След първата и втората част от разказа на потребителя на OFFRoad-Bulgaria.com Stas за  пътешествието до Малайзия и Бали, налице е трета част. Тя е все така обаятелна и - разбира се - пълна със снимки. Ето впечатленията му, изказани от самия него:   "ПАРКЪТ С ВЛЕЧУГИ НА ОСТРОВ БАЛИ   Като говорим за парк, това значи че наистина обстановката вътре е като една добре поддържана екзотична градина. Сещам се как изглеждаше разделът с влечугите в Софийския зоопарк. Не че си нямаме животни. Напротив! Но миризмата и обстановката в нашенския могат лесно да те затрият. Тук, в Бали, усещането е като че ли животните се чувстват като на свобода. Клетките са само за опасните екземпляри и са съвсем чисти.

Разходката сред влечугите не дразни с досадни миризми и зловещи картини. Тук имаше и представители и от трите разреда крокодили.

Пътеката, по която тръгнахме завършваше с вход на пещера. Е, малко изкуствена, но беше направена като истинска.

Вътре – пълно с терариуми в стил „археологически находки”. Не мога да не призная, че оформлението си е топ изпълнение.

Не можахме да разгледаме цялата „пещера” поради наводнение в едната галерия. Излизаме навън и попадаме директно при познатия ни комодски варан.

Един от служителите като видя с какъв интерес гледаме реши, че може да ни покаже как този древен звяр се храни с живо пиле. Отклоних възмутено предложението и продължихме към втория вид крокодили, представени от огромен алигатор.

Седеше неподвижен като камък! Докато го гледахме така и не помръдна. Човек можеше да си помисли, че е статуя. Няма и няколко минути по-късно устата му се оказа затворена. Явно си беше напълно жив! Следват поредица от безобидни студенокръвни като костенурки и и игуани.

Не виждам какво толкова страшно има в една игуана. Жена ми и децата просто не посмяха да я докоснат. А тя една такава кротка... И леко кална... През това време останалите гущери си се излежаваха на пътеката докато на нас ни се налагаше да ги прескачаме.

Контактът с игуаните си е приятно забавление. Хубаво е децата да са наясно, че животните не са нещо от което трябва да се страхуват. Явно ще трябва да им го обясня пак като пораснат повече. Третия вид крокодили – гавиал. Специфична издължена муцуна и значително по-фино тяло.

Неголемия парк с влечуги разгледахме относително бързо. Точно на изхода видях още един не много често срещан вид – малка руска група.

На паркинга ни чакаше автомобилът, а сламените навеси отстрани са за шофьорите, които чакат своите групи.

Тръгваме си! Двата парка-съседи наистина си заслужават отделеното време. Бяхме в района на гр. Убуд, северно от столицата Денпасар. По-скоро бяхме някъде по средата между двете населени места, но както се вижда от снимките, които направих в движение, в никакъв случай не може да се познае, че не сме в някое село.

Всъщност в Бали и особено в южната му част, населените райони са свързани един с друг. В момента Косьо ни преведе по един път, на който бяха разположени къщите, ателиетата и магазините на златари и бижутери. Това са едни от най-богатите балийци. Спираме в двора на един магазин за сребърна бижутерия с наистина оригинална архитектура.

Домакините ни поканиха в работилницата, за да видим процеса на обработка на сребърните украшения. След това влязохме в просторен двуетажен магазин. Помолиха ме да не снимам, а толкова ми се щеше... Направих се на възпитан и не откраднах нито една снимка от вътрешността. За сметка на това се нагледахме на уникални дизайни на сребърни бижута със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Цените бяха фантастично високи, но и качеството си заслужаваше. Не си купихме нищо и въпреки това любезно ни изпратиха както ни бяха посрещнали. Тръгваме отново по пътищата и стигаме до една една затънтена и абсолютно неоткриваема за мен картинна галерия. Косьо знае много интересни местенца.

