Там, в подлеза

Вчера в подлеза двама полицаи изгониха едно момче, което свиреше на китара. То приличаше на ангел, те на говеда. Може би те бяха прави. Но това не променя нещата. Аз им казах няколко думи по тоя въпрос. Първо, честно казано, се повъртях. Нека застанем и отдадем едноминутна почит на това мое българско, заупокойно, тъжно повъртане. То означава горе долу следното: Ах, вече не мога, нямам сили да се занимавам с такива неща, Боже, грозотии, но те са навсякъде, я по-добре да не се занимавам, какво ли пък от мен зависи, защо ли да си хабя нервите и без това всичко е пълна идиотщина, та сега аз ли се намерих да оправям…И стоп, млък, щрак, бум, тряс – в главата ми щраква революционния спусък, нещо нахлува, завира, кипва, изригва – и аз си казвам: Дявол да го вземе – кой ако не аз, кога ако не сега! И след две минути повъртане в български, отчаян и нерешителен стил – отидох все пак при момчетата. Като съзнателен чичко от улицата – да им направя забележка. Мотивите ми бяха най-вече от естетическо естество. Това изгонване…Някак прекалено некрасиво беше. И някак – прекалено симптоматично. И някак прекалено стилизирано. Все едно беше идеалната илюстрация за грозна, разпасана полицейщина. Отидох при тях и им казах: Абре, момчета, в тая пълна с престъпления държава това невинно момче, което пее така хубаво ли намерихте да гоните?

Те ме гледаха лошо и заплашително.

Питай в …и казаха някакво сложно и незапомнящо се съкращение като да речем РТВТДС-то. Да видиш защо ги гониме и като много знаеш какво искаш па ти бе…И аз ги погледах, пълен вече с истинска антипатия (която, може да бъда обвинен в предубеденост, но нося още от социализма; но дали пък не мога да бъда и оправдан точно по тая причина?). И аз ги разгледах добре. Търсех причината. Която ме беше накарала да се почувствам така неприятно. И като че ли я забелязах. Двамата полицаи бяха неприятни на вид. Това беше. Но не защото бяха грозни или недъгави. А защото се бяха разгърдили, бяха направили всичко възможно да изглеждат разпасано, заплашително, нагло и брутално. Все едно им се искаше да изглеждат като биячите на подлеза. Като мутри. Като герои от екшън, но от лошите. От тия – страшните. Сигурно като деца са си мечтали – казах си – да приличат на бандитите с мерцедесите. И сега имат сурогатната възможност да си доставят такова удоволствие. Отчасти поне. Да са улични бабаити, да ръмжат, да гледат страшно, да ходят като биячи и и да хвърлят мръсни погледи. Ох, деца. Кой ли ги научи да мечтаят за такъв външен (и вътрешен) вид?

И аз, съвсем ядосан, припомнил си моята гранична служба в МВР войските преди двайсет и седем години, съвсем като стар строевак - хванах ръба на ризата на единия и му казах, както се казва в казармата: Стегни се!

Той се беше разпасал до корема. Но не това беше лошото. Неприятното впечатление у мен идваше от усещането, че той е направил всичко възможно да изглежда като бияч, мутра и насилник. А не като защитник на слабите и беззащитните.
А той ми каза: само още веднъж ме пипни и ще видиш какво ще стане!

Най-вероятно беше прав. Полицаите би трябвало да са недосегаеми? Не знам това. Но той за мен беше едно яко, проклето момче, което се проявява като гаменът насилник в двора на училището. Не полицай.

Както и да е. Наистина не исках да създавам проблеми. Кимнах с глава и отминах.

Но имах противно усещане. Те изглеждаха като дебели, изпаднали мародери. Трябваше да направя нещо. Обадих се на един мой познат, който работи в общината. Той се съгласи, че се случват такива неприятни неща - с такива хора разполагаме, в края на краищата. Най-вероятно е така - казах му. Но след това се замислих: не е ли въпрос на личен избор как да се държиш? И на ангел или на говедо да приличаш? Ако полицаите не е хубаво да приличат на ангели (но защо пък не? - нали ангелите са хранители?) защо пък трябва да приличат на башибозук? Това въпрос на трагична биологична предопределеност ли е? Или на свободен избор? Хм. Ще мисля по този въпрос. Но и друго: Когато приключвахме разговора си, моят приятел от общината ме помоли: ти имаш читатели, има хора които те четат. Обърни се към тях и ги помоли да гласуват. За да зависи поне нещо от нас. Защото после да се оплакваме ще е късно. И аз използвам това място, за да ви кажа: Може би е редно да гласуваме. Или да не гласуваме. Но - и в единия и в другия случай - с пълно и ясно съзнание какво правим. Поне да помислим добре. Защото - все още вярвам - има неща, които зависят от свободния ни избор. Не всичко е трагична предопределеност. Даже и там - в подлеза.

Още по темата

07/10/2015 Нашите автори

Случка с лакът

16/09/2015 Нашите автори

Мрачни лица

02/09/2015 Нашите автори

Входяща поща

Следете новините ни в GoogleNews