Калин Терзийски: Енциклопедии на Земята

Вървя си по улица Иван Вазов, хубаво е, хлъзгаво и зимно. В чантата ми има книжка и ксанакс – две неща, с които даже мъченик като мен е спасен от всички пандемии на света. Книжката е на друг професионален страдалец – Ницше, негови бележки, неиздавани, предложени на българския читател с лукавото рекламно заглавие „Тъй рече Ницше”, за да му намигнат и да го подсетят за „Тъй рече Заратустра” и да се задейства у него рефлексът: ”ахааа, да, Ницше, виж как интересно са се сетили, каква препратка само, я дай да купя, да видя какво ли ще да е това?”.

Купуваческият рефлекс.

А ксанаксът е ясен. Даже стоманата има нужда от смазване и някои други елементарни хигиенни грижи, за да се предпази от корозията на страха и съмнението.

Аз може би не съм стомана, затова нямам смазка, а ксанакс.

Апропо, бих поровил в темата дали ксанаксът не е добър при коронавирусна инфекция – защото, според мен, паниката, когато е завладяла един организъм, така дезорганизира защитните му механизми (сред които е и прочутият вече имунитет), че той става идеална жертва на всякакви злини и цитокинни бури. А ксанаксът те прави благ. Над нещата. Без предозирания, естествено.

На уличката на името на колегата Вазов (ах, с каква радост гледам във фантазията си всички вбесени темерути, които биха убили всеки съвременен писател (с изключение на най-долно конюнктурните и награждаваните), който посмее да се нарече „колега” на Вазов: вбесявайте се, пиленца, радвам ви се, вие обичате да сте вбесени, да забранявате и да мразите) има магазин за прекрасни и изискани художествени материали.

А наоколо цари пандемия – доста абстрактно, наистина – защото пандемията е статистика и паника, омесени с мая от суеверие и подли интереси – но така де, в главите ни цари пандемия и затова изкуството се явява наистина спасителен пояс. Спасителен флагмански кораб, всъщност, не просто пояс.

И аз съм си купил от това магазинче четка, която е хем плоска (като поклон към импресионистите, Винсент и фовистите), хем има и заострен връх – защото е скосена под остър ъгъл - с която планирам да нарисувам нещо, с което ще се опитам да се наредя поне малко по-близо до редиците на Кандински, Дикс, Маке, фон Веревкин, Нолде, Мунк и Кирхнер – тоест любимите ми напоследък експресионисти.

И гледам да не се пързулна, защото освен от ковид в света се умира и от счупен врат.

Докато вървя така бавно, пристъпвайки неловко, от крак на крак, върху лъскавите ледени хълмчета, образували се от замръзнал и силно отъпкан сняг, аз се чувствам феноменолог. Макар само за миг, два - но феноменолог.

Тоест – гледам Нещата с особено силна прецизност, детайлно.

Когато тичаш самоуверено – ти си в една непрекъсната „подръчност”, както би казал Хайдегер – всяко нещо просто прелита пред очите ти – то е само част от фона, който го има, само за да не тичаш през Нищото. Докато си забързан, не забелязваш нищо – нещата съществуват само доколкото вършат работа за нещо – а не съществуват просто защото си съществуват.

И ти тичаш и светът е практичен и подръчен като чук. (Хайдегер много обича тия чукове!).

Но когато се забавиш, когато започнеш да куцукаш със скоростта на престарял комодски варан – започваш да забелязваш. Всички неща. И те започват да ти изглеждат причудливо... налични. Просто ги Има тук и там. Всички придобиват някакво особено, специално значение.

Да, огромна и прекрасна е разликата между бързия и бавния свят. Естествено – феноменологът гледа нещата от света без да прави предположения, без да извършва „епохе” – той чисто наблюдава – не включва способността си да прави асоциации, не се отдава на спомени и не отваря врати в паметта си, докато гледа предметите наоколо. Аз обаче си го позволявам.

Аз вървя бавно, попивам всеки предмет, но се и отдавам на цялата тая огромна вълна от асоциации, която поражда всеки предмет у мене. Да, наистина – бавното ходене с мощно наблюдаване е съвсем различна форма на живот. Скакалецът е глупак, но паякът е мъдрец. Скакалецът само скача и гледа да яде трева; паякът стои, движи се бавно и наблюдава. Той попива света наоколо.

И виждам на земята, до един малък прозорец на мазе, с решетка, леко оваляна с паяжини – две големи, тежки, сини книги.

