Николай Фенерски: Култура на автостопа

По епидермиса на планетата Земя щъкат и се размножават най-различни форми на фили и фоби. Има обикновени фили и обикновени фоби. Има още смесени филофоби, които обичат да мразят, и фобофили, които мразят да обичат. В наличност са също така и по-сложни конфигурации като три четвърти фобофоби, мразещи да мразят до определена степен, и седем осми филофили - създания, изтъкани от положителни чувства. Изобщо - разнообразие огромно цари сред инсектите, жужащи върху това космическо тяло и добре, че е така. Щото глобализацията воглаве с оня злодей Сорос и неговия пръв братчед Путя се опитва да ни изделка с теслата и да ни трансформира в най-обикновени мутанти, които не правят разлика. Между кладенчова вода.

И тъй, да си представим, че ти си същество невписващо се в етикети, калъпи и дефиниции, че си уникално съчетание от молекули, на което не е присъщо нито филенето, нито мразенето и просто обичаш да “бъдеш себе си”. Дразни те световната конспирация, ненавиждаш тероризма и сам управляваш нещастната си съдба. Поради тази причина решаваш да си създадеш малко приключения и да докажеш на всички тебеподобни, че доброто винаги побеждава злото. И си стягаш раницата. Вземаш си само най-необходимото, пет лева в джоба за всеки случай и дръзновено се отправяш накъм изходните точки на твоя град или село.

Заставаш на пътя с вдигнат палец и си мечтаеш как ще се опълчиш срещу силите на мрака с необоримото доказателство, че добронамереността е в пъти повече от апатията, незаинтересоваността и дебелокожието дори през 21 век. За пореден път ще накараш ближния да стори добро дело. Ще предизвикваш неговата съвест. Ще му помагаш да се почувства по-добре от удовлетворението, че ти е сторил услуга.

Край теб профучават, без да спрат, само хора, които не са те забелязали, или други, които не са за твоята посока, или трети, които нямат място в колата за още един човек. И не чакаш дълго. И си щастлив - какви ти тук конспирации и глобализации, хората все още са човеци, а добротата е неизчерпаема. Ето, мислиш си, може бензинът му да свърши, може акумулаторът да е изтощен, може да не остане и едно парченце друга енергия, но онази енергия, дето извира от душиците човешки и ги кара да взимат стопаджиите, никога не свършва. Има още и още от нея. Тя е като вълшебната покривка от приказката - само да поискаш, и ти се дава. Така си е. Пътуваш, гледаш света, той те гледа теб, ти му се чудиш на него и той ти се чуди от своя страна. Не под вежди и строго, а наивно по детски. Съдбата обича смелите. За да не се почувстваш обаче мразен от съдбата, е задължително да спазваш няколко основни правила. Защото има и обстоятелства непозволяващи на доброто да се прояви. И то горкото си остава непроявено. Затворено в себе си. Несподелено и самотно.

Подредбата ни е съвсем условна и неангажираща. Какъвто е и целият ни научен труд.

Правило първо: избирай маршрути извън магистралите, а ако все пак се налага да минават по магистрала, чакай на бавна отсечка, където има възможност за спиране, отбивка, бензиностанция. Между малките градчета и селца се чака по-малко и шофьорите взимат по-често. На село по принцип си се чувстваме близки и си говорим на ти, поздравяваме се и се усмихваме повече. На големите магистрали скоростите са високи и спирането е по-сложно - също както е по-сложен животът на скорост в големия град. Вижда те на магистралата отдалече някой свестен тип, у когото добрината например е 51 процента, иска да спре, копнее да те вземе и не че не може, и не че ще изгори петдесет милилитра бензин повече, ако спре, но тия сто и четирийсет километра в час са го увлекли като смъртен грях и го влачат напред и докато си го е помислил, и докато в сърцето му настъпи онзи чудотворен катарзис, онова тънко пречупване, той вече е на километър от теб и само съжалява, че не е реагирал по-бързо. В такъв случай е добре мислено да му се извиниш на човека. Предизвикал си неговия размисъл, колебанието му, чистия му порив, но си го извършил по крайно неподходящ начин. И вината е само твоя. Нужно е да даваш шанс и време на ближния. Можеш ли да си представиш само колко грижи тегнат на сърцето му, колко болки носи той в себе си? И изведнъж се изтъпанваш пред погледа му и му правиш знак, че ти се пътува в неговата посока. Чакането на неподходящо място е морално престъпление.

