Да поразсъждаваме върху алчността и то – специфично българската алчност. Въпросът е важен, тъй като поради неговото не-изясняване загиват хора: по пътя към Своге, в наводненията край Карлово и Царево и не само.

През 90-те години, когато човек все още можеше да намери външно финансиране за сериозни изследвания, си зададохме въпроса: Какво българинът смята за благополучие? Натъкнахме се на две недокрай очаквани явления. В изследването имахме въпрос за мечтите. Той беше формулиран така: Мечтай, не се съобразявай с реалността – колко пари на месец искаш да имаш в един идеален свят? Друг въпрос беше за начина: Как тези пари да бъдат постигнати?

„Таванът на мечтите“, както се казва в социологията, се оказа 500 долара на месец. Начинът да бъде постигнат – внезапен „удар“ по силата на късмета или на това, че „някой ми е пуснал писта“. И двете, беше ясно още тогава, са крайно тревожни констатации за българския манталитет в бурите на прехода.

По същото време английски книгоиздатели се оплакваха, че о.з. съветски генерали им искали по 100 000 паунда за мемоарите си. „Тия хора никога не са виждали повече от 10 000 рубли и се объркват в нулите“, ми обясняваше тогава един лондонски издател. Всичко над 10 000 рубли за руснаците беше „много“ и те не можеха реално да си го представят. Затова редяха нули – за всеки случай.

Българите също не можеха да си представят повече от 500 долара накуп. Но, за разлика от съветските генерали, не добавяха нули. Това си представяха – това искаха. Смешното е, че към онова време поне половината от заетите в София вече получаваха толкова всеки месец.

Унизително ниският „таван“ на мечтите се съчетаваше с пълната убеденост, че те не могат да бъдат постигнати с всекидневен, последователен, с нищо незабележим труд. „Ударът“ – еднократното чудо – се смяташе за единствено възможен вариант за забогатяване.

В следващите години въображението на базисния българин започна да си представя повече от 500 долара накуп. Но така и не стигна до извода, че благополучието може да е продукт на постоянен, всекидневен, упорит труд. „Ударът“, „схемата“, еднократната шашма останаха в неговото съзнание като единствен начин за постигането на благополучие.

Търсенето на „удара“ тръгна в три посоки. Първата захрани – и захранва – хазарта. В края на 90-те години, както и впоследствие в началото на 2020-те, отвсякъде ни заливаха лотарии и казина – нещо, характерно за феодалните страни като Узбекистан и Русия, или за бързо обедняващи страни като Гърция в средата на 2010-те. Предизвиквам ви да минете по улиците на който и да е град на запад от Ниш и да видите подобна гледка. Тя е срам за България и е необходимо решително действие от страна на държавата, за да бъде изкоренено.

Свързана с хазарта, както стана ясно в казуса „Черепа“, е втората линия – корупцията. В нейните мътни води „ударът“ се лови най-лесно, стига някой „голям“ да ти „пусне писта“. Така корупцията захрани и феодалния модел, налаган от 2009 година насам, който модел на свой ред захрани гражданската безпомощност и още корупция.

Третата линия беше чистата, неразредена с нищо алчност, която завладя коренното население и неговите управници в курортните поселища. Всеки местен си помисли, че като продаде нивата си за курортно поселище, ще стане милионер завинаги. Управниците на свой ред продаваха държавни и общински земи. Тъй като всичко това бе потопено в корупция и беззаконие, основните купувачи се оказаха мутрите. Нахлуването на мутрите в курортите, на свой ред, подхрани беззаконието, феодалния модел, корупцията и алчността.

Крайният резултат е не само разрушена природна среда и човешки жертви по пътища и в наводнения, причинени от алчността. Крайният резултат е развращаване на обществените нрави. Самата тъкан на обществото се разплита като чорап от беззаконието, насилието и враждебността между хората, породени от алчността и търсенето на „удара“.

Има страни, потънали по-надълбоко от нас в това тресавище. Русия и бившите съветски републики в Централна Азия, да речем, никога няма да се възстановят – никога няма да имат общества и законност, а ще живеят във вражда, насилие и произвол. У нас надежда за възстановяване има, но тя не може да даде резултат без мощен тласък от страна на държавната власт. Нейна е работата да налага закона и да окуражава добрите нрави в публичното пространство, културата и образованието. Дано последните наводнения да накарат държавниците да си дадат сметка за тази си отговорност.