Калин Терзийски: Всеобщата празнична самота

Събуждам се и отварям проклетия малък лаптоп, обичния ми малък лаптоп, моя отделен, друг коридор към света, по който отивам в свят, различен от света на ръбатите предмети. В света, в който се влиза през дупката на лаптопа, има и Нютон с перука и куп загадъчни истории в живота, и хубави момичета, снимали се със смартфоните си в смешни пози, и географски карти на средновековна Европа с всичките му там кумани и тевтонски ордени, има картини на Одилон Рьодон, има и приятели, които не познаваш, има и почитатели от Република Южна Африка, и безплатни книги на Платон и Марк Аврелий.

В тоя свят има всичко и Самотата е запратена в ъгъла и там скимти жално.

Не ни ли е мъчно за самотата?

След като съм си пописал десетина минути с красивото момиче с анорексия от Торонто, което ме познава кой знае откъде, но вече ме познава от...Боже, станали са сигурно пет години!...след като съм отговорил мимоходом на момичето със синдром на Даун, което пише учудващо бързо, пише винаги едно и също „пиши ми-искам да си чатим-пишими-искам да си чатим, чати ми сега-какво хапна днес-защо не ми пишиш...аз те обичам”, след като отхвърлям десетина стереотипни електронни картички с Весела Коледа и честита Нова година, след като харесвам за около три секунди статия за съдия от САЩ (но от старите САЩ, от 30-те години), който в дело срещу една бедна жена, откраднала хляб, все пак я осъдил на глоба от десет долара, защото законът трябва да тържествува, но осъдил и на глоба от 1 долар и всеки от присъстващите в залата, включително ищеца и себе си, заради това, че са позволили да живеят в град, където на старите жени се налага да крадат...след като съм отговорил на писмо на почитател от Кейптаун, който ме познава благодарение на друг почитател, когото не познавам (но си давам сметка, че харесвам, защото - каквото и да си говорим – харесваме инстинктивно тия, които ни харесват), след като съм прочел как точно се пише името на Одилон Рьодон, тоя прекрасен художник, отключил западното изкуство за съновиденията...

Аз все пак излизам.

От омагьосания свят на Мрежата трябва да се излиза! – казвам си. И излизам.

Все по-мъчително става! – казвам си и си давам сметка, като човек много добре познаващ зависимостите от всякакъв характер, че наистина – стоенето в тоя сладък и съблазнителен свят на ярки и малки образи и подръчни емоции – прилича на зависимостта от подсладено червено вино с усилен градус...проклетото подсладено червено вино с усилен градус, което е пратило в отвъдния свят не кой да е, а милия Джак Керуак.

Дали мен пък няма да ме прати в отвъдното зависимостта от потапянето в тоя сладък и лепкав, съблазнителен сироп от наслади в Мрежата?

Давам си сметка, че излизането от света на Мрежата предизвиква доста неприятни изживявания. Има ли треперене на ръцете? Има. Има ли безпокойство? Има. Има ли мъчително чувство за липса и глад за още? Има.

Съвсем типични симптоми от абстинентния синдром.

Колко ли хора са харесали моето така оригинално поздравление за Коледа? – така се питам и през главата ми минава мисълта, за човек, живеещ изцяло във виртуалния свят на фейсбук, на Мрежата. Изцяло и вечно. Без излизане. Там яде, там спи, там умира и там го погребват.

Все пак аз съм човек, излизащ от зависимости с такъв замах, че за това се разбира дори из цялата Мрежа (добре го извъртях, нали?).

И затова излизам из малкия град, който обитавам и наблюдавам. Тук, слава Богу, има и хора Навън.

Но младите определено седят Вътре. В Мрежата са. Паякът на отчуждението ги е заловил, виртуалният паяк на телесно-душевното отчуждение ги е оплел. Те седят един срещу друг, без да са един с друг.

Всеки е забил глава в малкия си екран и нещо боцка и търка с пръст. Маже - това е глаголът.

Давам си сметка за миг, че психомоторният еквивалент на тоя душевен живот (който може и да е доста интензивен, макар и някак „малък”) е едно три-пет милиметрово помръдване на един от пръстите на дясната ръка. Веднага се сещам за слузестите хора-месо, поставени в стъклени контейнери в кошмара на братя Уашовски – Матрицата. Никакво мърдане.

Няма мърдане! – така си казвам и се смея вътрешно, но много горчив е моят смях.

Няма защо да мърдаме вече, достатъчно е да поръчаме пица по телефона и да погледнем към телевизора, той ще се включи сам.

Преди – казвам си – хората са извършвали огромни движения, стигали са до полюсите и до центровете на страшните джунгли, и са съчетавали тия огромни движения на телата си с едно умерено и някак достолепно количество душевни преживявания. Една шепичка душевни преживявания, но ценни като диаманти, извадени из кимберлитова тръба (където налягането е хиляди атмосфери!).

