Едно от разпознаваемите лица в българския футбол – Милен Петков, празнува 50-годишен юбилей днес. Започнал с футбола в родния си Генерал Тошево, той преминава през Добруджа, а след това печели всичко в България с ЦСКА. Следват успешна кариера от пет години и половина в гръцкия АЕК и завръщане по нашите терени, последвано от бронзово отличие в елита с Черно море.

Към днешна дата Милен остава един от футболистите, които са спечелили последния дубъл за ЦСКА – титла и купа, и са играли на финалите на последно голямо първенство, в което националният отбор на България е участвал. На Евро 2004 Петков носи екипа на „лъвовете“ в два от трите им мача. Освен всичко това, Милен е и пример как един футболист може да бъде успял и независим човек в живота след състезателната си кариера.

Пред сайта Nostrabet.com Милен Петков се връща назад във времето, за да си припомни едни от най-приятните моменти на зеления правоъгълник.

- Г-н Петков, как започнахте да играете футбол?

Аз още от малък тичах след топката, защото обичах футбола, и играех в махалата и училище. Един ден класната ми, която ни преподаваше и физическо възпитание, реши да ме запише в школата на Спортист в родния ми град, тъй като явно е видяла нещо в мен. Така на 8 години стъпих за първи път на стадион.

- Как преминахте в Добруджа?

В пети за шести клас кандидатствах в Спортното училище в Добрич и след като ме приеха, започнах под ръководството на Кольо Марков в децата на Добруджа. Когато бях на 17 години Петър Киров, Бог да го прости, ме взе в мъжете. Дебютирах като ляво крило, но в първите една-две години играех по-рядко. Треньор ми беше също и Петър Жеков, Лека му пръст. На по-късен етап вече се утвърдих в състава, който тогава имаше добро присъствие в елита.

- Кой Ви покани в ЦСКА?

Случи се през 1995 година, когато треньор на армейците беше Пламен Марков, а аз бях младежки национал. По онова време вече играех добре в Добруджа и при младежите на България. Бях титуляр и в двата отбора. ЦСКА ни купи заедно с Галин Иванов и ако трябва да съм честен, не само че не размишлявах дълго, а приех веднага, тъй като на ЦСКА не може да откажеш.

- Кои са най-хубавите Ви спомени на „Армията“ и с кои съотборници се разбирахте най-добре на терена?

Винаги ще помня как станахме шампиони и спечелихме Купата през 1997 година. Важно беше също, че ликувахме заслужено, тъй като имахме силен отбор с ярки индивидуалности, който категорично показа, че е най-добрият, и доказан треньор в лицето на Георги Василев. С всички имах добра комуникация, но специално в средата на терена с Методи Деянов се разбирахме най-добре. По-късно с Мартин Петров също имахме добро взаимодействие в лявата зона.

- Кои победи с ЦСКА във Вечното дерби са Ви най-скъпи?

Безспорно тази с 3:1 във финала за Купата, която узакони дубъла ни. Помня също как бихме Левски и за първенството в нашия дом с 1:0 след най-бързия гол в дербитата, който Димитър Иванов реализира в първата минута. Не съм забравил и едно зрелищно дерби, което завърши 3:3, като аз изравних от дузпа десет минути преди края.

- Какво е за Вас ЦСКА?

Това е най-специалният и недостижим клуб у нас. Самото име и пълните трибуни на „Армията“ създават усещането, че като играч със свещената червена фланелка трябва да даваш най-доброто от себе си и те задължават да показваш на какво си способен. Аз съм щастлив, че имах привилегията да се докосна до магията на ЦСКА, да се раздавам за каузата на клуба и да радвам верните му фенове.

- Как се озовахте в АЕК?

До трансфера през януари 2000 година се стигна лесно, тъй като след като получих офертата бързо се разбрах за моите лични условия, а и ЦСКА прие бързо техните. Все пак ми оставаха 6 месеца до края на договора с „червените“ и желанието на двете страни беше да се осъществи тази сделка.

- Какво си спомняте от драмата в Гърция, която Ви лиши от титлата?