Бих могъл да опиша и прозореца в десетки страници. Но ето – вниманието ми беше всмукано от книгите. Наведох се и ги загледах.

Заглеждайки ги, естествено, се сетих за Антоан Рокантен от „Погнусата“ на Сартр, който все се навеждаше, за да разгледа и пипне някоя хартия на земята. Аз не бях чак такъв натраплив невротик като него – не изпитвах ирационално желание да пипна тези книги, просто защото са странни и са на необичайно място – не, те за мен бяха... някак много символични.

Моята романтична душа жадува винаги за символика. И затова я вижда и тук и там. След това, естествено, се подиграва сама на себе си: ти пък все символи виждаш навсякъде, тъпа душо - казва си тя и се смее.

Но така де – имаше някаква символичност... Защото това бяха два тома от Голямата енциклопедия на България.

И си стояха върху малко едрозърнест (помислих си – сигурно така изглежда ледниковият фирн?) твърд сняг, на перваза на прозорчето на мазето, на два сантиметра над плочника. На двайсет метра започваше сградата на Министерството на младежта и спорта, а отгоре грееше най-яркото декемврийско слънце, което може да си позволим по нашия край. Беше вълнуващо. По някакъв много символичен и бавен, вътрешномоментен начин. Припомнете си – разликата между бързия и бавния живот е колосална. Знаех си – ако беше лято или есен – щях да претичам покрай тия захвърлени, стари, достолепни книги. Нямаше да ги удостоя дори и с три мига мислене. Но сега имах време. Страхът от падане и счупване на врата прави човека поет, философ и наблюдател.

Казах си: - Боже...

Боже, колко големи са тия книги! А колко малка е България. Дали е малка? Щом може да има такива големи енциклопедии? И това са само два тома... А те са... трябва да проверя колко са всичките! – така си обещах и се надигнах. Дори не пипнах книгите. Предпочетох да се обърна към потока на мислите, на асоциациите, които те породиха.

И изпитах една особена милост, едно такова – старческо, побеляло, даже – благородно (поне такова го усетих) чувство – на тъжно уважение към всички, които са създавали тези книги... Представих си старци от села (подобни на моя дядо), директори на училища (в които сега пълзят гущери и снасят сови), които са събирали упорито сведения за родното си село, записвали са истории, песни и имена – за да остане някоя съвсем малка частица от събраното и записаното – в някоя такава дебела, величествена книга. Събраният упорит и умен, старателен труд на десетки хиляди умни, почтени и забравени хора.

Усетих едно такова трудно описуемо чувство – за огромност, за тъга, за умиление и немощ – пред посърналите стари книги. Като пред гроб на живял дълго и трудил се здраво човек.

Как отминава световната слава... Sic transit Gloria Mundi – казах си в памет на моя дядо, който все ми повтаряше разни такива латински сентенции, които бяха част от неговото си лично богатство – там, в прохладната му и сумрачна къща, в село Садовец, на север, там, където е минавал и Атила (флагелум деи)– там, в неговата стара къща, пълна с книги и зреещи круши, подредени върху вестници на пода.

И си помислих за миг как тази пандемия – с нейната всепомитаща антикултурност – даде един огромен нов тласък на глобализма; та вижте самата представка „пан” – тя изключва всичко отделно, всичко малко, всичко бавно, всичко селско, всичко родило се тук и важно само за тук. Пан – тоест – това, което е важно само за целия свят. Всичко друго е маловажно. Та каква българска история, какви български енциклопедии, какви свещени учители от село Садовец... това са неща регионални, ендемични, незначителни, бавни, нединамични, отминали...отминали...

Заприбирах се за вкъщи. Казвах си: "Аз ще съхранявам това. Защото съм отговорен. Аз ще трябва да го пазя. Това - отделното, малкото, ендемичното, тук-появилото се, нашето, регионалното, бавното".

Винаги съм се присмивал на патриотизма. Защото зад него съм виждал само озъбената муцуна на вълците от глутницата, мразещи до смърт вълците от другата глутница. Но сега изпитвах само милост. Колко много труд и живот има наоколо! – казах си и въздъхнах. Колко много животи, изпълнени с труд – който ще отмине и ще бъде забравен...

И отминавайки, козирувах небрежно на генерал Владимир Стойчев с килнатата фуражка пред министерството, а той ми намигна. Ще продължаваме, няма да се дадем. Така ми се стори, че чувам зад гърба си.

Следете новините ни в GoogleNews