Медведев: В очакване на лавината. Напускането на Путин няма да реши проблема

Сергей Медведев е роден на 20 декември 1966 г. в Москва. Учи в Московския държавен университет, Карловия университет в Прага и Колумбийския университет в Ню Йорк. В момента е асоцииран професор в Карловия университет в Прага, а преди това е работил в Центъра за изследвания на сигурността Маршал в Германия, Финландския институт по международни отношения в Хелзинки, Института „Affari Internazionali” в Рим и Института за Европа на Руската академия на науките в Москва. Работил е като водещ на исторически предавания в телевизионния канал "Култура", радиостанциите "Финам ФМ", "Столица ФМ", радио „Свобода”и в телевизионния канал "Дождь". Медведев печели наградата за руска книга на дом Пушкин през 2020 г. за книгата си „Завръщането на руския Левиатан“. На английски книгата е преведена от Стивън Далзиел и получава висока оценка от критиката и читателите в САЩ и Обединеното кралство. През юли 2023г. излиза книгата му „Война направена в Русия”.

Украинската дума за „февруари“ означава „свиреп“ – а през последните години този месец винаги е бил най-тежкият за Украйна.

През февруари 2014 г. се случи анексирането на Крим, през февруари 2022 г. започна пълномащабната руска агресия, в последния ден на февруари 2025 г. се състоя онази злополучна среща на Владимир Зеленски с президента и вицепрезидента на Съединените щати, която се превърна в голям дипломатически скандал. На 3 март Белият дом обяви спирането на всякаква военна помощ за Украйна.

Светът се променя пред очите ни. Мащабът и скоростта на промяната надхвърлят и най-смелото въображение, пукнатини и сипеи се разпространяват във всички региони на планетата, от Украйна до Близкия изток, от Гренландия до Панама, напрежението расте в Източна Европа и около Тайван. „Февруарската революция“ на Тръмп в международните отношения е подобна на това, което неговата администрация възнамерява да направи по отношение на бюрокрацията във Вашингтон, така наречената „дълбока държава“, и всичко, което се възприема като прекомерна държавна регулация – но тук резачката на съкращенията минава през международните институции и задължения на Америка: говорим не само за прекратяване на програмите на USAID, но и за възможно оттегляне на Съединените щати от НАТО и ООН като цяло, за което настояват много от републиканските съратници на Тръмп.

Случващото се напомня за периода 1989-91 г., когато от руините на Берлинската стена и Студената война се издигна нов свят пред смаяния ни поглед – само че сега всичко е с обратен знак: разделението, стените и конфликтите се завръщат при нас, но темпото и фантастичният характер на промените са все същите.

Каква е ролята на индивида във всичко това? Каква е ролята на Горбачов и Рейгън, които промениха света в една посока? Каква е ролята на Путин и Тръмп, променящи го в друга посока? Колко обективно или субективно е всичко, което се случва? Една метафора, която често идва на ум, е лавина. В планините вали сняг в продължение на дни, натрупва се по склоновете, в пукнатините, и лежи на слоеве поради размразяването и последващите студове. Над долината надвисва огромна снежна маса.

Трябва ли тя да падне? Не е задължително. Настъпва рязко затопляне (например, когато в Алпите духа фьон, горещ вятър от Африка) и снегът се уталожва. А и лавините също вече се спускат контролирано - стреля се по тях от хеликоптер или от артилерия в долината, или пък се поставя взрив. В Швейцария и Австрия по склоновете са изградени бариери, които забавят лавините от самото начало и не им позволяват да набират скорост. Но също така понякога се появява отчаян фрийрайдър, който нарушава забраните на планинските спасители, качва се на опасен склон и откъсва слой сняг, който се превръща в лавина. Събирайки десетки хиляди тонове сняг, камъни и дървета, гигантската ледена маса се втурва към долината, достигайки скорост до 400
километра в час.

Обективна или субективна е тази лавина? Природен феномен ли е или е продукт на човешката воля, небрежност, злонамереност? Очевидно и двете заедно: това е плод на взаимодействието на природата и човешкия фактор. Путин и Тръмп са като онези скиори, които предизвикват лавина и отприщват природните сили. Каквото и отношение да имаме към Путин и Тръмп, трябва да се признае, че идването им на власт не е случайно. Путин дълго и внимателно изграждаше своята система по всички закони на руската власт, като умело съчетаваше основните й елементи - чекизъм, организирана престъпност, насилие, страх, подкупи, лъжи, политически технологии и използване на паравана на демокрацията. Неговият политически проект е въплъщение на логиката на руската история, завършек на редица нейни цикли (московски, петербургски, имперски, съветски), той обедини елита и руското общество по безпрецедентен начин, давайки им старата нова национална идея: война. Той управлява четвърт век и се готви за следваща четвърт, разчитайки на най-новите биомедицински технологии, които забавят стареенето, параноично страхувайки се за собственото си тяло - след като е покорила живите същества, абсолютната власт всеки път започва да спори с неподвластната й смърт.

Възходът на Тръмп също не е случаен, както се вижда от преизбирането му с интервал от 4 години (той е едва вторият президент в историята на САЩ, постигнал това) и чистата му победа с огромен брой електорални гласове и контрол над двете камари на Конгреса. Фактът, че той беше преизбран въпреки съпротивата на значителна част от политическия естаблишмънт и пресата, под натиска на няколко криминални дела, прави тази победа още по-убедителна и представителна. Неговите идеи и начинът му на действие въплъщават идеите на голяма част от американското общество за Америка и външния свят, неговият проект, едновременно революционен и консервативен, успя да подчини Републиканската партия и напълно да промени американския политически пейзаж.

