Символи

Последна промяна на 28 октомври 2015 в 14:00 6510 3

Потърси ме един интересен човек. Стар и с бавен глас. Мен ме търсят хора.

Търсят ме хора по всички канали. Без Суецкия и Панамския. Шегувам се. Имам предвид – през фейсбук, телефона, пощата, телепатията, с пощенски гълъби и пощенски хрътки, че даже и по тоя допотопен и позабравен начин – на живо. Най-вече – за да ми разказват истории. Някои пък нямат много истории за разказване и затова ми разказват просто целия си живот. Ей така.

Има ли живот без истории в него?

Човекът пък и не беше стар, като погледне човек. Като се видяхме – започнах да го преценявам. Когато се виждаш с много хора, ставаш психолог. Това също е шега. Камък в градината на продавачките в магазини, които, откакто се помня, разправят, че са психолози. Шегувам се добродушно, да не вземе някой да се обиди, ей!

Преценявах го – какъв ли е пък този особняк?

С побеляла коса и бяла брада, с подвит напред и леко щръкнал връх. Замислих се: на какъв ми прилича? И отворих торбата си с образи. О, да! Приличаше ми на руски болярин. От 1700 година. Старовремски. Староверец. Току-що свалил самурения си калпак. И застанал, заедно с другите боляри, пред самия цар Пьотър Велики. Който тъкмо сега ще заповяда всички да се обръснат, подстрижат и да сложат напудрени перуки по холандски образец! А те глухо ще зароптаят. И после ще вдигнат мрачен, тежък руски бунт. Ей на такъв ми приличаше този дядо. Бавно говори, умно гледа и се държи някак по горски, по старинен и леко див начин. В миг се сетих откъде го познавам – бяхме се запознали преди години на улицата и той ми беше разказал за себе си.

О, спомних си – беше скулптор!

Как ли пък не се сетих още в първия момент? Коя ли професия така оформя човека, че да заприлича на стар Хефест, на трол, на горски разбойник, на търсач на диаманти в кимберлитовите тръби на Ада? Ами скулпторската, естествено! Скулпторите са тежки, бавни, мълчаливи и вглъбени по един пещерен начин.

Това, естествено, са си мои артистични, вятърничави представи. Един статистик би ми се изсмял: "Я направи статистика колко от скулпторите са такива, че тогава говори!" – така би ми казал той.

Както и да е. Хубав дядо. Но не стар. Як, белокос, скулест, непохватен, с пръсти като корени на орех. Простете ми за традиционното описание, но той няма как иначе да бъде описан.

