Зад маската. Какво ще постигнат промените в Изборния кодекс

Ваня Нушева 08 януари 2023 в 10:00 3400 1

бюлетина

Снимка Reduta.bg

Бюлетина

Д-р Ваня Нушева е преподавател по политическо поведение, избирателни системи и изборна администрация в Софийски университет “Св. Климент Охридски” и експерт на Асоциация „Прозрачност без граници“.

Препечатваме текста ѝ за Reduta.bg с разрешение на редакцията.

След гласуването на президентското вето на 23 декември вече на всички стана ясно, че партиите, които промениха Изборния кодекс, няма да се спрат пред никакви аргументи в стремежа си да определят правила на играта, които връщат контрола над изборния процес в техни ръце (буквално в ръцете на техните членове на СИК), вместо да позволят на една безпристрастна (и еднакво валидна за всички участници) електронна технология да брои бюлетините. Дотам се докара нашият изборен процес, че ще гласуваме с … два вида хартиени бюлетини – едните отпечатани в печатницата, а другите – от принтери, купени за 100 милиона лева. Което е нонсенс и уникален български „принос“ в световната практика. Но пък и не означава, че е нарушено равното право на глас.

От теоретична гледна точка равното право на глас означава, че гласът на всеки гражданин е равен на гласа на останалите граждани – т.е. всеки избирател има право да гласува с една бюлетина за един регистриран участник в изборите (партия, коалиция или независим кандидат), така както и останалите избиратели имат това право; всеки избирател има право да отбележи своята преференция за един предпочитан кандидат, така както и останалите избиратели имат същото право. Е, в това отношение сънародниците ни зад граница не се ползват от същата възможност да гласуват за независим кандидат или да изразят предпочитанието си за кандидат в листата на партия или коалиция. Но да оставим за момента настрана тази особеност, защото тя ни препраща към един от най-сложните въпроси в изборния процес – дали да има район чужбина и как да бъде уредено правото на глас на нашите сънародници, живеещи извън страната.

Ако обърнем поглед напред, очевидно вниманието ще бъде насочено в две посоки – какво ще бъде становището на Конституционния съд (вече беше дадена заявка от поне две парламентарно представени партии, че той ще бъде сезиран) и какви биха били последиците за изборния процес в резултат на така извършените промени.

По отношение на съответствието с Конституцията очевидно тежката дума ще имат юристите, които са компетентни в областта на конституционното право и, разбира се, членовете на Конституционния съд. Тук основният въпрос очевидно не е дали двата вида хартиени бюлетини дават равно право на глас, а дали законът беше обсъден и приет в съответствие с принципите на правовата държава и с международните стандарти. В тази връзка има сериозни основания за критики относно процедурата по обсъждане и приемане на закона и изобщо – към цялостния подход за промени в един от основните закони за една демократична държава.

На първо място е необходимо да се отбележи, че дори членовете на Комисията по правни въпроси не бяха запознати с текстовете на внесените законопроекти. Докладът, състоящ се от 67 страници, беше разпределен за злополучното 18-часово заседание на Комисията, преди да са изминали дори 24 часа от внасянето на последните предложения. Част от народните представители неколкократно настояваха за отлагане на обсъждането, тъй като не са имали физическата възможност да се запознаят с всички предложения. Този факт може да се установи не само от прегледа на документите и от стенограмата на заседанието, но може да се потвърди и от малкото допуснати гости до заседанието. Едва ли може да се даде добра оценка на законодателен процес, при който дори народните представители не са запознати и не са осмислили законопроекта, който трябва да гласуват.

На второ място, предложенията за изменения, обсъждани на второ четене, съществено се различаваха от гласуваните на първо четене – те не само излизаха извън обхвата на приетите текстове на първо четене в пленарното заседание, но и променяха философията на първоначално предложения от БСП законопроект. Първоначално разгледаният и одобрен законопроект от 18 параграфа връщаше практиката за смесено гласуване от април и юли 2021 година, когато в една секция хората имаха избор дали да гласуват с хартиена бюлетина или с машина, не променяше нищо в технологията за машинно гласуване и машинно отчитане на вота, не засягаше недотам изчистения въпрос за район „Чужбина“ и за дистанционното електронно гласуване, не предвиждаше закриване на Обществения съвет към ЦИК. Законопроектът, разгледан на второ четене на 16-17 ноември в Правната комисия и на 18 ноември в пленарна зала, съдържаше цели 56 параграфа (28 от тях оспорени с президентското вето), като на практика изхвърли електронните технологии от изборния процес и превърна машините в скъпоструващи принтери, които не е ясно дори с каква хартия ще изпринтват „машинните“ бюлетини. В законопроекта на второ четене се промушиха и теми, по които има нужда от сериозна обществена дискусия (като например премахването на район „Чужбина“ и на дистанционното електронно гласуване, въвеждането на видео наблюдение). Беше премахнат и безобидният и никому непречещ Обществен съвет към ЦИК. Промените между двете четения са съществени; те не просто не осигуряват предвидимост на законодателния процес, но са и в крещящо противоречие с основния закон, по който се ръководи работата на парламента и в частност законодателния процес – Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание.

На трето място, светкавичното разглеждане на законопроекта не позволи на нито една институция, ангажирана в подготовката и провеждането на избори, да изрази своето становище. Нещо повече – в пленарното заседание на второ четене мнозинството от депутатите не подкрепиха искането в залата да присъстват представители на ЦИК и да изразят своето експертно мнение. Министерството на външните работи, БНБ и Министерският съвет също не получиха възможност да изразят становища по законопроекта, въпреки че ще бъдат задължени да изпълняват екзотичните законодателни решения относно машинно-хартиеното гласуване. В пленарна зала вече беше изразена позиция, че работа на изпълнителната власт е да изпълнява „волята на законодателя“. До известна степен това твърдение е вярно (та нали народните представители представляват избирателите и изразяват волята на народа!). Но само до определена степен. Когато тази воля се изражда в законодателен волунтаризъм, в силово налагане от ad-hoc формирани мнозинства на законодателни решения, които засягат всички граждани и вменяват задължения на институциите, подобно твърдение е невярно и до известна степен арогантно. Защото не е консултирано с мнението на засегнатите страни и не е обсъдено в рамките на широка обществена дискусия. Защото законът трябва да е въплъщение на съгласие в максимална степен и на здрав разум, а случаят не е такъв.

На четвърто място, дори неправителствените организации – наблюдатели на изборния процес нямаха възможност да разгледат задълбочено законопроектите и да получат разумен срок за изразяване на становища. В тази връзка не е маловажен и унизителният подход на председателя на Комисията към представителите на допуснатите граждански организации – въпреки многократното изразяване на желание за устно изразяване на мнение, те получиха възможност да говорят едва след като няколко пъти народни представители настояваха да им се даде думата. Факт, който е показателен за истинското желание (или по-скоро за нежеланието) за дискусия по същество.

Посочените проблеми вече са горещ картоф, който очевидно ще попадне в полето на Конституционния съд.

Какви обаче ще бъдат последствията от промените в Изборния кодекс, докато Конституционният съд се произнесе? Този въпрос е особено важен на фона на задаващите се поредни предсрочни парламентарни избори и на редовните местни избори през есента на 2023 година. Отговорите не са загадка за тези, които са наблюдавали от първо лице изборния процес в страната и са се сблъсквали на терен с изборните нарушения.

От гледна точка на въздействието им върху изборния процес приетите промени могат да бъдат определени в три категории: промени с потенциално негативно въздействие, промени с потенциално позитивно въздействие и такива, които не биха дали съществено отражение върху изборния процес или чието въздействие не може да бъде категорично определено на този етап.

Кои са промените с потенциал за негативно въздействие?

На първо място, това е практическото премахване на електронната памет на машината. Преди президентското вето мнозинството от народните представители прие текст, който изцяло премахва електронната памет. Митологемата за „вълшебната флашка“ бе така умело размахана от трибуната на Народното събрание и ретранслирана от медиите, че доведе до решение за цялостно премахване на паметта на машините. За тези, които не са запознати със случая във Венецуела – именно чрез запазената електронна памет е станало възможно да се установи, че в края на изборния ден много комисии са гласували набързо с машините. Много верни и неверни твърдения бяха изречени за “Смартматик”, но именно чрез запазената електронна памет нейните IT специалисти са установили необичайно високия брой гласувания в рамките на кратко време и са дали доказателство за манипулации на изборите. В българския случай без електронен запис членове на комисии могат да гласуват колкото пъти могат от името на избиратели, които не живеят в страната, но пък присъстват в избирателните списъци. И този факт да не бъде установен, ако няма взаимен партиен контрол и външни наблюдатели. Същото е като да бъдат пъхнати купчина хартиени бюлетини в урната, докато застъпници, наблюдатели и някои членове на комисията излизат за кратка почивка извън изборното помещение (да припомняме ли услужливия съвет „Ходи да си починеш малко“?).

След разглеждане на президентското вето в пленарна зала бе постигнат някакъв странен компромис, при който флаш-паметта на машината се запази, но не е достъпна нито за членовете на комисията, нито за избирателите. Електронната памет ще остане за проверка при евентуално съдебно оспорване на изборните резултати. Също както на разположение са и чувалите с хартиени бюлетини, които никой никога не може да отвори, за да провери дали броят на бюлетините в поправяните протоколи съответства на броя на намерените бюлетини в чувала…

На финала, след падането на президентското вето имаме повече от абсурдно законодателно решение – хем имаме електронна памет, хем тя няма да служи за установяване на изборния резултат. Тя просто ще стои заключена в някое чекмедже на ЦИК и ще повдига повече въпроси, отколкото отговори. Като например: „Защо, по дяволите, трябва да броим на ръка бюлетините и преференциите на стотици кандидати, след като машината вече разполага с тези данни“? или „Защо не можем да видим резултата от машината, дори само за сверяване?“, или „Защо не можем да разчитаме на електронния софтуер от машината, а разчитаме на софтуера от банкомата, от електронния калкулатор в магазина или на софтуера на устройствата в столичния градски транспорт?“. Някои ще отговорят – защото възрастните хора не могат да боравят с електронни машини и с карти. А защо тогава от 1 януари всички трябва да се возят в градския транспорт само с електронни билети и карти, вместо да могат да избират между хартиеното билетче и електронната карта?

Най-важната последица от промените в закона не е, че хората ще могат да избират дали да гласуват с хартия или с машина, а че беше унищожено машинното гласуване. Накратко казано – не беше върната хартиената бюлетина (тя и сега се използва в малките секции), а беше премахната машината. Най-същественото постижение на законодателя беше това, че унищожи машинното броене и отчитане на изборните резултати от секционните комисии.

Мнозина си задават въпросите каква е причината за премахването на машините и какви ще бъдат последиците? Отговорите, които дават противниците на машинния вот, са „защото не се вижда какво прави машината“, „защото не се вижда какво има на флашката“, защото „някой пипа машините“. На пръв поглед наивни и прости обяснения. Всъщност причината е че голяма част от политиците не желаят да оставят контрола от тази „най-сакрална част“ от изборния ден на една бездушна машина и на една безпристрастна технология. Друго си е членовете на комисиите да броят бюлетините и да преценяват дали те са „правилно“ попълнени… По-циничният отговор на въпроса за причината е даден още от другаря Сталин: „Не е важно как гласуват избирателите, а кой брои гласовете“.

А какви ще бъдат последиците вече е пределно ясно на всички, които се занимават с организация и с наблюдение на изборния процес: затормозяване работата на секционните комисии в изборния ден при боравене с две технологии и с два типа изборни материали, множество грешки в протоколите, поправки и замазвания на цифри в тях, хаос при предаването на изборните книжа, изтощени и изнервени десетки хиляди членове на секционни комисии, смачкано доверие в изборните резултати и в най-важната институция на представителната демокрация – Народното събрание.