Неслучайно Путин и Тръмп, глобални лидери, променящи световната система, се озоваха на гребена на планината, където действията им успяха да предизвикат лавина; те се оказаха в резонанс с духа на времето и успяха да изразят обективни тенденции в своите страни и в света. (Владимир Зеленски, бивш актьор и шоумен, който се превърна в най-великия политически лидер на нашето време, на когото се падна да завърши изграждането на украинската нация в изпитанието на войната, също принадлежи към тази категория).

В този смисъл както путинизмът в Русия, така и революцията на Тръмп в Америка са прояви на дълготрайни тенденции. Този сняг падаше и се наслояваше в продължение на години и десетилетия, натрупвайки се като пост-имперска носталгия и негодувание на непредставените. Ако погледнем по-широко, говорим за вековното недоволство на мнозинството от резките социални промени, новите технологии и управляващите елити. В края на 20-ти и началото на 21-ви век това недоволство се разпространи сред руснаците, у които отдавна се насаждаше комплексът на обидата от клики като тази на Жириновски, сред арабския свят, който е във вековен упадък и така и още не е намерил своето място в постколониалния световен ред, сред британските пенсионери, които масово гласуваха за Брекзит, и в американските flyover щати - същата тази средна Америка, от „ръждивия пояс“ на бивши индустриални центрове до „библейския пояс“ на традиционалистите. Показателна в този смисъл е „Хилбили Елегия“, автобиографията на настоящия вицепрезидент Дж. Д. Ванс, разказваща за трудното му детство и депресивната реалност на дълбоко-провинциалната Америка в Кентъки. Подобни процеси съществуваха и преди сто години, когато хората в различни страни реагираха на експлозивните промени от последните десетилетия - от техническите революции до революциите в науката, живописта, обществото, семейството, отношенията между половете (това е може би основен тригер тогава и сега), и преди политическите революции, довели до разпадането на империи и държави. Реакцията беше шовинизъм, милитаризъм и фашизъм във всичките му форми, от нацизъм до франкизъм (сталинизмът, между другото, също беше вид фашизъм, консервативна реакция на руската революция и разпадането на империята).

Това доведе света до катастрофите на две световни войни, в които загинаха десетки милиони хора. В резултат на тези войни се създадоха международни институции, които въпреки цялото си несъвършенство, утопичност и понякога корумпираност, все пак зададоха норми и рамка на поведение. Дори и да не избавиха света от насилието, те защитиха човечеството от голяма война и доведоха до по-голяма откритост, търговия, обмен, разширявайки пространството на свободата. Но вярата в тези институции ни подведе. Изглеждаше, че следвоенният свят, който преживя Студената война и конфронтацията между суперсили, разпадането на последните колониални империи и Съветския съюз, е надежден и издръжлив. Хората четяха Стивън Пинкър, който твърди, че количеството насилие в света намалява.

Забравихме обаче, че институциите не са вечни структури, които ограничават и направляват действията на хората, а просто конвенции, споразумения, които работят само докато има консенсус между участниците в тях относно общи правила.

„Прекрасният нов свят“ на 21-ви век се оказа разделен от исторически наративи, лични идентичности и, колкото и парадоксално да звучи, от социални мрежи, които разделиха човечеството на информационни балони и емоционални общности, всяка от които храни собствените си фрустрации. Глобалният консенсус се разцепи и заедно с него изчезна вярата в институциите, в идеите за демокрация и права на човека, в самата възможност за общо благо: от кантианския идеал за „вечен мир“ ние преминахме в състояние на хобсова „война на всички срещу всички“. Институциите се превърнаха в страшилища и мръсна дума и ние сме свидетели на бързото им разрушаване, от институциите на демокрацията в Русия и Унгария до кръстоносния поход срещу deep state (дълбоката държава) в Америка на Тръмп, от екзистенциалната криза в НАТО, причинена от разцеплението на трансатлантическото партньорство, до краха на Парижкото споразумение за климата и „зеления“ дневен ред в един воюващ свят.

В резултат на това се връщаме към сценария от 20-ти век: колапс на институциите, възкресяване на примитивните форми на национализъм, политика на кръвта и земята, корпоративизъм и фашизъм. Както преди сто години, в политиката навлязоха негодуващи маси, но ако през 20-ти век те бяха мобилизирани от технологиите на масовото общество, политиката и медиите, то през 21-ви век дигиталният популизъм, базиран на социалните мрежи, издигна все същата омраза, страх, ксенофобия и шовинизъм. И ако по-рано беше възможно да се посочат „господарите на дискурса“, политиците и пропагандистите, които подстрекават войната, сега производител на дискурса е агресивно мнозинство, въоръжено със смартфон, и нито действията на политическите лидери, нито дори тяхното отстраняване могат да се справят с това: напускането на Путин няма да реши проблема на Русия.

Лавината бързо набира скорост, обхваща околните села и наближава покрайнините на града. Вече е безполезно да се опитваме да я контролираме и можем само да гледаме вцепенени как гигантската ледена вълна расте пред очите ни и да се надяваме, че внезапно, по магическа команда, тя ще спре своя ход и ще замръзне на прага ни, обсипвайки ни със снежен прах и диханието на смъртта. 

(Превод от руски: Жозефина Иванова)

Следете новините ни в GoogleNews