DEWA PUTU TORIS отвън изглежда малък, а в действителност се оказа огромен магазин за живопис от няколко постройки на два етажа. Има си като навсякъде картини серийно производство, но има и уникати. Не оставаме капо и след продължително разглеждане и пазарлъци си тръгваме с тубус.

И като сме в район на изкуствата, обиколката няма да е пълна, ако не посетим и работилница за дърворезби. Заедно с рисуването това е основен поминък за балийските творци.

Обикаляйки магазина, всяко нещо, което ни харесаше биваше отнасяно навън, на мястото за сделки.

Обектите, които ни бяха харесали се слагат на една маса и започва великото надлъгване. Пазаренето е просто задължително. Няма нормален балиец, който да не ти завиши цената предварително поне с 50%. Това е хубаво да се знае, защото в противен случай винаги се минаваш. Тръгвайки си, точно преди да се качим в колата ни правят неустоимо предложение и се върнахме да си купим нещо за спомен. Така и двете страни останаха доволни.

Някъде по пътя явно сме спукали гума. И сме я спукали на две места – нямаше как да караме така. Много неприятно, защото Косьо вече се беше обадил да запази маса в ресторант. Гумата ни изигра лоша шега и докато закъснявахме за ресторанта започнахме да търсим работилница за гуми.

Намерихме една... Никой от момчетата не знаеше английски. Въпреки това успяхме да се разберем някак, че трябва да ни помогнат, а не да затварят дюкяна. Обявиха цена от 90 000 рупии за ремонта, но след няма и 3 минути пазарлък се спряхме на 40 000 (6,60 лв.).

Бързахме за вечеря на залез слънце в района на Джимбаран, луксозно курортно местенце на юг от аерогарата. Пристигнахме, разбира се, със закъснение. Разположиха ни на плажа върху пясъка. Там лускозната вечеря ни бе сервирана върху пластамсови масички. Хапнахме риба и изпих един кокосов орех. Не е особено приятен на вкус, но хидратира отлично.

По някое време ни потанцуваха местни танцьорки:

В общи линии с това завърши първият ни ден в Бали. Не броя вечерта, когато пристигнахме. Успяхме да разгледаме сутринта хотела и плажа, да посетим градината на орхидеите, паркът с птиците и влечугите, както и да разгледаме няколко елитни магазини-работилници за бижута, живопис и дърворезба. Един пълноценен ден. Косьо ни остави в хотела, а децата може да се каже, че почти заспиваха прави. Аз се отбих до близкия денонощен магазин за малко напитки и си легнахме в леглата с наслада.

ELEPHANT SAFARI PARK За следващия ден ни бяха направили резервация за сафари със слонове, така че трябваше да се наспим и рано сутринта да сме готови да тръгнем на лов за нови впечатления. С ранна закуска започнахме втория си ден на остров Бали. Да е ранна, не е чак толкова, но за нашите навици да си поспиваме, всичко преди 9 си е твърде рано. Да, но точно тази сутрин концертът започваше с взимането ни от хотела в 8:30. Автобусчето беше на самия парк, а резервацията ни я направи Мая, съпругата на Косьо. Всичко се уговаря предварително, защото в дадена група с автобус може да няма места. Мая провери от предния ден всичко и ни резервира. Пътят не беше много като километри – около 40, но за сметка на това пък времето от час и половина за минаването му ми се стори от една страна доста, а от друга недостатъчно за да си доспя. Още повече, че с нас пътуваха някакви холандци и група австралийки – и двете компании доволно шумни. На фона на австралийския английски, който не се и опитвах да разбера, минавахме по много тесни междуселски пътища. С наближаването на района на гр. Таро се появиха и терасирани оризища покрай пътя, оградени с палмови горички. Гледката определено си заслужаваше, но нямах възможност да снимам в движение. Пристигнахме на паркинга на Elephant Safari Park и един служител ни посрещна като ни подкани да го последваме.

След като ни провериха имената в някакъв списък се установи, че всичко ни е платено (от Мая) и ни посочиха алеята, по която трябваше да вървим.

