„От трупи бяхме си сковали сал.

Почти преминахме отвъд онази нощ.”

                     Антъни Петроски

Майка му отвори вратата и надникна в стаята.

- Стига си чел! – каза тя. – Излез да се поразходиш.

Бисер вдигна пламналата си глава. Пред невиждащия му поглед още се стапяха като жарава току-що прочетените стихове:

От трупи бяхме си сковали сал.

Почти преминахме отвъд онази нощ.

Очите на майка му бяха потъмнели като на орлица, която брани чедото си. Щом погледът й станеше такъв, Бисер предпочиташе да не спори. Макар че беше толкова хубаво на сала.

- Добре, излизам – каза примирително той.

- Виж се на какво приличаш – продължи да нарежда майка му. – Блед си като платно. Имаш нужда от въздух. Какво е това денонощно четене. Изпий чаша мляко и сетне веднага излез.

Бисер изпи на две глътки парещото мляко, изтри стъклата на очилата си с края на покривката и излезе навън. Зелената привечер нахлу в гърдите му и го замая. Беше валял дъжд и по клоните на дърветата танцуваха хиляди капки. В тревата от двете страни на улицата бавно и тържествено пътуваха охлюви. Къщите, пръснати в боровата гора наоколо, плуваха в здрача като кораби. Бисер пое надолу. Той не беше минавал по тази улица досега и не знаеше накъде води тя. Зрението му постепенно се изостряше и в ноздрите му нахлуваше мирис на мокри треви. До ушите му достигна далечна влакова свирка – толкова далечна, сякаш влакът преминаваше на някаква друга планета.

След двайсет минути Бисер се озова на малко площадче. В площадчето от различни страни се вливаха още няколко улици. Тук имаше бръснарница и две будки, затворени в този късен час, както и малка кръчма с маси на открито. Над масите висеше ален навес. Нанизи от разноцветни електрически крушки опасваха навеса. От кръчмата излязоха двама мъже със светещи като фенери потни лица и олюлявайки се, пресякоха улицата, като едва не се бутнаха в Бисер. Стъпките им вече заглъхваха, когато от тъмнината се чу гласът на единия:

- Маце, айде с нас да нанкаме!

Бисер се взря нататък и трудно различи в мрака жълтата хралупа на уличния телефон и женския силует вътре. Той направи няколко крачки, преглътна и още отдалеч каза:

- Не се закачайте с момичето, моля ви!

Съвсем неочаквано точно пред очите му изникна тежкото алено лице на единия от двамата. Погледът му беше изцъклен като на влечуго.

- Альоу! – проточи мъжът. – Искаш ли едно комоциу?

Бисер усети как ноздрите му се втвърдиха и дъхът му секна. Пияният хвана с голямата си ръка брадичката му и започна силно да върти главата му. После го пусна и се отдалечи, дишайки шумно като звяр. Бисер се облегна на стената на няколко крачки от телефона и без да иска, се заслуша в разговора на момичето. То не беше обърнало никакво внимание на сцената.

- Разбираш ли – почти викаше момичето. – Аз вече не мога така. Крия се като някакво животно, но те пак ще ме хванат. И като ме хванат, ще ми друснат пак един месец арест. А онзи гад не мога да го търпя. Разбираш ли, той има косми между пръстите. Онзи ден ме извика в кабинета си, държа ме права двайсет минути и накрая рече: защо не ви е закопчано копчето на джоба, сержант Свобода Калчева. После се надигна, дойде при мен и ми го закопча. И всичко това, защото му повярвах на приказките и му позволих да е с мен няколко пъти. Ето, и онзи ден пак вика – ще се разходим ли с колата до онова мотелче. А когато му казах, не, няма да се разходим, бавно ми написа заповедта за ареста и ми я връчи. Дайте я на прекия си началник, каза. Аз излязох, а той изрева отвътре – върни се! Не съм била поискала разрешение да напусна. Четири пъти ме върна по този начин. И аз веднага си облякох в едни храсти до оградата цивилните дрехи и избягах. Но те пак ще ме хванат, знам ги аз. Валя, разбираш ли, той има косми между пръстите на ръцете. Като посегне да ме погали с тази ръка, иде ми да повърна... Карай... Като не мога да спя у вас, ще се обадя някъде другаде. Айде чао и ми стискай палци. Защото направо ми иде да се гръмна.

Момичето закачи слушалката и някое време постоя облегнато на телефона. После бързо изскочи и тръгна в тъмното. Бисер се приближи до апарата. Пъхна се в жълтата хралупа, хвана с ръка слушалката и усети топлината. Усети й слабия мирис на парфюм.

