''България в сърцето'' или хроники на алтруизма с Петко Койчев и Петринел Гочев

Петгодишният Максим пита майка си кога ще се прибират в Украйна. Тя ловко и убедително му обяснява, че сега при тях е станало много, много скучно и всичките му приятели са хванали нанякъде.

Когато прочетох тези редове от разказа на Петринел Гочев за спасяването на украинска майка и двете ѝ деца, пред очите ми изплуваха кадрите от „La Vita è Bella“. Във филмовия шедьовър на Роберто Бенини един отчаян баща измисля игра, която да преобрази ужаса в концентрационния лагер и да помогне на сина му да оцелее. Иронията е, че наградата и спасителят на малкото еврейско дете е същият този руски танк, от който днес Максим бяга. Филмът започва така:

Това е една обикновена история, но не е лесно да бъде разказана. Подобно на приказка в нея има тъга, както и много вълшебства и щастие.

Моята история с габровския театър започна с щастието да бъда зрител на хипнотизиращия спектакъл „За Първото българско царство: Отшелника”. От екипа го нарекоха „напомнящ спектакъл“ - напомня ни, че не сме сами. След това имах привилегията да се насладя и на вълшебството „Свекърва“ – комедията, която разби клишетата и ме влюби безвъзвратно в габровската трупа.

Тази история щеше да продължи с разкази и за останалите ювелирни постановки на ДТ „Рачо Стоянов“, ако не бях станала случаен свидетел на неговата „най-жива пиеса“, както Жан Кокто нарича късовете живот помежду ни. Наред със споменатите заглавия, тя също е плод на едни от най-харизматичните и храбри мъже в българския театър – Петринел Гочев – режисьор, художник и скулптор и Петко Койчев - актьор и директор на театъра. Те са сред тези, които през последните дни спасяват и подреждат „късчета живот“ от Украйна, заедно с десетките добри хора, които срещат по пътя си.

Габрово и Николаев – два свята на една театрална сцена

Украйна влетява в габровския театър в образа на ефирната, чаровна и изключително талантлива Светлана Цвяткова. Завършила балетно училище в Киев, тя от 12 години живее в Габрово. Светлана е от Чернигов. Същият Чернигов, в който преди дни десет души загинаха под руски обстрел, докато чакат за хляб.

Поканата да се присъедини като хореограф към театъра Петко Койчев отправя неволно навръх рождения ѝ ден през 2018 година. Тогава и двамата все още не подозират какъв взаимен подарък ще се окаже това предложение. Година по-късно габровският театър ще се слее и още по-необратимо с Украйна.

„Трябваше да играем на открито в Етъра, но се изля страшен порой и отменихме представлението. Оказа се, че сред зрителите е трябвало да има и група от 15 украинци, сред които и директорът на театъра в Николаев - Артьом Свистун. Поканихме ги да разгледат театъра ни, но нито те говориха български, нито аз – руски. Наложи се спешно да извикам Светлана, за да превежда“, така Петко Койчев разказва за първия си контакт с „братимия“ театър в Николаев, както го нарича днес.

На следващия ден се провежда официална среща с Артьом Свистун и Олга Колот, която е председател на сдружение на българите в Украйна, а към момента и кмет на квартал Терновка - преди село, което е населено само с българи. През 2020 година Олга Колот защитава и дисертация на тема „Български фолклор и диалект на село Терновка в диахронен аспект (гр. Николаев, Украйна)“ във Факултет по славянски филологии към СУ „Св. Кл. Охридски“.

Само седмица след съдбовната среща в габровския театър започват да валят покани с предложения за гостуване в Николаев.

„Изведнъж се оказа, че имаме по-малко от месец да организираме пътуването. Това изглеждаше невъзможно за нас, предвид краткото време и предстоящите летни отпуски. Но Артьом Свистун беше категоричен, че през октомври трябва да сме там. Организацията беше инфарктна, но всичко си заслужаваше“, спомня си Петко Койчев.

И така габровската трупа успява да участва в XI-ия театрален фестивал „Хомо луденс“ в Николаев със „Свекърва“, което е напълно в разрез с правилата на гостуване на международни фестивали. Изключителна рядкост е театрите да отидат на международен фестивал с комедия, а какво остава тя да е и класическа национална комедия.

„Поехме този риск с идеята да им покажем различен прочит на „Свекърва“, защото смятах, че те познават тази пиеса. Но се оказа, че единствено председателят на журито беше чел пиесата, и то много отдавна. След края на представлението той каза, че никога не си е представял този текст в този вид. В тази топла, уютна и красива сграда на театъра в Николаев аз разбрах какво означава театрална критика. Журито, което беше около 12 души – театроведи, преподаватели, режисьори, актьори, веднага след спектакъла покани целия ни екип на разбор. Те разказаха за нас неща, които аз никога преди не бях чувал – за режисьорските решения, за функционалността на декора, за присъствието на артистите, за страхотното осветление... Режисьорът Владимир Саган призна: „Ние гледахме западноевропейски театър, ние се докоснахме до една съвсем различна култура“, споделя Петко Койчев.

