Напоследък в публичното пространство – във връзка с предстоящите парламентарни избори, а и не само – често се говори за потребността от провеждане в близко бъдеще на „радикални” промени в страната. През последното десетилетие многократно е била обсъждана нуждата от реформи на основните социални сфери, като се е констатирало, че те са много закъснели след като нееднократно са били отлагани.

Между голяма част от публичните говорители съществува единодушие, че заради липсата на тези промени социалните системи се намират в състояние на застой и постепенно пропадане. В настоящата предизборна ситуация призивите за извършване на „радикални промени” в устройството и функционирането на областите, предоставящи публични услуги, особено се засилиха. Без да отричам необходимостта от подобни реформи, бих искал да обърна внимание върху опасността, възникваща от тяхното квалифициране именно като „радикални”.

Натрупаният опит от периода след краха на тоталитарния „социализъм” вече трябва да ни е научил, че промените в нашата страна – особено засягащите основите на човешкото общежитие – се осъществяват трудно и без гаранции за необратимост. Този факт е бил анализиран от различни идейни позиции и с оглед на нееднакви цели и интереси. Ала каквито и да са обясненията за него, той не бива да бъде пренебрегван от тези, които кроят планове за бързи и дълбоки реформи на обществения живот у нас. Разбирам тяхното нетърпение и стремежа им колкото се може по-скоро страната ни да настигане най-напредналите държави зад граница. Намирам обаче наричането на желаните от тях промени „радикални” за неуместно и дори вредно за успеха на собствената им/ми кауза. Определението „радикален” дава основание на противниците на реформите да обвиняват техните пропагандатори в екстремизъм. Силите на статуквото го използват, за да плашат гражданите и да усилват страховете им от неизвестното бъдеще, носещо рискове за съхранение на вече постигнатото от тях благосъстояние. Противниците на реформите внушават, че възпроизвеждането на познатото е за предпочитане, тъй като носи предвидимост и сигурност, въпреки някои негови отрицателни страни. Те удобно пропускат да кажат, че тъпченето на място е сигурен път към катастрофата на обществото и към нещастието на хората.

Смятам, че досегашните неуспешни опити за скокообразно догонване (от страната ни) на водещите държави в света – осъществявани в различни моменти от историята на модерна България – е обречено на провал. Те следва да ни убедят, че прескачането на етапи в развитието и внедряването веднага на върховите постижения на „отличниците” в световен мащаб няма как да даде положителен резултат. Обществото ни е доказало, че разполага с ограничен капацитет за поемане на нововъведения и ако той бъде надскочен, неминуемо ще породи съпротива у мнозинството от хората. За да не предизвикат емоционално отблъскване, промените следва да бъдат осъществявани като процес с последователни стъпки. Всяка от тях трябва да е добре обоснована и разяснена, а постиженията – изстрадани, формиращи собствен опит и самочувствие.

С други думи казано: нужен е постепенен преход, преминаващ през ясни етапи, всеки от които изисква постижими, а не прекомерни усилия от мнозинството граждани. Важно е да преминем през всички междинни фази на обновление, макар и в ускорен порядък. В противен случай промените няма да бъдат „преглътнати”, а лесно имитирани или саботирани, както се е случвало многократно в миналото. Досега те често са били проваляни чрез разгръщане най-често на скрита съпротива при гласно заявена подкрепа.

Като пример за провеждане на постепенни реформи мога да посоча възможния ред за осъществяване на отдавна нужните промени в избирателната технология, използвана у нас. Смятам, че веднага след конституирането на новия парламент може да се въведе добре познатата зад граница технология за гласуване по пощата, а електронното дистанционно упражняване на избирателното право да се отложи за по-късен етап. Смятам, че за първата стъпка българското общество вече е подготвено. Прибързването с втората може да компрометира възможността за нейното осъществяване в бъдеще.

Реформи у нас могат да се правят не само чрез въвеждане на чужд опит. Напълно постижимо е възстановяването на работили в миналото на страната модели за устройство и функциониране на обществените институции. Така например при създаването на висшите училища у нас в края на ХIХ век е възприет класическият за Западна Европа способ за изграждане на първичните звена в тях. Той е премахнат след установяване на тоталитарния „социалистически” режим и заменен с просъветски от колективистичен тип. И до днес в най-престижните европейски университети катедрите се изграждат около един изявен учен и преподавател, който е техен титуляр и единствен редовен професор. Преструктурирането на висшите училища у нас съобразно с този принцип не само ще ги направи съизмерими с техните задгранични аналози, но и ще възстанови една прекъсната собствена традиция.

На българските граждани трябва да се обяснява стъпка по стъпка смисълът на всяка реформа и те следва да се убедят в нейната правилност. Опитът на прехода показа, че има реформи, които ако не се направят бързо (например шоковата терапия на Балцерович в Полша), или изобщо не се правят, или държавите се „влачат по корем” – като нашето отечество – и се плаща двойна и тройна социалната цена. Затова и големият проблем, стоящ пред всички реформатори, неизбежно е цената за тях. Винаги има губещи от реформите и се иска политическа смелост да се каже на хората кой колко и за какво ще плаща. Затова и въпросът за цената е крайно нелюбим на всички, които се канят да правят реформи. Предвид на това, реформи могат да направят само хора (респ. партии), в които избирателите са инвестирали силно доверие. Такива в момента у нас не се наблюдават, така че поне в близко бъдеще реформите ще е много вероятно да си останат само на думи.

Ако все пак се пристъпи към реализация на съществени промени в обществения живот, то по-добре е те да се определят като „принципни”, а не „радикални”. Реформите на основните публични сфери наистина са наложителни, ала те могат да постигнат успех само ако са добре разположени във времето. На гражданите следва да се разясни предварително не само какви проблеми трябва да бъдат решени с тях и каква е крайната цел от реформаторското начинание, а още и фазите, през които то ще бъде разгърнато. Нетърпението да се проведат недобре подготвени, зле обяснени и еднократни дълбоки промени ще доведе до прибързване, грешки и провали, от които ще страдат всички граждани, вкл. реформаторите.

Добрин Тодоров, преподавател по философия