Quantcast

Калин Терзийски: Бог, Сартър и чалгата

Ивайло Цветков Последна промяна на 01 декември 2020 в 14:20 11840 0

Да започнем с новата ти книга - "Аз и Бог". Има ли Бог?

Би трябвало. Струва ми се, все се случва следното – човек (въобще – Човекът) се увлича по разни рационални хитрувания, за да си обясни всичко наоколо. И защото е извънредно хитър и ловък в създаването на умозрения, тоест – на самозаблуди, той успява да съгради някаква нова въздушна кула, с която му се струва, че е обяснил света (примерно религиите, еволюционната теория, диалектическия материализъм, въобще – науката). После изведнъж вдига очи, поглежда – свят... И усеща... Не "разбира", а именно "усеща", че това, което си е градил като теория, като обяснение – е пълна глупост и детинщина. И че Нещата, че Светът... са нещо твърде по-голямо и необяснимо... и просто тогава от устата му се отронва възглас на отмалялост и изумление. И този възглас е: Бог!

Тома Аквински не би те "лайкнал" в случая, но нищо (смях). Ти си си съчинил "Радостният Бог", когото споменаваш в книгата. Вчера разказвах на една своя сродна душа за разликата между старозаветния Яхве (който властва предимно чрез наказание) и новозаветния всеопрощаващ Бог-син. Кого избираш?

Аз от младеж съм почитател на Новия завет. И – срам-не срам – Стария завет не харесвам, не съм го чел (все го чета оттук-оттам и никак не ми харесва и спирам): той е история на насилието и на една мъдрост, която нито приемам, нито всъщност ме интересува. От доста време си прекарвам времето (най-често при пътуване), четейки една тънка книжица – "Отговор на Йов" на Юнг.

Ооо, даже не ме почвай там. Добрият доктор "еретизира" брилянтно, че Йов е по-етичен от самия Яхве, ерго, става първия богоборец (смях).

Точно така. Но още един важен нюанс – и той също като теб роптае срещу тоя старозаветен Яхве, с напълно липсващата му себерефлексия (и чувство за мярка), и той също така се чуди как може старозаветният Бог да е дори по човешките мерки неморален. (Как така изтезава горкия и напълно верен Йов, само за да го провери... пък и онова там с Авраам и жертвоприношението на Исаак!). И така – роптаем си. Но на едно място в книжката Юнг казва "afflictio animae", униние на душата – и това е много важно за християнина. Той трябва да се обърка, да усети крайната противоречивост на Бога – за да се хвърли в Него като в бездна, да Му се отдаде. Не може ей така – да е простичко, лесно и ясно. Тогава няма да има отдаване. Поне така ми се струва и на мен... на мен, на Юнг, на тоя-оня...

Първоначалното значение на "afflictio" – преди да бъде „печал“ и, както хубаво казваш, „униние“ – е „измъчването на душата“ (поне според Боеций). Което някак елегантно ни препраща към днешния постмодернизъм, това трижди проклето нещо, което направи така, че да се налага да правим разлика между религията като вяра и религията като културен жест. Споменатият Тома Аквински, да беше жив, щеше – образно казано – да ни напсува за тази смазваща абоминация.

Ами такова е положението. Няма как да не го отбележим. Религията сега очевидно е не само вяра, но и културен жест (както казваш), и знак за политическа (всъщност – културна) принадлежност, постмодерно поле за игра и източник на снобски, артистични парченца "Лего" за сглабяне. Религията, в типично консумеристки стил, е нещо, което можеш да си избираш и да пробваш в пробната в дъното на живота – дали идеално ти пасва на мерките на душата, и ако не – да я върнеш или замениш до един месец. И още много други неща е сега религията. Но ние знаем ли какво е била религията за хората от 16-ти век? По откъслечните писания, останали от тогава? Ние, хората от 21-ви век, просто трябва – всеки един от нас поотделно, – да си върнем апетита за философстване. Тоест – за осмисляне на живота чрез усърдно мислене. То скоро ще потърси своите канонични, а по-късно – и неканонични форми. Но най-важното е да върнем страстта към мисленето. А религията се ражда (преражда, всъщност) в умове, които страстно се отдават на мислене.

Класическата атинска "демокрация с ограничена отговорност" срещу новия либерален "демократичен" ред (Перикъл vs Pax Americana, особено сега, когато не знаем какво ни чака при Байдън). Има ли място за далечно сравнение?

Не знам как е било при Перикъл. Не знам как ще бъде и при Байдън. Започвам да мисля за един спасителен и отрезвяващ антисоциален, анархистичен, нихилистичен, възродителен агностицизъм. Той може да се обясни така: нищо не знам, нищо не ме интересува... аз знам себе си, виждам направеното от ръцете си, оттеглям се от лъжата, наречена "Свят, Човечество, Социо, Рес Публика", и се захващам със своите си дела – познаваеми, видими, пипваеми. Аз съм майстор в своята работилница; " ...и всеки трябва да обработва своята градина", както казва Кандид на учителя Панглос. Казвам си: стига съм живял в тая празна, абстрактна дупка, наречена "Свят", в който разбираме "какво става" от медиите. Стига съм живял в тая застрашителна и абстрактна дупка, в която - за да знам "как съм" - трябва да питам лекарите, а те да питат някаква машина. Та това е ад – да питаш друг как си самият ти и този друг да пита машина! Примерно – скенерът каза, че не съм добре... Отвратително и нечовешко. Искам да се видя отново човек, който вижда докъдето му виждат очите и работи докъдето му стигат ръцете. И Светът му е това. Естествено - ти специално би могъл да намериш един милион противоречия между казаното и моето поведение в живота, но как иначе? Аз просто си ги мечтая тия работи.

Не, ти си малко като Фойербах, който се "боричка" с Кант, но не ми обръщай внимание. Безобразието на днешната ниска мисловност, породено от залеза на авторитетите (с любезното съдействие на social media), изцяло промени обществения дискурс – и разпадна всякакъв ред и културно етажиране. Как да го върнем? Връщаме ли го в момента?

Ето сега, с нашето говорене, създаваме авторитети. Човешкото съзнание има нужда от авторитети – така поне сме забелязали да е - в последните няколко хиляди години. И – нека ги създаваме. Как? Мисля, че величествената човешка способност за упорит труд до смърт, е добър залог за създаване на авторитети. Нови.

Oh fuck – ти си бил хегелианец, клети момко (смях). А какво да кажем за трагичното разделение на мнозинство, което очевидно е жертва на чалга-културата, и онези малцина, които намират друга култура? Плюс някакво сиво сечение. Защо изгубихме битката с чалгата, с "долницата"? Или просто яздихме с легени на главите срещу злите гиганти, които се оказаха вятърни мелници?

Ами това е въпрос на лексика. Сега казваме „чалга” на простотията. А преди са й казвали иначе. Но тя си е била винаги много изкусителна за нашия народ. Много разпространено заболяване по нашите земи. Едва ли по времето на Славейков (татко) по-голям процент от младите са били склонни да тръгнат по пътя на възвишеното, на изисканото, на (ако щеш) моралното. Защото – както знаем – проблемът с чалгата, привидно естетически, е дълбоко етически. Не примерно "тресенето" (всъщност – не знам как се казва – "тремоло"? Това вибрато, което е толкова характерно?) е "грозното" в чалгата. Не и ушевидно ориенталския й произход (поне на някои характерни орнаменти в нея). Проблемът в чалгата, поне по мое време...

Сега вече не е ли „твое време“? (смях)

Не се прави, че не разбираш. Та проблемът по мое време беше, че чалгата е музика на дивите, прости, морално уродливи печалбарчета, които имаха дебели вратове, караха в беемветата си трихомонозни курви и някак владееха положението. И на всичкото отгоре бяха продукт на репресивните служби на старата власт. Е – май без да искам ти отговорих – всичко в тая победа, за която говориш, прилича на някакъв политически проект, попаднал на плодородната почва на точно нашия демос.