„Свекърва“ печели две отличия на XI-ия театрален фестивал „Хомо луденс“ в Николаев - за постижение в театралното изкуство и за сценография и костюми. Две години по-късно габровската трупа се връща със „Салиери“, който печели три награди от въпросния фестивал.

Петко Койчев – директор на габровския театър „Рачо Стоянов“ (в средата), Светлана Цвяткова – преводач. Подписване на меморандум за творческо сътрудничество с „Николаевския академичен художествен руски драматичен театър“. Габровската визита в украинския град Николаев е от 5 до 8 октомври 2021 г. в рамките на XII-я Открит театрален фестивал „Хомо луденс“.

България в сърцето

Още при първото си посещение габровският театър е поканен в българското училище в Терновка. Посрещат ги в една уютна зала с пищна трапеза въпреки ограничените им възможности, което ги трогва дълбоко. Но истинското вълнение настъпва, когато в залата влизат малки дечица в български носии и запяват "Я кажи ми, облаче ле бяло", "Хубава си моя горо“ и „Дилмано, Дилберо“:

„Виждаш тези деца и си казваш: Как не ме е срам да живея там, да имам честта да съм роден на тази земя, да имам привилегията да се храня от нейните благини и да не нося това, което тези хора носят в сърцето си! Как не ме е срам!“, споделя вълнението от преживяното директорът на габровския театър.

Следващото пътуване на трупата е по случай 140 години от основаването на Терновка като квартал на Николаев. Празникът продължава до късно, късна есен е и вечерта е изключително студена. Много уморени габровските творци се отправят към автобуса си и виждат пред него да стои 80-годишен мъж, подпрян на бастун и наметнат само с лека куртка, който се обръща към тях на руски език и ги пита: „Това Габрово, което пише тук, българското Габрово ли е?“

На утвърдителния отговор, той моли да му отделят 3 минути.

„Аз обяснявам, че вече е късно, студено е и сме много уморени, но той започна да тропа с бастуна си и да настоява:

- Не, не, не! Искам да ми отделите само 3 минути!

Ние се спряхме, а той застана пред нас, изпъчи се колкото може и на чист български, макар и леко архаичен, изрецитира стихотворението „С България в сърцето ми“. И аз осъзнах, че този човек е видял надписа, стоял е два часа в студа и ни е чакал, за да ни каже единствените думи на български език, които знае. В този момент аз разбрах, че не знам какво е да обичаш родината си, че аз съм предател спрямо нея, защото не я обичам по този начин, по който те я обичат.

Моята връзка с Николаев е неразрушима, именно защото тези хора ме научиха какво значи да обичам България. Моля се да са живи и да са добре, защото този квартал, населен само с българи, днес вече е унищожен. Моята болка е огромна, защото това са нашите хора“, не крие тъгата си Петко Койчев.

При тези си посещения в Николаев трупата не усеща осезаемо напрежение и никой не допуска ужаса, който се случва в момента.

„Виждахме понякога военни камиони с въоръжени момчета. Обясниха ми, че фактически са във война, но нямаше особено притеснение. Животът в града беше съвсем спокоен, гостуването ни беше истински приятно и пълноценно преживяване. Политическият живот на Украйна обаче беше породил силна реакция в техния театър и гледахме силно политически спектакли. За нас това беше доста странно, защото тези представления предизвикваха горещи дебати. Не разбирахме много добре вътрешната политическа ситуация, но театърът явно бурно я отразяваше. Но никога, никога не съм си представял, че можем да наблюдаваме въплътения ужас на войната отстрани, безпомощни да се намесим. Мирът не е ли самата тъкан на съвременното общество, основополагащ принцип, Светая светих на живота? Живели сме в заблуда. Болезнена и непростима. Защото мирът се оказа крехко качество, което трябва да се пази като зеницата на окото ни“, споделя болката си и режисьорът Петринел Гочев.

А ужасът ги връхлита с пълна сила на 24 февруари сутринта, когато Петко Койчев вижда съобщение от Артьом Свистун: „Бомбардират ни!“, а Светлана Цвяткова получава обаждане от брат си, в което той ѝ казва, че я обича и не знае какво ще се случи с него.

