Ти си от злато - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 27 ноември 2022 в 08:00 12428 0

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов/OFFNews

Здравка Евтимова

А аз исках да ходя на детската градина при добрите деца и при госпожата, който им пееше песнички. Понякога сутрин, а може и да беше вече десет часа, защото чувахме влака към София да тича по релсите като нашия бездомен котарак Мъркан. Към десет баба, Мъркан и аз минавахме покрай детската градина. Децата седяха в кръг около госпожата и пееха - изправяхме се с баба до оградата, направена от жълти и сини железни колчета. Аз обичах да стискам в дясната по-силна ръка жълтото колче, а с лявата ръка, тая, дето е най-добрият приятел на сърцето, защото е от неговата страна, стисках синьото колче. Промушвах нос и бузи между двете железа и гледах децата и госпожата. Те бяха най-щастливите хлапета и най-щастливата госпожа - дори във влака с евтините билети не бях виждала толкова щастливи хора.

- Хайде - подбутваше ме баба. - Ще си отидат клиентите ни и няма да продадем нито едно листо лапад.

Аз шепнех под нос: – "Моля, госпожо, вземи ме при тебе в детската градина".

Но тръгвахме и за да не ми е мъчно, баба ми пееше песничка – гласът й беше от злато, толкова скъп. Аз я слушах, но и лявата ръка, дето е приятел на сърцето и самото ми сърце се обръщаше назад към децата и към тяхната учителка. В детската градина беше хубаво, дворът беше по-светъл от вагона на влака с най-евтините билети на света. Тогава се сещах да погледна към баба и виждах как гадните бръчки копаят надолу в бузите й и не са онези щастливи бръчки, които посрещаха Коледа в нашите най-богати дни. За я да я развеселя, защото тя е най-смелата жена на света, аз й казвах: "Наведи се бабо". 

Тя, баба Мария, е най-добрата на света и същевременно най-чепатата на света. Някога няма да се наведе, докато не й кажа "Моля". "Моля" е най-заблудената дума, обаче бях чувала, че децата от детската градина я обичали. Затова казвам: "Наведи се бабо, моля". Това било вълшебната думичка. Вълшебна - краставици. Но баба Мария се навежда. Правя нещо, което най-обичам след шоколада и сладкото от малини. Хващам лицето й в шепи – макар че тя е голяма и умна, бузите й, заедно с бръчките, с тъгата и усмивката й се побират в шепите ми. Тогава то се утешава, нейното добро, старо лице.

- Бабо - казвам й тихо. – Знаеш ли колко ти отиват бръчките на сивия цвят на косата ти? Много си хубава, бабо.

Ние с нея сме две птички божии – това означава че Боже мой, който си е направил бунгало върху най-дебелия облак на небето, ни помага да купим билети с намаление за влака. Баба се е натоварила с две грамадни торби. В по-малката са моите и нейните дрехи, които понякога продаваме. В по-голямата сме подредили марули, коприва, лапад и киселец – сядаме на една щайга и продаваме. Познавам дали вече сме станали милионерки по бръчките на баба - когато те разплетат клетката от челото й, тя грее и казва: – "Благодаря ти за хляба, Боже". 

Боже мой се радва и сяда до нас – той е един дърт дядо, с брада. Казва се казва Григор и понякога аз и баба го подстригваме. Той е болен, пухти като раздрънкания селски рейс, който понякога хващаме на път до пазара. Много скъп рейс, шофьорът ни одира до кост за билетите. Баба ми обяснява че Григор не е Боже мой, но толкова й разбира главата – от добрина понякога става глупава баба ми Мария. Нейния мъж, дядо Манол, е при Боже в бунгалото на облака – там двамата играят на табла. Моят дядо - аз съм кръстена Манола на неговото име – бие на табла Боже мой, Боже се разтъжава и плаче – поради това вали дъжд.

С баба продаваме марули лапад и киселец, както някои от дрехите, които са ми омалели, защото аз раста бързо като пилците в курника. С баба много жалим дядо Гришо и понякога му купуваме баничка.

- Добро дете си ти, прашинке – казва ми дядо Гришо. – Мама обажда ли се?

- Не – разказвам му аз. Отначало мислех, че мама живее в телефона на баба, защото само там я виждах, после телефонът се разлепи. Затова спестяваме да купим нов телефон на старо. Мама е в Испания. Печели. Там е топло и хората още не са се научили да говорят на български. Затова тате се е махнал оттам. Така е в живота, обясни ми баба и аз разбрах - живот означава хората да се разделят, защото като са отделно, ядат по-малко. Тате не беше останал в телефона на баба и от много време не съм го виждала. Ако беше някъде наблизо, щях да му обадя колко ми се иска да ходя на детска градина при красивата госпожа. Мечтаех някой ден да й кажа, че името ми е Манола като това на дядо.