След малко стигаме до нещо като изкуствено езеро и от другата му страна – се виждат и слоновете, заради които сме дошли. Още преди визуалния контакт, усетихме присъствието им по миризмата. Истината е, че хората от поддръжката чистеха постоянно и нямам оплакване от хигиената.

Програмата беше следната според разясненията на гида от самия парк – имаме възможност да понахраним слоновете, докато чакаме да ни дойде реда за езда. След това през определени интервали от време има шоупрограма. Имахме и предлатен обяд на шведска маса без да се включват шведите. Към 13:30 часа ни казаха да сме обратно на изхода при паркинга. Започнахме с бъркане в един варел с нарязани бамбукови трески и ги подавахме в началото плахо, а после съвсем спокойно на няколкото слончета, застанали до оградата.

За да се отблагодари, слонът ни слага последователно венец от цветя.

А тук не сме ли като приятели от детинство?

Малките още не са съвсем възпитани и си позволяват да се бият за храна.

Няколко думи за мястото. Този парк или ферма е построен за около 3 години и е открит през 2000 г. Разположен е на 2 хектара и в него са предвидени всички удобства за животните. Във фермата има общо 30 слона. Последните три от тях са още бебета и са родени тук. Специализиран персонал се грижи за всичко и смея да твърдя, че нещата изглеждат перфектно, а животните се чувстват щастливи. Продължителността на живота им е до 50-60 години.

Вдясно на картата се вижда трасето за сафарито, редът за което ни дойде. Качиха ни по двама на слон – не може повече. Потеглихме на обиколка и още от началото започнахме да си говорим за морска болест и как се хваща тя.

Нашият слон се казваше Пита и е на 27 г. Слонът с Мери и Вики се казва Тиса и вече е стар – на 49 г. Водачът на слона на Мери и Вики им посочи един много голям черен паяк, който бил отровен. Нашият водач пък ни каза, че не е опасен. Във всеки случай както си висеше на дървото съвсем спокойно можеше да му минем през паяжината.

Прибираме се обратно към пристанището за слончета, но преди това трябва да минем през водата за разхлаждане. Прибраха ни фотоапаратите да не се намокрят и служител на ателието за фотография ни снима.

Така като се гледам на снимките върху слона ми се струва, че го докарвам на стойка като един млад махараджа.

Като приключихме обиколката върху слонове отскочихме набързо да си оползотворим предплатения обяд. Храната не беше никак лоша, особено за хора които обичат екзотична кухня. Децата ни не влизат в това число. За тях не си струваше да се плаща по 22$ за обяд.

Точно приключихме и на арената започна поредното шоу. Побързахме да се наредим сред редиците на зрителите.

На част от зрителите им беше топло, та слончето ги поразхлади.

А това е слонът-художник:

Срещу някаква сума се предлагаха тениски, изрисувани от слон. В края на всеки номер се изпълняваше поклон към публиката придружен с овации.

Футболни умения – познайте дали топката влезе във вратата от първия път!

... „Още ли ви е топло?! Ето ви!”

Представлението приключи, а на нас ни остана още време до автобуса. Снимахме се пак с местните колкото едри, толкова и добрички обитатели.

След това се изтегнахме се в една беседка точно срещу „хотела” на слоновете. Това са кръгли участъци без трева, в средата на които има верига, за която заключваха животните вечер. Така спяха.

Тръгнахме лека полека към изхода. Красива обстановка, езерца с риби кои...

... въобще – приятна обстановка за разпускане. По средата на пътеката ни пресрещна един от служителите на парка и ни помоли да побързаме, защото автобуса само нас чакал! Е как!? Часът бе едва 13:00 и аз си мислех, че сме подранили. Явно наистина всички се бяха събрали предсрочно, защото бях убеден, че срещата беше в 13:30. Седнах на предната седалка между шофьора и една пълничка австралийка... Надеждата ми бе да поснимам през прозореца. Опитах се.