„В този момент исках да тръгна с оръжие към Украйна. Аз през живота си не съм бил в казарма и не знам какво е оръжие, но това беше първото ми желание. Започнах да питам какво да направим, как да помогнем. Когато се събрахме на работа, всички бяхме в ступор. Светлана направи група за помощ във фейсбук, а вечерта имахме представление, което посветихме на нашите приятели в Украйна. Но искахме нещо повече от това да посвещаваме спектакли и да се молим. Затова Петринел Гочев и съпругата му Гергана Змийчарова споделиха във фейсбук групите, че предоставят стаи от своята къща и могат да поемат семейство от Украйна“, разказва Петко Койчев.

Решават да помогнат първо на Ана, която заедно с двете си деца – петгодишният Миша и четиринадесетгодишната Саша, успява да стигне само до Кишинев, защото парите свършват дотам. Гергана Змийчарова успява да купи онлайн билет до Букурещ, а Петко Койчев и негов колега – Стойо Тинков, тръгват от Габрово, за да приберат оттам уплашената майка и нейните деца. Докато пътуват се удивяват от безпрецедентната солидарност и организация сред служителите на границата, полицията и доброволците:

„Полицаите пренасяха багажи, носеха на ръце малки деца и възрастни хора. Тази картина на съпричастност и на човечност беше равносилна само на онова, което дядото в Николаев ми каза: България в сърцето“, не крие вълнението си Петко Койчев.

Габровската трупа с колеги от Николаевския драматичен театър и журито на XII-я Открит театрален фестивал „Хомо луденс“, проведен от 1 до 10 октомври 2021 г. в Николаев, Украйна.

Спасяването на късчетата живот

Петко Койчев разполага само със снимка на Ана, по която я разпознава и ѝ казва: „Аз съм твоят шофьор. Трябва да те закарам в България“.

Ана не познава никого. Тя е напълно сама с двете си деца. Влиза в колата на двама напълно непознати мъже. Никога не е стъпвала в Румъния. Не знае нито накъде е България, нито накъде отива.

„Дадох си сметка за нейния ужас, едва когато влязохме в България и тя разчете надпис „Автомивка“ на една табела в Русе. В този момент чух как от гърдите ѝ, че се изтръгва дълбока въздишка на облекчение. Тя си беше вкъщи“, разказва той.

В Микре ги поемат Петринел Гочев и Гергана Змийчарова.

„В началото не бях съгласен. Не вярвах на себе си, че ще успея да се смиря така, че да живея с непознати хора дълго. Гергана беше настоятелна. За няколко часа от съгласието помежду ни да приютим един човек с едно дете, стигнахме до всички, които можем да приберем. Сега при нас са пет човека, от които три деца. Чакаме и майката на едно от децата да дойде тези дни. Повече не можем. Стараем се така да подредим сегашния ни живот, че стесняването да е поносимо за нас и удобно за гостите ни, така че всеки да се чувства пълноценен в този съвместен живот“, споделя мотивите за алтруистичното си решение Петринел Гочев.

Връщам го към разказа за пътуването и думите на Ана към сина ѝ, че у дома им е „скучно“:

„Думата „скучно“ има двоен смисъл на руски език. Означава скучно, но и тъжно. Ана явно през тази двойственост се опитваше да не лъже малкия Максим. А за войната в Украйна с децата не говорим. С тях говорим за игри, за училище. Играят и рисуват с Гергана. Всичко друго, само не за войната. Не защото избягваме темата, а защото просто не стигаме до нея. За децата светът е интересен чрез преживяването му сега. А ако други неща ги вълнуват и са им интересни, аз не бих повел разговор за войната. Не знам дали всички украински деца така се отнасят към това грозно събитие. При нас с тях не става дума за това. Колкото по-неусетно си отиде тя от тях, толкова по-ненаранени ще бъдат. У тях има някаква вътрешна защита да не се вторачват в злото.

Но говорим с нашите деца, особено с най-малкия. Големите са наясно, но на него трябва да се изяснят някои неща. Той трябва да знае. Трябва да е наясно как да действа човек, ако иска да е свестен човек. Просто това е основна част от човещината. Особено важно е да разбере, че когато страдат хора, когато са подложени на прогонване и избиване, не можеш да се криеш зад разбиранията си за правилно и неправилно. Няма правилна и честна смърт. Има само спасяване на животи. Колкото повече, толкова по-добре“, убеден е режисьорът.

Лицето на добротата

Спасяването на живота обаче не свършва с придвижването на един човек от едно място до друго. Петко Койчев и Петринел Гочев са убедени, че тези хора имат нужда да бъдат провокирани, за да се отърсят от ужаса и да си стъпят на краката.