Жалко, че не можем да водим котарака Мъркан с влака да продава заедно с нас лапад и марули. Щеше да развеселява баба. Когато тате излезе от телефона и повече не се върна в него, бръчките на баба станаха дълбоки колкото черния вир под моста на Струма. В четвъртък аз и тя ходим там да ловим кротушки. Ако имаме късмет, хващаме седем-осем, опържваме ги и посрещаме я Коледа, я Нова година, я Великден. Баба ми Мария казва, че когато човек струпа пари, може веднага да празнува Великден – така празникът ще запомни, че е посрещат като най-обичан гостенин. С баба ходим да берем печурки, масловки и сърнели – това са гъби. Поникнат ли след дъжда, не само Великден, ами едновременно, Великден Коледа и Съединението на България едновременно можем да посрещнем, богати сме. Викаме Боже мой да хапне печурки с нас.

- Мама е добре, дядо Гришо, но не я виждам като преди – казвам му. - Забравихме горкия телефон на дъжда и той се напи с вода. Сега е пиян и още не може да изтрезнее.

- Ще ми се да умра - измърмори дядо Григор. -Тогава ти и баба ти ще продадете моя бинокъл и ще си купите нов телефон от втората употреба.

- Я не умирай – обяснявам му аз. – Баба и аз обичаме да те подстригваме. Тя казва, че си й другарче. Дядо ми Манол те е бил на табла. Вярно е, че си по-глупав от него, но си жив, а той дреме на облака при Боже. Дотам се ходи само със самолет, а нямаме пари за билет. Трябва един тон марули да продадем за билета на баба, а тя без мене въобще не иска да ходи никъде. Стой си жив, дядо Гришо. Виж колко ни е хубаво, като ядем заедно баничка.

Той се усмихва,, макар че няма зъби, а чене, което постоянно се отлепва и пада до платненките му.

- Тръгна ли вече на детска градина, прашинке? – пита ме дядо Гришо и аз му разказвам:

– Не, защото дотам се ходи с рейс, а в рейса те одират до кост. Билетите са по-скъпи от злато.

- Аз ще продам бинокъла, прашинке – измърмори дядо Гришо. - И ще ходиш на градина. Там ще си играеш с децата.

- Аз играя с котарака Мъркан. Той е дърт бездомник, но баба си мисли, че той носи вести от дядо ми Манол. Глупава работа! Аз ли не знам - щом завали дъжд, дядо Манол е бил Боже мой на табла и сега Боже плаче от мъка. Ако грее слънце, дядо ми и Боже мой пият заедно каменарка.

Това е ракия от най-киселите джанки, които се напъват и растат на припек в дворчето ни - ни жега ги суши, ни сняг ги замразява. Ние с баба събираме джанки и печем каменарка, която продаваме в шишета от минерална вода. Забогатеем ли като истински птички божии, посрещаме Коледа и Великден едновременно и е така хубаво! Така хубаво, че още повече искам да ходя в детската градина, но с кого ще бере баба лапад? С кого ще търси сърнели, с кого ще продава омалелите ми дрешки по лев парчето, с кого ще празнува?

Аз ще съм в прекрасната детска градина с децата - всичките хубави и добри. Баба сама ще меси питка и ще обърка рецептата, бръчките така ще закопаят лицето й в кафявите си обръчи, че дори богатството няма да й помогне. По бръчките познавам кога й е тъжно – тогава очите й стават дълбоки като големите чаши за чай. В тях ги няма въгленчетата, които ме топлеха вчера. Лицето й замръзва от студ в края на ноември. Тогава тревата, дори магарешките тръни са изсъхнали, няма киселец. Но нищо, бабо, я виж какви глогинки има! Казвала си ми, че като ядеш глог, се успокояваш, затова ме пусни. За половин час ще ти набера една кофичка глогинки. Хич пари да не сме спечелили, никой да не е поискал да купи моите омалели дрешки – макар че ги намалихме на 50 стотинки парчето – ти ще си се успокоила и ще светиш като мивката, след като я измием препарат.

- Много си хубава, бабо!

Тя се усмихва и не мога да си обясня как щастие и тъга се побират едновременно в едно и също лице. Но баба го може. Прави го понякога - най-често в такива моменти, слънцето свети ярко и смело. Аз си мисля - дядо ми Манол сега си пийва с Боже и го подготвя за новата игра на табла. Боже мой е ял глог, спокоен е, дядо ми Манол го е успал допълнително със сладки приказки. Затова не вали. Боже мой не проронва нито една сълза.

Макар че са евтини билетите за влака, ние с баба не сме натрупали достатъчно пари за тях. Тя плаща само половината на билетчето за себе си, на мен лелката въобще не ми продава билет, защото аз съм въшка и влакът въобще не подозира, че се возя в най-хубавия му вагон. Напоследък нямаме пари и за половината билетче на баба. Изнасяме нашия лапад да площада пред кметството – кметичката веднъж купи нашия лапад, втори път купи, но не може хората й да ядат само лапад, макар че той е пълен с витамини както бездомният ни котарак Мъркан - с котешки бълхи.