- Ето какво искам да запитам аз писателя Терзийски… – започна старият скулптор.
- Кажете, и дайте на ти, за да е по лесно. – казах аз.
- Имах един странен случай. Видях от прочетеното, защото аз прочетох няколко ваши книги, че се изразявате на ясен и точен език, разбираемо; което ще рече, че сте минал през горнило, разбирате нещата. Та искам да ви попитам за вашето мнение по този странен случай.
- О, това ще е интересно за мен – казах аз без кой знае какъв ентусиазъм. Защото, както вече казах, всеки ден ме търсят. За да ми разкажат Всичко за Света и за Живота. И всеки твърди, естествено, че неговата история ще е необикновена. Затова и аз не съм особен ентусиаст в слушането. Но този мъж с вида си предполагаше, че историята му няма да е никак обичайна.
- Така. Случи се, че, когато завършвах висшето си образование в една социалистическа страна, запознах се с един прочут режисьор. Един от известните в нашата страна.
- Така – усмихна се аз. Харесваше ми благият му, класически литературен стил. Все едно беше писател от 19 век.
- След като се разделихме, след години приятелство, защото всеки пое по пътя си, аз реших на всяка кръгла годишнина, през десет години, да му подарявам по нещо.
- Интересно. – кимнах аз.
- Това, което реших да му подарявам, някак си се получи от само себе си, бяха преспапиета…
- Тоест – оживих се леко аз – вие, ти де, си решил да му подаряваш на всеки десет години по едно преспапие?
- Точно! – продължи белокосият мъж – Различни преспапиета. Изработени от мен специално за случая.
- Да, естествено, ти си скулптор! – усмихнах се аз и изпитах още малко симпатия към него; явно не бях сгрешил, че е оригинален тип.
- И така. На седемдесетия му рожден ден аз му подарих нещо, което бях проектирал за един конкурс. За символ на град Троян. Слива.
- Аха! – възкликнах и се усмихнах – Троянска сливова! Точно така, да, да, разбира се…Има логика.
- Да. Оформена така, че да може да се поставя на масата…винаги му ги подарявах с пожелание: да затиска с тях на бюрото си много добри текстове…
- А, така!…- любезно вметнах аз и реших да използвам салонните си умения и да поостроумнича – И да бъде винаги на ветровито място, за да има за какво да ги затиска!
- Да, естествено... Аз, между другото, бях украсил сливата с разни дантели там, с разни финтифлюшки. – продължи с бавния си, мъдър бас той. – Но това не беше важно… шеги разни! По-важно беше, че… когато отвориш сливата, защото я бях направил така, че да се отваря – откриваш, че на дъното има огледало! И се оглеждаш в него!
- Оха! – извиках аз, вече съвсем искрено очарован от разказа му.
- И така. След като дойде рожденият му ден и той беше получил тоя подарък, той си дойде в София. Не живееше тук иначе. Всеки път ми се беше обаждал, като си дойде. Особено за рождените си дни. Но този път не ми се обади. И всъщност - повече не ми се обади. По това време вече беше болен. Мина още известно време и той почина. Но и до последния му ден не се видяхме и чухме. Аз мисля, че този подарък го беше обидил дълбоко. Но ми се ще да чуя твоите разсъждения. Как мислиш: Защо?
- О, действително, много интересно…много подходящо за анализ…хммм. – потрих ръце мислено аз.
- Именно затова те потърсих – леко се усмихна дядото-скулптор.
- Така. Значи – обидил се е. Тоест… ти му пращаш слива, а той веднага… първото, което ми хрумва, че той я е приел веднага като символ на женски полов орган…
- Е да! – вдигна брада енергично той – Все едно му казвам: Ей те - каква путка си! И се обидил!
- Мхм – наведох глава аз и се замислих; интересно ми беше и заразсъждавах на глас – Но нека ти кажа така: Мислиш ли, че в наше време хората чак пък толкова обръщат внимание на символите? Чак пък толкова ли са, според тебе, внимателни с детайлите в посланията?
- Е, то не е особено трудно за разбиране… а и това огледало! – замислено отвърна той. – Отваряш сливата… тоест това де… и се оглеждаш!
- А не си ли помислял, че той може просто да е бил болен? И просто да не му е било до никого? Да не ти се е обадил, не защото е обиден, а защото е бил болен и не е искал да се вижда с хора?
- О, много се надявам да е било така! Много ми се ще да вярвам, че не съм обидил моя приятел! И да повярвам, че той е имал достатъчно останало чувство за хумор, за да приеме такъв подарък, без да се обиди.
