Жан Ебютерн – за участта да си муза, но и вечна сянка

Целувка, полъх на парфюм, изстрел в мрака. А после… – самота и неизвестност. Така обикновено приключват някои драматични отношения между мъж и жена. А когато мъжът или жената – особено щом става въпрос и за двамата – са артисти, нещата стават сериозни.

Историята познава много случаи, в които при двойка творци единият е по-егоистичен, алчен за слава (а когато я постигне, тя не му понася), несъпричастен към потребностите на другия. За добро или лошо, обикновено доминиращият пол е мъжкият. И това е очаквано, предвид мъжките времена, в които Амедео Модиляни, Едуард Хопър, та дори и Диего Ривера, за когото наскоро разказах, са живели и работили.

За жалост, тези времена не са толкова отдалечени от нас, но пък нали казват, че днес получаваш онова, което заслужаваш, та при равни други условия можем да отнесем успеха до таланта и характера, вместо до пола.

Картина на Жан Ебютерн

Италианският скулптор Бернини бил готов да убие брат си, за да получи сърцето на любимата само за себе си. Той бил и доста несправедлив към учениците и помощниците си, отнемайки им всякакъв шанс да спечелят голяма поръчка със солидно заплащане. А американският художник Едуард Хопър авторитарно поглъщал и унищожавал всеки опит на съпругата си Джо – не по-малко талантлив автор – да извоюва място сред останалите артисти. Всъщност успехът на Хопър в огромна степен се дължи на Джо, която избрала за свой път този, в който да поставя Едуард винаги пред себе си.

Още едно платно на Жан

Дали съвременните съпруги са също толкова себеотрицателни и жертвоготовни, е любопитен въпрос. Най-вероятно отговорът е не – и това, разбира се, не е нещо осъдително. Но аз ще разкажа за една жена от миналото, за едно лице с четка и палитра, чието име в наши дни не се споменава почти никак; може би само като сянката зад голямата звезда.

Определяна като представител на експресионизма, Жан Ебютерн в действителност остава в историята на изкуството като художничка, принадлежаща към групата на жените, известни повече като съпруги, любовници и музи на някого. Тя живее в края на XIX и началото на XX век и трябва да отбележим, че животът ѝ не трае дълго. Но затова малко по-късно.

Портрет на Жан Ебютерн, дело на Модиляни

Франция от този период е зашеметяваща. Хората ликуват, макар и борейки се с калта по улиците, лекото безпаричие и… умората от бурните нощи в клубовете. Това е Бел Епок, в който няма място за угнетяващата дребнавост на еснафите. Художниците и поетите живеят бедно, главно разчитайки на богатите капиталисти, които купуват произведенията им, и един друг се рисуват и описват.

Познаваме Амедео Модиляни по характерните издължени шии и лица в портретите му, както и по специфичното, научено от Тулуз-Лотрек, очертаване на контурите на фигурите с черна боя. Всеки път, когато чуя името на художника от италиански произход, се сещам за онзи кадър от едноименния филм на Мик Дейвис, в който Модиляни се спуска с фриволна походка по павираната улица на Париж с бутилка червено вино в ръка. Къде отива и дали е подходящо облечен – това изобщо не е важно. Важен е духът.

Творба на художничката

Прохождането на Жан в артистичните среди се случва благодарение на брат ѝ – Андре Ебютерн, който също бил художник. Жан обичайно е описвана като мила, тиха, стеснителна и деликатна млада жена. Вече се радвала на известни признания за таланта си, когато взима решението да следва кариера на художник. Това ще стане в Академия „Колароси“, където впрочем се е обучавала и Камий Клодел, музата на Огюст Роден (в специалност Скулптура, естествено). Именно там Жан среща Амедео и любовта им пламва почти веднага. Скоро Ебютерн вече е муза и основен модел на Модиляни, а малко по-късно тя решава да напусне дома на родителите си и да заживее като… артист.

Като казваме „да живееш като артист“, неизменно се сещаме за малките задимени таванчета в столицата, вехтите, но стилни дрехи, които често са изцапани с цветна боя, прокъсаните, но удобни за стоене прав пред статива с часове, кецове и въргалящите се наоколо празни бутилки от алкохол. Но артист означава и една превъзхождаща останалите класа – вкус за музика, отношение към естетиката наоколо и най-често хуманен поглед върху живите същества и природата. Ще оставим настрана извратените помисли на някои сюрреалисти; има голям шанс те да са просто мит.

И така, Модиляни рисувал Жан, лицето и голото ѝ тяло. Една от най-скъпо продадените картини в света показва именно нейната голота.
През пролетта на 1918 г. двамата напускат Париж и се установяват за известно време в Ница, където се ражда тяхната дъщеря – Жан Модиляни. Година по-късно те се връщат отново в Париж, а Жан Ебютерн отново е бременна. Междувременно двойката изживява същинска житейска криза, свързана със здравословното състояние на Амедео. Той е болен от туберкулозен менингит и положението е почти безнадеждно, защото болестният процес се задълбочава.

Можем да си представим контраста между артистичния пик с неговите дни от цвят и нощи от вино, и острата болка от предчувствието за раздяла. И ето че раздялата настъпва. През януари 1920 г. Модиляни умира.

Сама, с дете на ръце и друго на път, Жан е принудена да се върне в дома на родителите си. Там обаче тя не успява да понесе тежината от загубата на своята голяма любов и се хвърля през прозореца на апартамента, който се намира на петия етаж. Това се случва само два дни след смъртта на Модиляни.

Жан Ебютерн убива не само себе си, но и нероденото си дете. След смъртта ѝ Жан Модиляни е осиновена от леля си по бащина линия. Чичо ѝ – прочут социалистически лидер – я отвежда в Тоскана, където детето отраства в скука, от която не остават почти никакви спомени. С идването на фашизма, Жан е преследвана като еврейка и това я кара да замине за Париж, където се омъжва и приема комунистически убеждения. После тя се влюбва в друг мъж и през 1946 г. се ражда дъщеря им Ан. След време Жан и бащата на детето ѝ се развеждат със съпрузите си и заживяват заедно. Ражда се втората им дъщеря, но скоро след това се отдалечават един от друг и се разделят. Жан Модиляни работи като историк на изкуството.

Творбите на Ебютерн са показани едва трийсет години след смъртта ѝ, а през 2000 г. част от работите ѝ са включени в голяма изложба на Модиляни. Но през 2010 г. е разкрито подправяне на 77 рисунки от изложбата, а кураторът е наказан от френския съд.

Информацията за работата на Жан Ебютерн е повече от оскъдна – ние не знаем почти нищо за процеса на рисуване, философията ѝ на художник, авторовите ѝ вълнения и опита ѝ да се заяви като артист. Познаваме Ебютерн като жената до Модиляни и сянката му сякаш ѝ пречи да избуи – също както едно вълшебно растение не може да открие цвета си, защото стои в сянката на храста.

Знаем обаче, че Жан не била модел единствено на Амедео. Тя позирала и за други художници – като френско-японския автор Цугухару Фурджита.

Погребани заедно в Пер Лашез, макар и години след смъртта на Жан, двамата художници – Ебютерн и Модиляни заслужават еднакво признание. Несправедливо е култът да е издигнат единствено към него, когато тя е оставила немалко и не по-слаби – според оценката на експертите – творби.

Един от най-важните уроци, които историята ни е завещала, е този за накърнената равнопоставеност между жените и мъжете в годините назад. Ето защо си струва да се замислим – дали, погледнато от тази гледна точка, времената, в които живеем, наистина не са възможно най-добрите?

Следете новините ни в GoogleNews