Не ми беше особено удобно притиснат от двете страни, но геройски издържах. Заговорих австралийката и разбрах, че леля й е вече за 20-ти път в Бали. И как няма да е, след като полетът й до Денпасар е 3 часа! Освен това в Австралия животът бил много скъп и на тях в Бали всичко им се струва адски евтино. Въпреки това се бяха настанили в по-евтин от нашия не толкова локсозен хотел. В хотела пристигнахме в 14:30 и се очерта следобядът да ни е свободен за плаж и басейн.

Така и направихме. Около час и половина се отдадохме на почивка в стаята и после още толкова на разходка до морето. Този ден Косьо имаше работа но се разбрахме с Мая и Мия да се видим на вечеря в Пица Хът. Ресторантът бе съвсем близо до хотела ни и се разходихме до него. Всички местни ни гледаха с нескрито учудване – как така ще ходим пеш, та ние сме бели! Тук не е прието така. Всички се движат или с коли, или с мотори. Точно седнахме в пицарията и пристигна и Косьо на мотор. Компанията стана съвсем пълна.

За съжаление у нас в България тази верига заведения вече затвори. Много вкусни неща се предлагат и най-важното – децата харесаха храната. Така че Пица Хът е един добър вариант за приемлива за цялото семейство храна, когато се намираш далеч от дома. Това беше едва вторият ни ден в Бали. Дотук разходките ни бяха свързани повече с атрактивни за децата места. С Мери си изпълнихме и обещанието да яздят слон – преживяване, което горещо препоръчвам на всеки. От тук нататък ще наблегнем на обикалянето на храмовете на Бали, а те са наистина много! На 6 април посрещнах изгрева на плажа в Санур. Часът бе необичайно ранен за мен – 6:10. Още не бях свикнал с часовата разлика съвсем и се будех необичайно рано. Това си беше жив късмет, защото гледката на изгрев слънце е наистина невероятна. Няма как да я покажа със снимки така, както изглеждаше в действителност, но ще се опитам да дам бегла представа.

В далечината се вижда силуета на единия от трите действащи вулкана на острова. Ако не се лъжа даже това е Агунг, на склона на който се намира и комплексът храмове Бесаки. На брега сутрин рано е доста оживено. Някои се молят традиционно, а други просто се наслаждават на топлите води и свежото утро.

Традиционните балийски увеселителни лодки имат от двете страни стабилизиращи греди от бамбук.

Когато слънцето се покаже, температурите започват рязко да се покачват. Денят започва, а с него и животът на острова се завърта на пълни обороти.

Имахме малко време преди Косьо да ни вземе от хотела и го оползотворихме в басейна.

В 11:00 тръгнахме от хотела. Днешният ден беше посветен на храмовете на Бали. На индонезийски „puri” означава дворец, а „pura” е храм. Близки думички и ще се старая да не образувам множествено число на „pura” така както би ми звучало на български. Както навсякъде из интернет може да се срещне, Бали е островът на хилядата храма. Всъщност те не са хиляда, а много повече. Един уместен въпрос е защо са им толкова много? Причината е проста – всяко населено място задължително притежава поне 3 храма. Първият е на предците или Pura Puseh. Вторият е храм на града или Pura Desa, а третия е на мъртвите или Pura Dalem. И трите се използват при определени ритуали, но най-често церемонии се провеждат в Pura Desa – просто всички важни събития в живота на балийците се отбелязват именно там. Първият храм, при който спираме, е Pura Desa Puseh. На път ни е, а изглежда толкова красив, че не си струва да го пропускаме.

На всеки от нас дават по един саронг – кърпа, с която си увиваме тялото от кръста надолу. Това е изискване във всички храмове на острова. На някои места се плаща, на други е просто с доброволно дарение, а не трети си е напълно безплатно. Тук дадохме като дарение някаква малка сума от 10 000 рупии (около 1,60 лв.).

Влизаме навътре и разглеждаме красивите форми на отделните секции в храмовия комплекс.

Децата изпробваха музикални инструменти.

След като силното слънце ни напече порядъчно се отправихме към изхода и климатизирания автомобил.

