Коалиционното споразумяване

Изборите приключиха и избирателите дадоха своя вот за съставянето на 44-то Обикновено Народно събрание. Но неговият мандат зависи не само от волята на избирателите, а и от минимално необходимото политическо съгласие за приоритетите на следващото управление. Това съгласие трябва да придобие формата на коалиционно споразумение, което да очертае рамката и отговорностите на партиите, които ще формират новото управляващо мнозинство.

За пореден път волята на избирателите не формира повече от едно възможно мнозинство. Това се превръща в устойчива характеристика на българската парламентарна демокрация. В парламента отново има ограничени възможности за формиране на само едно управляващо мнозинство. Ако то не постигне целите си и излъченото от него правителство подаде оставка, това отново ще означава предсрочни парламентарни избори. Нито едно Народно събрание до сега не е завършило мандата си след като правителството на управляващото мнозинство е подавало оставка.

Коалиционното споразумение все още няма традиции в българския парламентаризъм. Само мнозинството в 43-то ОНС изгради система от споразумения, които бяха публично достъпни. Във всички останали случаи отношенията между партиите и коалициите в управлението бяха оставени на волята и способността за постигане на съгласие между партньорите. Политическата конюнктура и корпоративните интереси често подменяха общия профил на управлението, оставяйки широки сиви зони за споразумяване в зависимост от конкретния баланс на интереси.

Точно затова обществените очаквания към предстоящия процес на изработване на споразумение за коалиционно управление се свеждат до поредна фаза на политически пазарлък. Всъщност, всеки преговорен процес може да съдържа в себе си елементи на стратегически пазарлък, когато позициите на страните се определят от дългосрочни интереси или от стремеж за по-добро позициониране в следващи фази на процеса. Проблемът в българските условия е свързан с разбирането за властта като „кокал“, като „плячка“, която се разпределя между „бандитски групи“, които са се добрали до нея по нечестен начин. Това е естествена част от доминиращата политическа култура на поданика у нас и тя няма да се промени скоро.

Предизвикателството пред формирането на следващото управляващо мнозинство в 44-то Народно събрание не се свежда единствено и само до парламентарна аритметика. Нито един от избирателите, сам по себе си, не е искал или гласувал за подобно разпределение на мандатите. Нещо повече – политическият профил на това Народно събрание не съответства напълно и на дълбоката вътрешна фрагментираност на българското общество, въпреки че само 15 % от участвалите в изборите не са избрали свои представители, а избирателната активност е по-висока от 50 %. Структурата на новия парламент не включва, с минимални изключения, политически партии, които имат сходни политическа идентичност.

Няма съмнение, че ГЕРБ ще формира управляващо мнозинство и правителство. Възможността за съставяне на еднопартийно правителство е минимална поради липсата на политическо съгласие за българския дневен ред. ГЕРБ ще трябва да постигнат парламентарно мнозинство, за да установят този дневен ред, а това предполага както преговори с други парламентарно представени партии, така и промени в самата предизборна програма на партията. Това предполага компромис, който би трябвало да бъде разбиран като съгласие за взаимни отстъпки и адаптиране спрямо декларираните в хода на предизборната кампания приоритети. Ако само една от страните прави отстъпки, това не е компромис.

Най-близкият възможен коалиционен партньор изглеждат Обединените патриоти. ГЕРБ имат противоречив опит в коалиционен формат. В рамките на предишния парламент партията имаше съществени трудности при съгласуването и реализацията на определени политики с незавършената коалиция на Реформаторския блок. Именно състоянието на РБ и неспособността за изграждане на ясна коалиционна формула доведе и до изборните резултати на Блока. Взаимодействието с ОП няма да бъде по-лесно поради същите причини. ВМРО, НФСБ и Атака постигнаха обединение преди президентските избори, което се запази и на парламентарните избори, но то все още не е прераснало в някакъв по-отчетлив организационен формат.

Един от най-сериозните проблеми във всеки преговорен процес е отговорността на онези, които поемат определени ангажименти. В този смисъл основният въпрос е какви са гаранциите, че поетите ангажименти от името на ОП ще бъдат спазвани от техните народни представители или представители в изпълнителната власт, ако имат такива? Както и обратното, разбира се. Ако подобни гаранции не бъдат част от предмета на подобно споразумение, те няма да могат да бъдат изработени, а още по-малко – установени и прилагани по-късно. Съществена част от подобно коалиционно споразумение би трябвало да носи елементи на взаимен контрол и сдържане. Това би трябвало да бъде принцип и при съставянето на правителството.

Картината се усложнява при наличието на трети партньор, още повече в лицето на партия Воля. Независимо от постигнатите резултати и пълноценното участие в предизборната кампания, нейните политически приоритети остават до голяма степен в сферата на предположенията. Изразеното вече намерение за участие в следващото управляващо мнозинство, все още не е достатъчно условие, за да бъдат определени параметрите и отговорностите на подобно участие. От друга страна, без съмнение, въпреки допълнителните трудности при изграждането на коалиционното споразумение, ГЕРБ биха имали полза от включването и на трети участник, който би могъл да разшири полето за водене на преговори и да гарантира достатъчно стабилно парламентарно мнозинство.

Допълнителен щрих с нарастващо значение е и въпроса за оспорването на легитимността на партията Воля, което вече е в ход. В зависимост от решението на съда, можем да се окажем изправени пред нова проблемна ситуация, която при определени условия може да доведе до съществени затруднения пред съставянето и функционирането на управляващото мнозинство и дори пред парламента като цяло.

Процесът на изработване на коалиционно споразумение трябва да съгласува и да направи съизмерими различни дневни редове. Предизборните програми не са достатъчна основа за постигане на споразумение. Те са ориентири към изборния процес и привличане на избиратели, докато управленската програма има съвсем различен мащаб. Едновременно с това преговарящите за мнозинство партии ще трябва да се съобразят и с поне още един дневен ред, който в известен смисъл се структурира вън и независимо от техните предпочитания. Преди всичко става въпрос за външнополитическите процеси, които изискват адекватни и политически аргументирани отговори.

Междувременно се очертаха приоритетите на един собствено парламентарен дневен ред, който независимо от това дали е бил адресиран или не в предизборните програми, ще трябва да намери своя адекватен отговор в текстовете на коалиционното споразумение. Промените в Изборния кодекс са един от най-видимите елементи на този дневен ред. Народното събрание трябва да приеме редица промени в законите, свързани с процеса на транспониране на правото на Европейския съюз в българското законодателство.

От способността на партньорите по волята на избирателите да постигнат съгласие по синхронизирането на тези различни дневни редове ще зависи както възможността, така и хоризонта на новото управляващо мнозинство. Но преди всичко споразумението изисква способност за разумно съвместяване на различни амбиции, цели и приоритети. От разума в този процес на споразумяване ще зависи реализацията на мандата, който българските избиратели очертаха чрез вота си, но оставиха открит за изпълнение от политическите партии.

Още по темата

24/03/2017 Нашите автори

Цветоотделка

17/03/2017 Нашите автори

Нова Европа

12/03/2017 Нашите автори

Истината като условие за избор

04/03/2017 Нашите автори

"Облакът" Европа

Следете новините ни в GoogleNews