- А не мислиш ли, че има и друго – провлачих бавно аз – хммм, че в нормално състояние един човек може да приеме такава шега с леко сърце… но когато е болен – да се обиди?! Защото, знаеш, болният е съвсем различен от здравия! Когато си болен – хич не ти е до шеги и лесно се обиждаш… Не стига че съм болен – казваш си - ами се и шегуват с мене. И се обиждаш.
- Хм, да, да, много правилно… може и така да е! – въздъхна дядото.
- Аз казвам така: в единия край на спектъра е пийналият, млад, здрав и весел човек. Той може да понесе всяка шега без да му мигне окото. В другия край е болният, стар, тъжен и трезвен човек. На него всяко дребно нещо може да му прозвучи обидно. Помисли си… с възрастта, с болестта - станал е мнителен…
- Ох, дявол да го вземе, наистина може да съм го обидил! – погледна ме леко учудено старият мъж.
- Мисля си също… поколенията много се различават… колкото по-близо до патриархалното – толкова по-внимателни и близки до символите и до разните там символични послания бяха хората… Вашето поколение много се връзваше на такива неща… Разни жестове и многозначителни работи… И социализмът, с неговия иносказателен стил, има пръст в тая работа… Докато моите връстници – ха, просто няма да обърнат внимание на такова нещо! Я, ще кажат, какво е това, слива, путка, браво, голяма работа си, благодаря, слагам я ей там да събира прах. Модерният човек е безразличен, той няма сетива за символите и сложните послания. Той бърза…
- О, да, така е – доволно оправи бялата си коса старият скулптор. Не приличаше на ваятел, а на каменар, създаващ скалите. На които стои костенурката, върху която са слоновете, върху които… и така нататък.
- А още… още се сещам – продължих аз – че човек, като трупа известност… ти каза, че той е прочут… та като трупа известност, трупа и почести. Всички му говорят само хубави неща. Ласкаят го. Хвалят го. Държат се почтително с него. И той започва да се променя… колкото и сам да не вярва, че се променя – но се променя. Той свиква с това. Започва без да се усети да се смята за нещо повече… И вече не може да понася, така лесно, както преди, някой да се шегува с него. Ми той е свикнал да го тачат, а пък сега някой се ебава с него! … И той кипва!
- Така си е! Но… знаеш ли – замисля се дядото – Ние… ние винаги силно се надяваме на могъществото на характера на приятелите си. Надяваме се дори и пред смъртта си… те да са запазили чувството си за хумор… Надяваме се дори и в славата си и сред ласкателствата да са си останали същите хора… без мнителност и честолюбие… Надяваме се…
- О, приятелю… и приятелите ни са хора… слаби хора. Като всички! И смъртта, и славата, и старостта, и времето, и какво ли не… всичко ни повлиява… Всичко разяжда блестящите ни брони, така да се каже… Но…
- Да, знаех си, че трябва да те попитам… - кимна дядото.
- Но ми се ще да завърша тоя разказ – казах му аз – с нещо такова: Изкуството е именно за това: да накара хората да мислят, да ги повежда по безброй най-различни пътеки… И всеки да тълкува различно… И всеки да стига до различни изводи… па, ако ще, и те да го възмутят ужасно… но да го разтресат… и всяко послание да означава толкова неща, колкото хора го разтълкуват…
- Е да, да… - въздъхна добрият стар мъж доволно – има нещо такова!
- А освен това има и хора, които просто не обичат да се виждат в огледало – казах радушно аз.
- О, така си е – усмихна се дядото – и в това има доста скрити смисли…
- Не бе, не… просто си живеят с една хубава представа за себе си, а ти им набутваш един некрасив, реален, стар образ… и това ги дразни…
- Абе, така си е! – засмя се той.
- Ами така си е, да… просто – хора! – потупах го по рамото аз и се разделихме с добро чувство.

На раздяла той ми подари дървена пирамида. За да придава особена енергия на написаното от мен. Като я закача – насочена с определен ръб на север – над бюрото си. Какво означаваше тоя подарък за мен е обект на съвсем друг разказ.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

29.10 2015 в 17:51

Интересен разказ, провокиращ въображението!На мен ми хареса и благодаря на автора!
Относно коментарите към разказа-когато здрав човек не пие алкохол, ми е много съмнителен!(Първата крачка към надуваема кукла е безалкохолната бира;)))
Хайде със здраве!

29.10 2015 в 16:01

Дегенерат алкохолизиран с хроничен делир

28.10 2015 в 15:02

Само ракия му е в главата на колегата Терзийски!Ами пий си бе човек!....с мярка!!!Не ходи по разни студия да обясняваш какъв зависим си бил!
Определено имаш яка фиксация!!!
В Раднево сме майстори!