Правило второ: за да спечелиш доверието отдалеч, е нужно да имаш приличен външен вид. Ако цялата ти глава е татуирана и накачена с брънки, нямаш шансове да станеш успешен стопаджия. В същото време не бива да изглеждаш и глупендерски, с жълта шапка на главата да речем или пък с найлонова торбичка в ръце. Военните и свещениците нямат проблеми с тая точка, тях ги взимат много по-често от редовите стопаджии най-вече поради дрескода. Тук изниква въпросът дали е възможно да се снабдиш с една такава стопаджийска униформа и да си решиш всички транспортни проблеми. Но тоя метод е твърде мошенически, трябва да си Остап Бендер, за да съумееш после в колата да се превъплътиш в ролята на униформата си. И е подло някак си. Така че ако на света има такива менте-стопаджии, ние не сме от тях. Та обличаш се значи чисто и спретнато, с дънки и тениска, в слънчевите дни със светли дрехи и се държиш прилично. Абсолютно забранено е да търсиш сметка на шофьорите, които не те вземат, чрез недвусмислени жестове или гримаси. Не се препоръчва да носиш и тъмни очила по време на чакането. За да спечелиш доверие, трябва да покажеш очите си открито. Те са входът към твоята светла душевност. Зад тъмните стъкла може да се крие злодейски блясък. Няма нужда да се усмихваш пресилено, достатъчно е да бъдеш сериозен и спокоен. Цялото време на света е твое, ти си уверен и уравновесен тип, на когото може да се разчита.

Правило трето: в превозното средство на другия човек ти си му като на гости. И затова е недопустимо да вириш крака, да цапаш, да пушиш, да пипаш радиото или да проявяваш любопитство. Също така е изключително досадно да се намърдаш на седалката и да почнеш да разказваш битието си, без да са те питали нищо. Шофьорите взимат стопаджии поради две причини - да имат компания, с която да си говорят или просто за да ти свършат услуга, без да желаят да си обелят и думичка с теб. Твоята задача е още със сядането да усетиш на какъв шофьор си попаднал и да се съобразиш с неговото предпочитание. Дали да си говориш с него, като предимно го изслушваш, защото хората обичат някой да ги слуша. Или да си държиш устата затворена и да си зяпаш през прозореца, без да ангажираш с присъствието си. Миналата година от Пловдив по посока Бургас ме взе един трийсетинагодишен младеж с малък камион. И мълчи. И аз мълча. Мълчахме си около час. Той спря на една бензиностанция, зареди, влезе да плати и донесе обратно кафета и разни почерпки за себе си и мен. “Благодаря ти, братле, че си мълчиш и не ми досаждаш. Бях се зарекъл да не качвам стопаджии. Не знам защо те взех. Омръзнало ми е да качвам все разни, дето почват веднага да мрънкат и дрънкат и ме натоварват с всичките си проблеми, все едно аз си нямам собствени. Затова реших да те почерпя.” Това бяха думите му.

Прекосил съм България нашир и длъж неведнъж. Хиляди километри дзен. Преведено на нашенски - благодат. Поне по два пъти на седмица изминавам около трийсет километра на стоп и сега. За да не губя усещането. Не чакам повече от двайсет минути. Спазвам правилата. Разчитам на човечността у другите. И досега не съм се разочаровал. Предпочитам да имам доверие на сляпо. Хората с престъпно мислене не качват стопаджии. Те се съмняват у всеки, защото проектират своя характер у другите и не вярват, че има различен вид от техния. Затова е безопасно да се пътува по тоя начин. Затова е философия да се пътува по тоя начин. В двайсет и първи век в моята България доброто е повече от злото. Поне 51 процента е, но се съмнявам, че е доста повече. Пред този факт всички останали конспирации, тероризми и други маймунски филофобения бледнеят.