Първо държа да уточня, че по онова време Олимпиакос беше хегемон в първенството, тъй като разполагаше с най-голяма финансова мощ и неслучайно осем години поред стана шампион. Ние обаче пропуснахме да го детронираме и мисля, че в онзи сезон ние изтървахме титлата, а не Олимпиакос я спечели. Всичко, което трябваше да направим, бе да победим Йоникос пред нашата публика в един от последните кръгове. През цялото време имахме контрол върху двубоя и топката и създадохме куп положения, но тази пуста топка не искаше да влиза. Срещата завърши 0:0 и този резултат ни попречи да завършим на върха. Иначе съм доволен, че бях част от един класен АЕК, с доста гръцки национали, с който два пъти станах втори и спечелих две Купи на страната.

- В групата ви от турнира за КЕШ, сега Шампионска лига, постигате нещо, което е без аналог и досега – 6 равенства от 6 срещи. При това срещу съперници като Реал Мадрид, Рома и Генк.

Реал тогава бяха настоящи европейски шампиони, след като 4 месеца по-рано бяха победили Байер Леверкузен с Бербатов в състава с 2:1 в Глазгоу. Гостуваха ни в Атина с най-доброто, като в състава им бяха Икер Касияс, Роберт Карлуш, Зинедин Зидан, Луиш Фиго, Раул, Гути. Пред пълен стадион, с 22 хиляди зрители по трибуните, ние им поведохме с 1:0, но Зидан изравни. Последваха още два гола за нас и в 28-ата минута излязохме напред с 3:1. Пет минути преди края на полувремето обаче Зидан намали, а след почивката Гути изравни. В Мадрид пък завършихме 2:2. Дано не бъркам, но не мисля, че в групите на най-комерсиалния турнир има друг отбор, който е вкарал 5 гола в двата си мача на Реал, да не говорим, че са малко отборите, които не са загубили от него в двете си срещи. Тези 6 точки обаче ни стигнаха за третото място и напролет продължихме участието си в Европа в директните елиминации за Купата на УЕФА, където отстранихме израелския Макаби, но отпаднахме от италианския гранд Интер.

- Вие дълго време бяхте част и от държавния ни тим. Кои мачове с Ваше участие остават незабравими за Вас?

Този с Русия в София е най-хубавият ми спомен. Спечелихме с 1:0 след гол с глава на Трифон Иванов, Бог да го прости, който се възползва от перфектно подаване на Стоичков. Аз играх през цялото време като ляв бек, а трите точки ни класираха за Световното първенство през 1998 година. Бях в състава и за Мондиала във Франция, но не влязох в игра в трите ни мача. През 2004-та играх в две от трите ни срещи на финалите на Европейското. Отборът ни беше класен, начело с Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров, но за съжаление изгубихме в групата от Швеция, Дания и Италия. Трябва обаче да призная, че съперниците ни бяха по-подготвени от нас, макар че адзурите максимално ги затруднихме. Мачът отиваше към 1:1, но в края на добавеното време те имаха шанс да вкарат и да излязат от групата.

- Да се върнем към ЦСКА. Какво ще пожелаете на неговите фенове за новата година?

Да се радват на шампионска титла, защо не и на дубъл, тъй като минаха доста години от последния, който постигнахме ние. Очаквам с нетърпение да стъпя и след 2 години на модерния „Българска армия“, на който се надявам ЦСКА да пише още по-хубави приказки.

- Г-н Петков, коя е Вашата най-голяма победа в живота и какъв ще бъде Вашият тост на юбилея?

Преди всичко аз съм благодарен на Господ, че успях да създам стабилно семейство, което винаги е било моята опора и благодарение на което се чувствам един щастлив и пълноценен човек. С жената на живота ми Мартина имаме три прекрасни деца, а вече и двама страхотни внука. Най-голяма е дъщеря ми Пламена, която е човек на изкуството, а двамата ми сина тръгнаха по моите стъпки. Алекс вече е национал, играе в Полша и е баща на две деца, а 17-годишният Мартин е в юношите на Черно море. Що се отнася до празника ми, ще си пожелая единствено здраве, тъй като от друго нямам нужда и всичко друго мога да го постигна.