Срещу когото не сме протестирали, него не сме бутнали

Евгений Дайнов Последна промяна на 19 февруари 2013 в 10:33 17252 38

Евгений Дайнов
Евгений Дайнов

 

Винаги съм недоумявал как е възможно да съществува доминиращата идеология, според която българинът е овчедушен, не протестира, не се бунтува, търпи, тегли каиша и т.н. Това е очевидно някаква негласна договорка между истерични квази-журналисти, обикновени безделници и онези, които имат материален интерес българинът да мисли за себе си като за овца. Защото истината е съвсем друга.

България е едно от най-успешно протестиращите общества в Европа. В други страни огромни протести могат да текат всеки ден с месеци, без нищо особено да се промени. В България веднъж тръгнали, протестите бързо прерастват в бунт, въстание и не след дълго – в революция, която сваля властта и оформя по нов начин обществения договор.

Да си припомним онова, върху което идеолозите на българската безпомощност всеки път се опитват да наложат забрана.

През 1987 година протестите започнаха в Русе, по конкретен повод – обгазяването на града. През 1989 година прераснаха в бунт, който взе главата на Тодор Живков и отвори пътя към късане с комунизма. Когато през юни българите избраха да бъдат управлявани пак от преименуваните комунисти, бунтът прерасна във въстание.

Резултатите от изборите бяха обърнати от улицата. Първо, през юли 1990-та падна главата на президента на БСП Петър Младенов. Въстанието прерасна в революция и през ноември падна и правителството на БСП, оглавявано от Андрей Луканов. Последната окупация на Орлов мост от онези времена бе през февруари 1991-ва.

Това бе и най-дълго продължилото въстание в българската история - от есента на 1987-ма до ранната пролет на 1991-ва. Именно то спаси България от участта на страни с неуспял преход, понастоящем завиждащи ни – Сърбия, Македония, Молдова, Русия, Беларус, Украйна, Грузия, Армения и т.н.

В края на 1996-та „работата се захвана”, както пише Захарий Стоянов, отново. На улицата излязоха хилядите, останали без хляб и без пари. Конкретният повод беше липсата на хляб, но към Коледа вече се „захвана” и бунтът. Той се превърна във въстание на 10 януари 1997-ма и впоследствие прерасна в революция, довела до свалянето на Виденов и стартирането на дълго отлаганите реформи. Отново България успя да се спаси от участта на гореизброените страни с неуспешен преход.

И след двата случая идеолозите на безпомощността успяха да наложат версията за овчата същност на българина. Към 1996-та, революцията от 1987-91 беше забравена. Към днешна дата, от паметта на нацията е изтрита и революцията от 1996-1997.

България обаче не се е променила особено и ето, че „работата се захваща” наново. Историческите събития никога не се повтарят по един и същи начин и затова днес виждаме вариации по темата. Но „работата” си е пак познатата отпреди: протест по конкретен повод – бунт – въстание – революция. В момента сме в началото на фазата „въстание”.

Има няколко съществени разлики. В предишните изригвания всички недоволни бяха част от едно и също движение. Днес движенията са две: зелените протести, провеждани от образованото малцинство, и протестите срещу енергийните монополи, провеждани от „народа”. В момента няма значимо преливане между двете групи и те дори са склонни да се гледат една друга с недоверие и подозрителност. Но в крайна сметка борбата е против един и същи противник. Зелените протести са против това олигарси – приятели на властта да плячкосват природата. Протестите срещу ЕРП-тата са против това шепа протежирани от властта монополи да плячкосват хората.

Сега, в момента, в който и двете линии на протест навлизат в етапа „въстание” е ясно, че в крайна сметка става дума за едно и също – за отказ, както на образованото малцинство, така и на „народа” – да се живее в страна, чиито ресурси, вкл. хората, са дадени за ползване в ръцете на шепа „силни на деня”. България, конструирана от ГЕРБ, прилича на Латинска Америка отпреди 40-50 години. В тази България хората вече не искат да живеят; и искат да бъде променена нейната конструкция.

А това искане е вече равно на политическа революция. И тя ще настъпи в момента, в който това искане бъде формулирано от протестиращите по този начин.

Важното в близките дни и седмици е да не се допусне въстанието да остане вън от политиката. Недоволството трябва да бъде преведено на езика на политиката, исканията трябва да бъдат преведени на езика на ангажименти на бъдещи управници – защото изходът е само в политиката. В смяна на курса на страната, в тръгване към други цели и с друг обществен договор.

Ако въстанието не стане политическо, може да се стигне до перманентен бунт на „гладните” – до ограбване на магазини, палене на коли и пр. А в тази посока изход няма. Бунтът на гладните е грозна гледка, елементи от която видяхме в неделя в София. Красива – защото води до решения – е революцията.

Това е и отговорността на политиците – да формулират и предложат политически изход. Досега това винаги са го правили десните в България. Днес те оглушително мълчат. Очевидно отговорите ще дойдат от другаде. Но принципът си остава в сила: онзи, който намери правилните формулировки, той ще спечели изборите – но и ще бъде натоварен с ангажимента да промени самата конструкция на българското общество.

Винаги съществува опасността да не се получи – да не се стигне до революция и следователно – до решение. Нещата от въстание да се върнат към бунт и към задънена улица. Досега обаче българите винаги са успявали да се справят с цялата процедура. И все пак дълг на всеки, който може с нещо да допринесе, така щото да се „захване” същинска революция – е да го направи.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!