Сега – казвам си – не помръдваме, а преживяваме какви ли не страдания и какви ли не грамадни възторзи! Помръдвайки пръста си на три милиметра, ние пишем (даже и не пишем, а кликваме): „Обичам те страшно много, желая ти великолепна Коледа, страшно съм щастлив, че те има, велико е, че ми пишеш, сърцето ми ще се пръсне от радост, че си там!”. Странно. Чувствена вакханалия в чаша килобайти.

Каква наистина величествена...хм, диспропорция между напълно неподвижното, лениво, отчуждено от всяка радост и мъка тяло и една свръхактивна, превъзбудена душа (но дали наистина?), която се пъне и насилва да чувства колосални чувства.

Вървя все пак по истинските улици и виждам, че възрастните жени са се събрали по кафенетата. А тук там и възрастни мъже. Но мъжете в България умират доста по-млади, затова те са и по-малко. Да-а, старите са бъдещето на света! Път на старостта! – смея се наум, спомняйки си тъповатите лозунги от социализма като „Път на младостта” и „Младите са бъдещето на света!”.

Старите, помнещите времената, в които писмата се пишеха на ръка и се пращаха по селата и паланките с ръмжащи и катерещи се по завоите грамадни камиони, старите, помнещи усилията на телата и близостите на телата, и насладите на телата, и подвизите на телата – те се събират и гонят Самотата по стария, истински начин.

Един до друг, няма никакви смартфони, няма никакво чатене, няма никакви коледни картички от 26 мегабайта.

Пие се кафенце, а там – я гледай какви са пъргави! – вече си наливат и нещо от тъмна бутилчица!

Светъл празничен ден е и старите знаят, че е редно и хубаво де се пийне от сутринта, за да мине денят леко и приятно-замаяно. Старите знаят разни рецепти за живеене. С канела и карамфил. Старите не са самотни. Макар че и те са самотни, със сигурност, като се приберат в домовете си и се загледат в снимките на починалите.

Но тия млади...

Пак влизам в Мрежата, празници са, получавам веднага съобщения – пет, седем, десет...

Честито – от Англия, от САЩ (където вече няма съдия, който да глобява самодоволните в полза на бедните) – пишат ми – Честит празник – пишат ми от Швеция и от Япония, момиченцето със синдром на Даун, по неговия си стереотипен, мъчителен начин продължава „чати ми, искам да си пишим”, но аз се опитвам да го дисциплинирам, да не му позволявам да се привързва така, да свиква, защото после, когато няма да имам възможност (примерно – когато умра), ще му бъде тежко без моето писане и без моята компания...

Само самообладанието и търпението, умереността – казвам си - те могат да ни спасят.

А тоя сладък сироп на това вечно, безпроблемно, едномилиметрово общуване без капчица усилие, това общуване, основано на непрекъсната наслада, това електронно самозадоволяване, това мързеливо консумиране на микроскопични емоции и леки чувства, придобивани с леки кликвания – то е сладкото червено вино с усилен градус на нашето неистинско настояще.

И зависимостта, и мъката са ни подготвени. Като подарък за мътното бъдеще.

Трябва да се излиза навън и да се върви. В прекия и в преносния смисъл. Така си казвам и излизам навън.

Трябва да се ходи до полюса, а не да се чати с хора, които също си мечтаят да отидат до полюса, но не биха си мръднали пръста повече отколкото е необходимо за едно кликване.

Празниците на края на годината са тъжно време – казвам си. Някои хора нямат пари за ток, нямат нацепени дърва, а други им помагат, помръдвайки пръста на дясната си ръка около три милиметра, изпращайки есемес. Празничен есемес. Благотворителен есемес. Спасителен есемес. Бог ни спасява чрез есемес. Пръстът Божи се мръдва три милиметра и ни спасява с есемес. Става ли така?

Няма ли кой да нацепи истинските дърва на нашата усърдна взаимопомощ?

Самотата се лекува чрез влизане – клик, клик, клик – в пъстро-калейдоскопичния свят на опиянението. Там, където кипи, чувства се, бръмчи, клюкарства се, целият свят е кошер, от Лос Анджелис до Владивосток се пращат картички и песни за поздрав, усмихнати пиктограми и смеещи се схематични личица. Икони на емоциите, просто тройно правило на желанията и семиотика на радостта. Цък – радостен съм. Цък-цък – самотен съм.

Целият свят живее пред очите ни в подскачащи весели празнични емотикони и прикачени файлове.

Ще прикача целия свят на прикачен файл и ще го изпратя на любимите си хора – казвам си – но дали няма да е прекалено тежък тоя прикачен файл?

А телата ни си стоят самотни. Все още – доколкото виждам – не сме в стъклени саркофази като в Матрицата.

Старите – те да са живи! Че си наливат от – я ги гледай ти – наливат си направо от буркан някаква тъмна, страшна течност! Та това е сладко вино, силно вино от буркан!

Празници са и телата имат нужда от истинско, реално вълнение, което ще се предаде и на душите. Но дали все още различаваме реално от нереално?

Иначе и бездруго светът е една безкрайна самота.

Излезте навън!

Още по темата

23/12/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Моята борба

28/11/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Лек геноцид

Следете новините ни в GoogleNews