Не знам дали забелязахте как изглежда входът на Pura Puseh, но по същия начин е направена и нещо като врата към следващото населено място, през което минаваме.

Попътно се наслаждаваме на природата и организирания безпорядък, създаден и поддържан от моторите и автомобилите по пътищата на острова.

Навлизаме постепенно в планинските райони. На билото на един баир, след кратко изкачване, Косьо предлага да пием кафе в едно крайпътно ханче.

Ресторантчето не е нищо особено, но е разположено на склон с невероятна гледка към терасовидна плантация за люти чушки.

На всичкото отгоре заведението си имаше и нещо като градинка с красиви цветя и езерце, в което плуват рибки.

След като релаксирахме около 30-40 минути продължихме към планината Агунг. Както вече споменах това е един от трите вулкана на Бали. За последен път е изригвал през 1964 г. и все още е действащ. Даже от време на време изпуска дим. Това е и най-високата точка на острова (3142 м), а балийците имат различни религиозни предания във връзка с тази свещена за тях планина. Някъде в подножието спряхме при пропусквателен пункт. Тук ни чакаше местният екскурзовод, без какъвто няма начин да ни пуснат в района на храмовия комплекс Бесаки. Всичко е измислено отново като метод за изтръскване на туристите. Дали ако си местен ще те карат да си наемеш човек?! След това ни спряха и полицаи, които бяха затворили пътя поради празненствата в храма. Това не им попречи да ни приберат 65 000 рупии за входни билетчета. Тръгнахме по страничен заобиколен път, който по принцип не е разрешен за чужденци. Поради липсата на друг вариант, местният ни гид каза, че няма да има проблем. Даже така щяхме да паркираме колата някъде около средата на целия комплекс и щяхме да спестим ходенето пеша нагоре.

Невзрачен паркинг и тъмни облаци с поредната заплаха за дъжд ни посрещнаха заедно с местен съмнителен тип. Той пазеше колите, а някакви жени около него ни дадоха по един саронг на всеки, който отново е задължителен.

Pura Besakih всъщност се състои от три основни комплекса, посветени на трите основни хиндуистки бога – Брама, Вишну и Шива. Като за начало ни поведоха към храмът на Брама, богът създател.

Преминахме през характерния по стил вход и влязохме вътре. Откри се гледка към планината, очарователно обвита в облаци и придаваща особено внушителен вид на фона. Отправихме се право към украсен в червено олтар.

Оказа се, че в този храм не могат да влизат чужденци. Предназначен е само за церемониални молитви. Естествено, нашия гид се договори със свещеника, обяснявайки че ще искаме да се помолим и да ни пречисти. Обясниха ни какво трябва да правим. Дадоха ни по една кошничка с листенца от цветя. Цветовете бяха различни, но се оказа, че това има смисъл – за всяка процедура се ползват различни цветове. Като част от подготовката дават на всеки и по 3 ароматизиращи пръчици.

Започнахме. Местният екскурзовод взе фотоапарата да ни увековечи по време на молитвата. Освен да снима му се налагаше на всяка стъпка да ни обяснява какво следва да направим.

Стигнахме до момента в който трябваше да отпием по глътка вода от някаква съмнителна кана... Другите не знам, но аз и Стефчо (по моя инструкция) не пихме, а само се престорихме. Не ми се рискуваше. Знам ли тази вода от къде е налята! Може би не съм достатъчно вярващ, да не кажа никак, но в случая разумът ми подсказа да не се вживявам прекалено. По-късно разбрах, че останалите са отпили – в крайна сметка им нямаше нищо. Платихме на свещеника и направихме символично дарение за храма след като приключи цялата церемония.

Излязохме от храма на Брама и се отправихме към главния храм. Може би сега е моментът да кажа няколко думи за това място.

Pura Besakih или както го наричат местните Храмът-майка е създаден в края на VIII век според едни източници или някъде през XIV според други. Не се знае точно кога. Известно е, че са достроявани части от него през XVII век. Състои се от 18 храма за всички вярващи и още 4 за определени касти, в които достъпът е ограничен. Годишно тук се отбелязват около 70 празника. Някои от тях са по-незначителни, но има и такива като днешния, които са веднъж на 7 години. Това означаваше, че нашето посещение е съпроводено с изключителен късмет!