Сетне пред погледа му попадна тефтерчето върху ламаринения плот под телефонния апарат. Той го взе в ръка, но светлината беше недостатъчна. Бисер застана под най-близката улична лампа и го разгърна. Първото нещо, което видя, беше удостоверението за самоличност на сержанта от БА Свобода Петрова Калчева. Той светкавично се озърна и се затича в посоката, в която беше изчезнало момичето, но скоро разбра, че е безсмислено. За всеки случай почака около телефона десетина минути, но момичето не се появи. Той реши да занесе тефтерчето в къщи и евентуално да го изпрати на другия ден по пощата, ако открие вътре някакъв адрес.

Този път той вървеше нагоре по стръмното и доста се задъха. Когато се прибра, веднага влезе в своята стая, седна на бюрото си и нетърпеливо разтвори малкото гълъбово тефтерче. То беше пълно с най-различни листчета и освен удостоверението имаше и две снимки на момиче, вероятно на самата Свобода. На едната снимка Свобода беше малка, около десетгодишна. Погледът й приличаше на една малка Червена шапчица. На другата снимка Свобода вече беше по-голяма, но пак още момиченце. Отзад на втората снимка пишеше:  н а  м и л а т а м а м а  о т  с в о б о д а.  а з  в  м о я  с в я т.

Бисер отдели снимките, а после разтвори удостоверението. От снимката в документа вече го погледна голямата Свобода, в униформа и с бляскав черен поглед. Лекият грим и прическата, която падаше като крило на птица през челото й, я правеха много красива. Бисер неволно се захласна в това чудно лице. Там, при телефона, той не можа да разгледа момичето, но сега, кой знае защо, това лице му се стори близко и скъпо.

По листовете на тефтерчето имаше записани няколко десетки телефонни номера, имаше и две календарчета, от тази и от миналата година. Бисер погледна ЕГН-то на момичето и видя, че тя също е родена в неговата година, само че през лятото. Докато ровеше из други листчета, той попадна на лист, плътно изписан от двете страни и сгънат на четири. Писмото започваше така:

Здравей Татко,

Предполагам че знаеш колко бързо се развиха събитията. Излязох от дисципа на 16 януари отидох при моя командир под. 10 000 да му искам отпуск той не ми разреши и аз сама си го взех 36 часа. Избягах, върнаха ме и ме наказаха 10 дена арест излежах ги след това пак исках от командира да си взема полагаемата но този гад не пожела да ме разбере и направих още 72 часа „ОВС” пак ме върнаха и ми направиха дознание и ми дадоха още двайсет дена. Писах ти но ти не пожела да дойдеш ти стоиш и гледаш само службата си. Ако мама беше жива щеше да дойде. Щом е така и не те интересувам изобщо че мога да изгния щом не ме разбираш как искаш аз да те разбирам. Още от самото начало си знаех че не съм за тази служба но ти настоя превърна ме в животно пречупи ме и стана твоето. Аз искам да съм нормално момиче което да се облича с каквото си иска а не да ми минава живота в униформа и само да отдавам чест. Освобождавам те от всякакви грижи за мен.

Бисер сякаш не четеше писмото, а слушаше гласа на момичето от телефона, който една по една изричаше тези думи. Той си я представи как скита сега по мокрите улици и гърлото й е подуто от сълзи. Бисер не беше служил в казармата заради крехкото си здраве и имаше много смътна представа какво е това арест и какво е това дисцип. Погледът му попадна върху онези стихове от разтворената книга на бюрото му:

От трупи бяхме си ковали сал.

Почти преминахме отвъд онази нощ.

Нямаше друг избор. Налагаше се още сега да говори с баща си. Нали баща му беше генерал, вероятно трябваше да познава началника на онова момиче и на всяка цена да се опита да й помогне. Бисер грабна тефтерчето и направо изтича в кухнята. Баща му вечеряше. Беше свалил китела си и беше останал само по фланелка. Масивните му рамене сякаш стигаха от стена до стена.

- Здравей, татко – каза той.

Баща му кимна и го погледна топло. Бисер седна до него и накратко му разказа историята на тефтерчето. Баща му взе удостоверението и дълго го разглежда.

- Помогни й, татко – повтаряше Бисер. – Ти сигурно познаваш началника й.

- Да, ще проуча въпроса – бавно каза баща му. – Ще направя всичко възможно.

Бисер гледаше строгото мъжествено лице на баща си. Такива черти той беше срещал само по монетите и по медалите. Стоманените му обръснати гладко бузи бяха твърди като змийска кожа.

Баща му взе салфетката и обърса устата си. И изведнъж в корема на Бисер се надигна някакъв спазъм, някаква горчилка, която тръгна нагоре. Бисер стисна зъби, за да не повърне.

Изведнъж беше видял, че между пръстите на баща му растат малки черни косъмчета.

Този разказ е включен в новия сборник на Деян Енев "Внукът на Хемингуей". Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Още по темата

22/05/2013

Нашите автори

Абитуриентката

16/05/2013

Нашите автори

Бонго бонг /Разказ за звънарката Мария Зъбова/

30/04/2013

Нашите автори

Орландо

19/04/2013

Нашите автори

Поета