Аз, с голямо културно-антропологично извинение, също карам BMW.

Е, значи ние сме победили (смее се).

Кога за последно съжали за нещо, което си написал и защо?

Сартър има една по-малко известна (примерно от "Погнусата") книга – "Думите".

Да. "Les Mots". И тя – сякаш пророчески и много удобно спрямо днешния упадък на мисленето – беше разделена на "lire" (четящият човек, по-обобщено казано) и "écrire" (пишещият). Ти как ги помиряваш?

Никак. Но там много по-хубаво от мен той отговаря на твоя въпрос: всяка стара моя книга вече ми е противна. Само това, което пиша сега, ми се струва добро и смислено (свободно го перифразирам). Нещо, вече написано – струва ми се годно само за боклука. Защото аз съм пораснал, израснал съм над него, то е продукт на по-глупав и по-низш от мене човек – тоя, който съм бил преди. Преди час, два, ден, година. Е, това показва, че аз храня илюзията, че се развивам все в положителна посока, че раста - и това са смешни неща, де. Но по принцип – дразня се от несъвършенството на всичко, което съм написал. Но това е професионализмът – да можеш да приемаш кротко и несъвършенството си; защото, въпреки него, трудът ти си дава своите резултати. Несъвършени, но донякъде задоволителни резултати. Професионализмът е конформизъм.

А съжаляваш ли за нещо, което не си написал? Или което никога няма да напишеш? Питам, защото вече сме в какофоничната хипотеза "гласовете ви не чувам", свързана със социалните мрежи и пак трижди проклетото "право на лично мнение".

Съжалявам за всичко, което не съм написал. Всъщност – писателят (или аз, да речем) прилича на една такава конструкция, подобна на пясъчен часовник – и самият той е в средата, в микроскопичната точка между два колосални конуса. Единият е пълен с разочарование от всичко вече написано, а другият - с надежда за всичко още ненаписано.

Чудесно казано. Нещо друго: как оценяваш последните 30 години и всичко, което се случи в България през последните три десетилетия?

Като трийсет особено важни и несравними с нищо друго години от своя единствен живот. Как иначе? Както по-горе казах – за мен сега дойде време да помисля извън такива ужасно подвеждащи и удавящи в празнотата (но някаква по-гадна празнота от "Шунята" на Буда – такава една, воняща) понятия като: "България", "обществото", "държавата", "Света". Това са мисловни конструкции, които са ми натрапени, аз, естествено, съм добре дресиран да живея с тях... те са едни клишета, които приемаме така естествено, както приемаме храна и вода... а всъщност – каква България, какъв Свят? Та аз съм живял моя си дълбок, автентичен, сетивно-мисловно-чувствено-фантазен живот – и, естествено, в него е имало място за такива абстракции като "страната", "България", "света", "държавата". Но именно те са ме отклонявали от това да обърна повече внимание на Нещата – на краката си, на чорапите си, на четките си, на картините си, на моливите си, на молитвите си, на чувствата си, на фибрите на душата си, на всичко, което мога наистина да пипна, да почувствам, да изследвам по един непосредствен и сетивен начин. (NB: Нека все пак всеки да обработва собствената си градина...) Ако – казвам си аз – направя така, че моето тяло да бъде задоволително – вероятно и Светът ще стане по-добър, по куп причини. Защото вероятно и други ще са направили подобно на мен телата си по-добри. И не говоря за фитнес – сам разбираш (смее се).

Защо тук така посредствено се стекоха нещата, а в Словения или Чехия, например, станаха истински европейци от западен тип?

Защото те винаги СА били "истински европейци". Просто Мария Терезия е нещо различно от султан Абдул Азис. Наистина е досадно винаги да се оправдаваме с историята си. Но аз въобще и не се оправдавам – просто и тя, историята ни, е част от обяснението. Виж, ако харесваш по-странни хипотези – аз имам една и бих ти я продал за малка сума... ха, шегувам се – ето я: според мен във водата на България (примерно казано, може и в климата, в някакъв друг природен, физически или химически фактор) има нещо... Нещо гнило в България, така да се каже... има нещо в нашата вода или въздух... просто не мога да си представя да е иначе – защото българите приличаме на отровени. Точно на отровени. И черногледството ни, и проклетията ни, и неотзивчивостта ни, и заплетеното ни мислене, и завистливостта ни, и мързелът ни и цялата ни способност да правим "батак" и да оплескваме нещата – приличат не на друго, а на някаква особена, комплицирана болест. Да си болен, отровен от българщина... А ето – и пристигналите тук англичани и руснаци, че даже и араби – май я прихващат (смях).

Какъв е балансът между това да "запазим балканския дух", "прекрасните български вековни традиции" и всички останали псевдо-патриотични претенциозни клишета – и индивидуалистичния западен (или северен) Befindlichkeit, по Хайдегер?

Аз май ти отговорих косвено малко по-горе. Приемам цялата наша „есенция" – целият тоя клей, с който са зацапани нашите души и ние наричаме, понякога и на шега, "народопсихология". Или също още по на шега - "изконни български добродетели/ценности", като вид болест. Човек трябва да съгради добродетелите си отвъд някаква представа за „дадени му по наследство, по народност” добродетели. Човек става точно човек, в големия (за мен) смисъл, когато престане да бъде българин, арменец или турчин, или исландец (особено). А освен това, аз съм и будист по сърце, така че дори рамката „човек” ми се струва ограничаваща и стеснена. Бих казал, както казва Буда: състрадание към всяко чувстващо и страдащо същество. Това напълно изключва всякаква "българскост" или "турскост" или "американскост". А знаеш ли кой е наричал себе си "будист", много преди в Европа въобще да се заговори за Изтока насериозно? Ами Шопенхауер! Ти да видиш!

Шопенхауер, по моему, е прост съзерцател и само дрънка за силата на волята, but that’s just me (смях). Но по повод действеността срещу съзерцателността: сещам и за "българското Възраждане", което всъщност е резултат именно на западни прото-либертариански пориви, а не на дълбоката вековна (и затворена в буркани за зимата) мъдрост на балканските селяни. Защото всички виждаме колко опасен е всъщност псевдо-патриотизмът (или национал-популизмът, ако предпочиташ). Какво да противопоставим?

На това очевидно може да се противопостави само образованието. И то – свободното образование, което предлага достъп до източниците на великото човешко знание. Простичко казано – който е чел Русо и Волтер, Сартр и Камю, Вонегът, Виан, Хашек и Гинзбърг, няма как да стане простоват патриотар, още по-малко агресивен такъв.

Кое е по-важно: да анализираме миналото или да превръщаме във фикция настоящето, с цел да doctor-ваме бъдещето?

Да анализираме миналото обикновено е много приятно и интересно. И според мен – все пак е помагало. Не винаги, естествено. Защото хората - или Човекът - все уж е умен, все уж се учи от всичко, все уж си взима какви ли не поуки от историята (от грешките си, както се казва) – но като му падне пердето, пак си прави ужасиите – на корем! Така че – да си писател е велико. Ти печелиш, винаги печелиш - от описването на човешките безумия, недалновидности, невзети поуки, безобразия и лудости. На чуждите и най-вече – на своите.

Има ли залез на авторството след дигиталната "революция"? Всеки стана "писател" в социалните мрежи.

Чак потривам ръце! Точно на тази, така да се каже, огромна „платформа” от идиоти, пишещи с краката си, може да изпъкне истински добрият! Ха. Шегувам се. Но всъщност, ако се замислиш, си е точно така.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.