Имахме удоволствието да видим Pura Besakih в цялото й празнично величие. Даже облаците, обвили планината Agung, допълваха чудесно картината и придаваха загадъчност на пейзажа. Отделните олтари, разположени в нещо като двор, ограждащ всеки храм, са изградени с нечетен брой покриви. Най-високите са с 11.

И тъй като времето не ни достигаше, за мое най-голямо съжаление се запътихме обратно към колата.

Нещо ме загложди, че не съм разгледал най-големия храм в Бали или поне, че не съм му отделил достатъчно време. Докато групата се движеше с бавни крачки към паркинга, аз реших, че 5-10 минути бързо ходене или даже тичане, ще ми позволят да разгледам още малко от това прекрасно място. Обадих се и хукнах!

Надниквах в дворчетата на храмовете и си открадвах по някой кадър от украсените за церемонии олтари и молещите се хора вътре.

Хващам по пътя към главния вход на комплекса. Не мога да се нагледам на красивите гледки, които ме заобикалят. Всичко тук е изпипано старателно до най-малкия детаил.

Стигам до нещо като малък площад...

... и по улицата вдясно от него забелязвам навалица.

Няма смисъл да продължавам повече надолу. Спирам и се обръщам. Пред мен е главния храм Pura Penataran Agung!

Всичко е толкова тържествено! Хората са облекли най-красивите си дрехи и носят различни дарове към храма. Засмените им лица те карат да се чувстваш щастлив докато си сред тях. Усмихвам се и тръгвам обратно – време е!

Стигам до колата. Моите ми се сърдят че съм се забавил, а аз съм щастлив от това, което съм видял и ... усетил. Мисля си, че всеки, който пътува до Бали просто е длъжен да посети това място. Можете да прочетете много написано, но няма да усетите истинския дух, ако не се потопите сред храмовете на Бесаки. Платихме си 40 000 рупии за саронгите и платихме по-малко от нормалната сума на местния екскурзовод, тъй като и времето, което ни отдели бе много по-малко. По обратния път го оставихме на мястото, от което го взехме и с пълна газ Косьо ни понесе по пътя към следващия вулкан на Бали. Пътувахме доста време по тесни планински пътчета. На места едва се разминавахме с насрещните автомобили. Шофирането в Бали не е ограничено от особено строги правила, но си е сериозно изпитание за нервите и концентрацията на водача. На много места липсват маркировки, във всеки един момент може да излезе дете или животно на пътя, а ширината със сигурност е доста под нормативите у нас. Другата сериозна трудност е ориентацията. Аз лично ползвам GPS, но Косьо се оправяше без и на моменти ми се струваше, че не минава по най-краткия маршрут. Да, но... Не всички пътища са достатъчно добри, за да рискува човек да си троши автомобила по тях. Така че моята представа за кратък път изключва каквито и да било познания по отношение на качеството на настилката. Точно преди да излезем на билото на следващия кратер при планината Батур отново минахме покрай полицейски пост. Малко по-нататък спряхме до едно невзрачно крайпътно ресторантче с уникална гледка към кратера и езерото Батур.

Настанихме се и си поръчахме кафета и истински картофки с кетчуп за децата.

Името на ресторантчето е Baling-Baling и независимо от вида му явно е напред с технологиите – има си и страничка във фейсбук.

За изморени от път хора, прекарали вече доста часове в колата, чистият въздух и красивата гледка действат изключително релаксиращо.

Връх Батур е висок 1730 м и все още изпуска дим в качеството си на действащ вулкан. В големия кратер се е образувало вулканично езеро, по бреговете на което има няколко малки селища. Хората тук се препитават от земеделие и туризъм.

По склона все още се вижда черното петно на изстиналата лава, която не е обрасла с растения.

Разходихме се дотук за гледката. Нямаме повеч