„И първата стъпка е да разбереш с какво са се занимавали досега. След това да намериш начин да продължат да го правят. Децата имат нужда отново да бъдат част от социалния живот, да продължат навиците си за учене и общуване. След като се отърси от първоначалния шок, дъщерята на Ана сподели, че е свирила на китара и би искала да продължи с уроците. Обявихме във фейсбук, че търсим китара за нея и след три минути вече имахме предложения за четиринадесет китари. Мои близки пък дариха чисто ново колело за братчето ѝ. Гергана разбра, че Ана, която е художник и дизайнер, създава невероятни плетива и започна да ѝ осигурява материали. Сценографката Рин Ямамура, която от години живее в България, даде всичките си налични прежди и средства за плетене. Намерихме и цели четири манекена, необходими за плетивата, десет минути след поста ми във фейсбук. В момента Ана има поръчки за следващите два месеца и тя плете непрекъснато“, споделя радостта си от дарителската вълна Петко Койчев.

Петринел Гочев, който открито отговаря на всеки хейт, съпътстващ публикациите му в социалната мрежа, също е категоричен, че съпричастността и реалната подкрепа са победили назидателните съвети:

„Винаги съм готов да пренебрегна псевдодобрия тон, за да осветлим същността. Клетви и заплахи трудно могат да ме трогнат. Нещата са прозрачно ясни. Моите хора в Николаев, както и целият им народ и земя, са заплашени. Не ми се стои и жали. Просто трябва да се действа. Колебания и страхове - да, това е човешко, но после просто трябва да се действа. Трябва и да се говори много. Та и Христос проповядва, а и иска това от нас. Благодарение на публичното ни присъствие доста хора намериха смисъл да се включат. Защо да мълчим? Аз не разбирам. Който мисли, че някаква слава, придобита за такава дейност си струва, да поеме грижата за някое дете и майка му, без те да са му някакви, и ще разбере доста неща за истинския живот.“

Според Петринел Гочев възможностите на онлайн средата водят до истински взрив от подкрепа. Благодарение на това успяват много бързо да помогнат на хората, търсещи подслон, да осигурят нужните дрехи, храна, медикаменти. Това е безспорното доказателство, че мълчанието не дава резултат:

„Когато си публична личност имаш тази привилегия и отговорност да задаваш посоки и ние се възползваме напълно от нея, за да свършим максимално повече работа. Само като пример ще споделя, че вчера разбрах, че известна българска преводачка с мъжа си са приютили осем човека. Семейство актьори, с две деца – едното, от които е бебе, също са приютили осем човека. Това са процеси, които се влияят от огласяването. Словото е сила, която действа. А хората на изкуството владеят силата на изказа и трябва да го използват. Добре е да е за светли, човеколюбиви каузи. Не твърдя, че само хора на изкуството имат чувствителност и могат да действат за облекчение на чуждото страдание. Те само са по – гласовити и владеят средствата да изразят необходимия призив. Не бих могъл в момента да защитавам смисъла на изкуството. Да, живеейки в една територия защитена, със сравнително нормално функционираща администрация, ни е лесно да говорим за изкуство. Но как да мислят за него тези, чиито домове, целият им живот, се разрушават в огън и взривове? Случката с китарата и манекена е опит да накараме едни хора да отместят поглед от хаоса и безпътицата. Ние не осъзнавахме всеобхватната безпомощност и безнадеждност, в които са хвърлени бежанците. Представете си го. Животът тече, правиш планове, малки и големи. Децата ходят на училище и детска градина. И една нощ идва адът. Всичко се обезсмисля в миг. Всичко, което знаеш за ред и смисъл го няма. Не вярваш, но никой не се интересува от това вярваш или не. Всичко ясно и безапелационно изчезва в огън, разрушения и кървава смърт. Поне виждам последствията в очите на нашите приятели“.

Хората от Украйна сега имат преди всичко нужда от време и сигурност, за да разберат как да продължат, допълва режисьорът и отправя благодарности към Петко Койчев, „който от първия ден се въвлече в делото по спасяване на човешки съдби и на лудата ми жена, която ме подтикна да проявя светлата си страна, на брат ми, на приятели и непознати, които непрестанно ни подкрепят. Поименният списък би бил доста дълъг“, казва той.

„Имам една мечта – с габровския театър да сме на входа на николаевския театър. Артьом Свистун да ни посрещне с голям красив хляб и малко сол. Да играем „Жана д'Арк“, а в салона да са всички наши украински приятели. И после да пием коняк в разговори и мирен смях. Ей за това мечтая – прост и смислен живот в радост и умора от творчески труд“, завършва Петринел Гочев.

Докато габровският театър заедно с десетките доброволци спасява и подрежда късчетата живот, на сцената му продължават да се играят великолепни представления. Наскоро беше и премиерата на спектакъла „Белградска трилогия“. Независимо дали следващия път театроведите ще си спомнят за съществуването му, габровският театър продължава да бъде един напомнящ театър. Напомня на тези, които носят България в сърцето си, че не са сами.

Следете новините ни в GoogleNews