Затова аз и баба ходим за развлечение до детската градина – моля се дядо ми Манол по-дълго да пие каменарката с Боже мой, така щото небето да остане кротко и добро. Тогава децата зад оградата на детската градина са на двора. Аз гледам игрите им и още повече гледам тяхната добра учителка – млада, с кафява коса, по-тъмна на цвят от листата на ябълката в двора ни през есента, в едни хубави черни панталони и още по-хубав зелен пуловер.

Един ден учителката се приближи към мене.

- Как се казваш, момиченце? – попита. Като че Мъркан ми отхапа езика. Напънах се да прошепна „Манола“, но дали успях, знаеше само вятърът.

Златото е най-скъпоценното нещо на земята, затова вярвам, че тревата в детската градина е от зелено злато. Искам да съм при децата. Баба ми пее тяхната песен, а в гласа й е цялото небе заедно с Боже мой и неговите облаци, и неговото бунгало. Това е гласът на баба.
Лошото е, че тя често ме пита колко е пет плюс три, а това е трудна задача. Обръщам се към бездомния Мъркан, даже му шушна: – „Моля, Мъркане, измяучи толкоз пъти, колкото е пет плюс три.“ Той мълчи като чекмеджето, в които не прибрах лъжичката си и баба ме наказа да не гледам детско две вечери поред. Баба, понеже е чепата, пак настоява: - „Колко е пет плюс три?“ Преди ми беше лесно. Телефонът все още не беше изпил водата, в която щяхме да варим леща. Мълча, баба пак рови - „Колко е пет плюс три, та колко е пет плюс три!“

- Бабо, защо си толкова глупава. Погледни си в телефона, защо питаш все мене?

Но телефонът се пропи с вода, разсърди се и от яд се разлепи. Ща не ща, научих, че пет плюс три е осем. Но баба не миряса. Започна да ме притиска - колко е пет плюс две. Ужас. Още от дребно дете разбрах, че и математиката няма край, както няма край в хубостта на детската градина.

Ето че дядо Гришо, който си призна, че е брат близнак на Боже мой, дойде у нас, без да го каним. Викаме го, когато сме уловили кротушки от Струма и празнуваме Коледа, макар че е лято, пролет, есен или зима. Но сега не беше нито есен, нито лято, нито пролет, нито зима, най-обикновен понеделник с портмоне без левчета от продажби в него.

- Не бойте се – окуражава ни дядо Гришо. – Ето ви една купчина пари.

Вярно, беше изсипал парите в каскета си - толкоз много, че каскетът се беше огънал към земята както въдица под тежестта на най-лакомата кротушка в река Струма.

- Продадох бинокъла - каза дядо Гришо. - Стар съм и какво ще гледам с бинокъл? Дръжки от карамфили ще видя и с бинокъл, и без. Помниш ли, прашинке, че баба ти ми подари очилата на твоя дядо Манол?

- Помня - отвърнах. – Стъклата им бяха одрани като че баба ги е стъргала с ренде.

Той се засмя.

Обичам края на ноември, защото често вали дъжд – значи дядо ми Манол побеждава Боже мой на табла горе, в бунгалото върху облака - небето ту е тъмно, пълно с черна боя за обувки, ту е бяло. Донесли са му небесно сирене - зная, че трябва да има нещо за похапване, докато дядо ми Манол бие на табла Боже мой. Сигурна съм, че дядо е насадил десетина джанки на облака – щото каменарка се вари само от джанки и от никакъв друг плод и зеленчук.

Тримата тръгнахме към детската градина, която се казва "Родолюбче – не знам какво означава тази дума. Баба Мария ми обясни, че е дете, които обича Перник най-много от всички градове на света, научило се е да плува в Струма и си събира играчките от пода. И най-трудното – знае буквите на българската азбука.

От честото ходене край „Родолюбче“ някои от децата бяха запомнили носа ми – защото само той се промъкваше между сините и жълтите железа на оградата. Деца литнаха към мен – най-напред изтърча едно момченце с коса, толкоз черна, като че над главата му вече се беше стъмнило. То ревна като вулкан: „Здрасти, прашинке!“.

И учителката им приближи. Аз не се стърпях и викнах с цяло гърло – то пък едно гърло на въшка.

- Имаме един каскет пари. За нови дрехи. Вече ще мога да идвам на градина!

Онова момче с нощ върху главата, подскочи от радост. Госпожата беше на две крачки от мене. Щеше ми се да й кажа: - „Наведи се, моля!“ и да уловя в шепи лицето й. То ми се виждаше не по-голямо от това на баба. Но как да кажа на тази непозната жена да се наведе?

Тя ми се усмихна. Такава усмивка - и небето, и земята, и детската градина „Родолюбче“, и асфалтирания път до нея беше побрала. Какво да кажа на госпожата - аз съм момиче, което не знае колко е пет плюс две. Това ли? Баба и дядо Гришо стояха съвсем наблизо. Учителката с хубавата кафява коса гледаше само мен.

- Ти си от злато, госпожо! – избъбрих.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови