Войнишка балада. (Към войнолюбците)

Войникът тичаше по алеята, настлана с павета. Настилката беше разбита от корени и стъпки. Мири­шеше на кучешка пикоч и на есенна тлен, бледи муши­ци подскачаха в гъстия въздух. Войникът се кривеше като палячо. В потната си длан стискаше парче вестник.

Отвъд дигата се извисяваха накамарени един вър­ху друг облаци. В разперените тополи пращеше вятъ­рът. Войникът придържаше разкопчания си панта­лон, като изстрелян нахълта в клозета, полусъзнателно избра по-чиста килийка и се изтърси грохнал там. Едва дишаше. А после даже си запали цигарка. Огледа се наоколо и го обзе чувство на уют. И в такъв блажен миг съзря мухата.

То беше цял апокалипсис. От край време тук в ъгъла беше съществувала паяжина, наситена посте­пенно с всякаква твар, от която сега се поклащаха единствено хитинови люспи. Всичко беше обрасло с прашен мъх и бавно и неотменимо се превръщаше в някакъв особен свят, където тлението и гибелта добиваха съкрушителни размери. Но помежду руини­те, сред камарите изсмукали очни ципи, овъглени крилца и парчета мазилка мърдаше тя – мухата. Едрият й гръден кош се издуваше като на бурлак в усилието й да разкъса паяжината. Войникът се вживя в гледката. Клекнал удобно, той изпитваше наслада.

Страхотни твари бяха погинали тук, каква ли не паплач. И за тяхната страховитост единствено сразените отломки напомняха по бегъл начин – жила, пропукали бетона, озъбени челюсти, крила, вибрира­щи тъй, че още се тресеше покривът. Но вместо цветове, живот и летене тук цареше мор. Всичкият папатак представляваше сега черен прашец, надут от влагата. И никакъв спомен за геройство не прониз­ваше тънката, залюляна върху паяжините панихида. Затова беше толкова по-чудно как тази муха мърда. Кои тъмни сили я държат още на крака.

Отгоре се показа паякът с полепнали по опънатия му корем пипалца и люспи. Подръпна умело паяжината и залепналата преди малко там нежна пеперудка веднага се издаде. И паякът за миг профуча по своята нишка, с лакоми движения така я омота, че да не мръдне, и после прехапа гърлото й. Можеше да се види как пеперудката избледнява, как се топи. Щом изпи и последната глътка мазнинка, паякът я захвърли. Там, върху паяжината, остана да се полюшва един изсъх­нал наръч кости.

Целият жила и мускул, паякът клекна и дълго с кръвясали очи разглеждаше мухата. От нея се вдигаше пара. Тя лежеше с разтупкани хълбоци и на свой ред не изпускаше от очи паяка. И щом той помръдна, мухата отново се надигна, овързана и сломена, с впити до кръв в тялото й влакна, но готова за битка. В тъмните й криви очи паякът забеляза такава жажда и стръв да живее, че и сега свърна по една пряка жичка към своята бърлога. А мухата започна да опип­ва наново с нацепен от жаждата хобот влакната наоколо и да отлепва една по една вендузите от себе си.

Войникът пое последната, най-остра глътка дим и в петите му чак отекна блаженството. Чувстваше се олекнал като глухарче. После стана и закопча панталона си. В изтръпналите му крака плъзна неприят­но щипене. Той се приближи до мухата, за да разгледа всичко по-добре. Мухата се бъхтеше като луда. Една по една вендузите падаха от тялото й, късайки живо месо. Паякът беше провесил едната си лапа надолу и шумно се оригваше.

Накрая мухата с един последен замах скъса паяжи­ната и тупна долу. Разпраните й на ивици крилца безсилно мърдаха. Тя лежа известно време зашемете­на, а после направи няколко безплодни маха с вкочанените си израстъци. Изглежда искаше да полети. Една страшна жила опъна черното й чело, дробовете й свистяха. И пак неуспяла, се сгърчи и тъй замря.

Войникът вдигна крака си и размаза мухата. После излезе навън. Едни увити в мъгла клони се разчекнаха отпреде му. Той вървеше към тях, уж по пътечката, когато видя, че това не са клони, а нещо живо, което разтваряше вендузите си и го дебнеше. Но беше навля­зъл вече дълбоко навътре. Вендузите с писък залепваха по него. Все повече и повече това страшно жилаво тесто го обгръщаше отвред, докато накрая въжата не го повалиха долу. И тогаз той видя как по едно въже с омазана в черна кръв морда, с полепнали по опънатия му корем пера и кости към него се спуща паякът...

 Всички разкази на Деян Енев, публикувани от OFFNews, вижте ТУК.