В подкрепа на оценката, че премахването на машинния протокол е законодателно безумие могат да бъдат дадени множество аргументи. Тук ще посоча само един пример, който е показателен. При проверка на протоколите от изборите на 4 април 2022 г. в 488-те секции в Пловдив само в протоколите на 54 секции няма поправки. В останалите 434 секционни протокола са открити общо 4837 грешки и поправки! Най-много поправки има при отчитането на преференциите (3123) и при разпределението на гласовете по кандидатски листи (458). Тоест най-много грешки има при събирането на числа и при ръчното изписване на данни. Средно аритметично в един протокол се откриват по 10 грешки и поправки! И тук трябва да подчертаем, че това са оригиналните протоколи, предадени в РИК, а не някакви чернови, на които са драскали членовете на СИК. И също така, че това са протоколите от втория по големина град в страната – град с динамично развиваща се икономика, с млади и образовани хора. А какви са данните от другите градове и села? И какви биха били те при предстоящи избори, когато секционните комисии ще трябва да броят два вида хартиени бюлетини и отново да попълват на ръка протоколите? Отговорът едва ли би бил по-обнадеждаващ.

Резултатът обаче е лесно предвидим – издевателство над 70 000 членове на секционните комисии и допълнително подкопано доверие в изборните резултати и в най-важната институция на представителната демокрация.

А можеше да бъде по-различно. Например да бъдат създадени допълнителни гаранции за коректно функциониране на софтуера на машините, за прозрачност и обществен контрол, за адекватна информационна кампания, която да изгради доверие в тази съвременна технология. Така както например беше поправена грешката с премахването на Обществения съвет към ЦИК.

Тук е мястото да се отбележи, че част от промените в Изборния кодекс са в правилната посока и имат потенциал да окажат положително въздействие върху изборния процес. Така например беше премахната тъмната стаичка и беше заменена с параван. По този начин ще бъде ограничена възможността за заснемане на бюлетината. Ще бъде създадено и затруднение за така наречената „индианска нишка“, при която една първоначално изнесена бюлетина е попълнена по „правилния начин“ извън секцията и впоследствие се предава на избирателя, като той я пуска в урната, а изнася празната бюлетина, която отново се попълва извън секцията от местния тартор.

Въпреки че има множество основателни критики към начина, по който бе премахнат район „извън страната“ (популярно наричан „район "Чужбина“) промяната може да се определи по-скоро като адекватна. Причината за подобна оценка е, че беше премахнато противоречието, сътворено от 45-тия парламент, според което след обявяване на резултатите от националното преброяване се създава 32-ри район „извън страната“, но пък няма методика за разпределение на мандатите между избирателните райони. С което ЦИК щеше да бъде поставена в незавидното положение да решава съществен политически въпрос, без проведена обществена и експертна дискусия, без разпоредби в Изборния кодекс и без това да е допустимо от принципите на административното право.

Сред промените, които имат потенциал както за положително, така и за негативно въздействие върху изборите, трябва да се отбележи видеоизлъчването и видеозаснемането на процеса по преброяване на бюлетините. От гледна точка на международните стандарти идеята да се заснема изборния процес в секциите не е добра, тъй като може да служи като инструмент за натиск и за разкриване тайната на вота. И това е така, защото няма гаранции, че камерите няма да се използват докато тече гласуването (едно съществено пояснение – стандартите на Съвета на Европа и на ОССЕ по този въпрос изхождат от разбирането, че гласуването е въпрос на свободна политическа воля и не е допустимо да се заснема дори и обстоятелството дали човек е отишъл до секцията, за да гласува, или е предпочел да не упражни това право). В нашия случай дотам сме се докарали, че във видеозаснемането виждаме средство, което да възпрепятства опитите на секционните комисии да отчитат некоректно изборните резултати. При предстоящите избори предстои да видим кой потенциал ще се реализира – дали този с положителния, или този с отрицателния заряд.

Към днешна дата е сигурно едно – президентското вето падна в парламента, но това няма да вдигне общественото доверие в изборите. „Заслугата“ за това е на онези 125 депутати, които си въобразиха, че могат да напишат правила на играта, от които да спечелят. Опитът от наблюдение на избори обаче показва, че подобни сметки невинаги са верни. За справка вижте промените в изборния закон от 2009 година, когато президентът Първанов инициира промяна в избирателната система, а депутатите на БСП и НДСВ я подкрепиха. Резултатът е видим – спечели опозицията. Което е още едно доказателство, че в политиката 2 и 2 невинаги прави 4.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Атентатът в ''Света Неделя''. Лекция на проф. Вили Лилков