Християнин ли е този, който не проявява милост - размисли за Рождество Христово

И тази година ще посрещнем Рождество Христово. Раздираният от войни, социални неравенства, икономически и политически кризи свят поставя съвестта ни пред въпроси, които не можем да игнорираме: какво значи да празнуваме Рождество и къде можем да се подхлъзнем в отношението си към този светъл празник.

Денят на Христовото рождение е мерило за живота на християнина, защото е лакмус за плодовете, които той принася в живота си. Изборите, които правим: дали приютяваме Христос в сърцето си, виждайки във всеки страдащ и угнетен човек Негов образ и ближен, или християнството ни е лицемерие и показност, с което прикриваме страстите си, показват състоянието на душите ни. Не сме отпразнували Рождество Христово подобаващо, ако не сме видели във всеки един човек Христос. Две са посоките, в които може да се залитне по отношение на Рождество, но плодът е един – подмяна на същността на празника: раждането в плът на Спасителя Христос.

Първата посока, в която може да се залитне, (първият капан), е превръщането на Рождество Христово в празник на създадения от Кока Кола образ на Дядо Коледа, празник на семейния уют и топлина, но не тържество в чест на Господ Иисус Христос. В доста от филмите Коледа се асоциира с ден, когато семейството се събира заедно, ден на подаръци, „сладникава“ любов и вълшебства, но посланията на филма дори не намекват за същността на Рождество Христово. Този, заради Когото празнуваме и Който е Съвършената Любов, остава настрани. Тронът в сърцето на човека, отреден за Твореца на всичко, бива зает от идолите на суетата или чревоугодието.

Вторият капан, макар да води до същата празнина откъм Христос в човешкото сърце, е по-характерен за т.нар. „традиционно“ православни страни. Той се състои в подмяната на Рождество Христово с празник на национализма или патриотичното светоусещане („българщината“). Рождество Христово придобива облик на „анти“-празник, сиреч празник, който да опълчим на празниците на „развращаващия днешната младеж“ Запад. Раждането на Спасителя Христос вече не е радост, че Той се е въплътил, за да спаси целия свят, не е тържество, че Той „стана човек, за да може човекът да стане бог“, а … идеологическо противопоставяне. Празник срещу тенденциите, които (обикновено) считаме за зли, щом идват от този съвременен „Вавилон“, с какъвто асоциираме т.нар. „западен свят“.

Много популистки гласове, особено в политиката на „традиционно“ православните народи, използват християнството като трамплин за печелене на гласове. Те честитят Рождество Христово, споделят икони в социалните мрежи, но посланията и действията им често противоречат на основни истини в християнската вяра като любовта към истината, милосърдието към ближния, към врага, състраданието, прошката и обичта.

Христос за тях не е Милостивият Бог, родил Се в плът и разпнал Се за греховете на света, а знаме, което да размахват в очите на „враговете на народа“, и средство за печелене на последователи.

Бием се в гърдите, че сме „истински православни люде“, че само ние „пазим в цялост преданието на отците“, а когато пред вратата на душата ни почука Христос в образ на някой премръзващ дядо или пък бежанец от войните, подобно на Ирод сме готови не само да не приютим Богомладенеца, но дори да Го убием, защото изобличава нашето жестокосърдие.

Пример за такова безсърдечие е презрителното отношение, на което често се натъкват бежанците от различни войни, търсещи временен подслон в България. Нужно е само да си припомним известния случай с католическия свещеник Паоло Кортези, който се принуждава да напусне България, след отправяни заплахи и обиди защо е приютил семейство сирийски бежанци.

Думите на Господ „Странник бях и ме прибрахте“ (Мат. 25:35) прашасват по страниците на Евангелието, докато „свръх ревностните“ наши братя и сестри обясняват как бягащите от ужаса на войната хора си заслужават страданието. С „патриотично“ чувство те ни убеждават, че „нацията ни е застрашена, затова по-добре натрапниците да си тръгнат“. А че „натрапниците“ са бежанци, чиито градове или домове са сринати до основи – изглежда не трогва тези считащи се за родолюбци хора...

Празникът на Христовото рождение е лакмус за състоянието на душите ни – православието, което се гордеем, че изповядваме, принася ли в нас плодовете на християнската любов, или е маска за добре прикритите ни страсти на ненавист, горделивост и високомерие. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра…“ (Гал. 5:22). Преди всичко сме хора, и ако не проявяваме най-обикновена човещина към страдащия, сме далеч не само от православието, но въобще и от християнството.