Професор Вера Мутафчиева наричаше това „людмилие“. Около Людмила Живкова се формира широка периферия от кариеристи и бездарници, които се ползваха с безконтролен достъп до публични средства и оправдаваха безчинствата си с нейното име. Културната политика, която тя се опитваше да наложи, бе ориентирана към разширяване на международните връзки на България, основани на културното и историческо наследство на страната ни. В известен смисъл, това бе опит за излизане извън рамките на социалистическия лагер. Никой не би могъл да отрече, че част от българското културно наследство получи реална подкрепа благодарение на нейните усилия. Но, отвъд смислените инициативи, бе формиран един от най-уродливите образи на т.нар. реален социализъм.

В своите публични изяви тези културтрегери поддържаха представата за някакъв вид секта, свързвана най-често с аюрведа и основаваща легитимността си на пророчествата на Ванга. Хората около Людмила Живкова успешно спекулираха с нейната психическа неустойчивост и създаваха все по-безумни проекти, които получаваха безконтролно финансиране. Царичина дупка е може би най-популярният между тях, но далеч не е единственият. Сложната смес от грандомания, посредственост и партийни амбиции създаде културен климат, който се оказва потискащо жизнеспособен и до днес. Културното наследство се оказа неизчерпаем източник за партийната и научна кариера на десетки, а може би и стотици псевдо-интелектуалци в България. Отговорността на Людмила Живкова е несъмнена, но не всичко може да се припише единствено и само на нейната съвест.

Войнстващият атеизъм, който наложи комунистическият режим, неочаквано за мнозина откри огромно пространство за всякакъв вид варварски мистицизъм и неустоим интерес към окултното. Зад декларираните комунистически принципи и без видимо противоречие с тях тази псевдо-интелелигенция създаде паралелна реалност, в която мистицизмът успешно обслужваше собствените й интереси. В общество като българското, което безогледно заличава собствената си памет, най-вероятно никога няма да бъде реконструирана напълно уродливата същност на „людмилието“. Но част от фигурите на този кръг са все още сред нас и продължават да заемат позиции, които им позволяват да въздействат върху българската култура.

Това не бе само кръг от интелектуалстващи партийни кариеристи. Присъствието и ролята на Държавна сигурност в него бе определяща. Причините за това не се изчерпваха с легендарната съпротива на Съветския съюз срещу културната политика на Людмила Живкова. Държавна сигурност не само следеше действията на този кръг от привидно дистанциращи се от официалния режим кутуртрегери. Зад всичко това се разгръщаше огромна престъпна мрежа, която бе пряко контролирана и насочвана от политическата милиция. Основният „бизнес“, с който всъщност се занимаваха онези, които публично славословеха Людмила, бе свързан с незаконен трафик на произведения на изкуството и доведе до огромни щети на българското културно наследство.

Двадесет и пет години след началото на промените в България все още няма политическа воля да бъдат разследвани тези престъпления. Причината със сигурност е в това, че част от тези хора продължават да заемат достатъчно високи позиции в държавната йерархия, имаха достатъчно време да замаскират престъпленията си и все още са готови яростно да се противопоставят на всеки опит за разследване на техните престъпления. В рамките на културните инициативи, зад прикритието на официалната държавна политика, освен с незаконен трафик на антики и произведения на изкуството, тази престъпна мрежа обслужваше и всички останали престъпни действия на режима. Тя бе цялостно интегрирана в основата на престъпния характер на т.нар. комунистически режим.

Десетки паметници на културата бяха унищожени, хиляди антични предмети бяха незаконно изнесени от България, десетки произведения на изкуството бяха откраднати безогледно от хората, които твърдяха че са посветени на делото на Людмила Живкова. Трудно е да се предположи, че тя е знаела и участвала във всичко това, но част от вдъхновителите и организаторите на тези престъпления, продължават да заемат менторска роля по отношение на българската култура и поне засега продължават да изглеждат недосегаеми.

Заради всичко това проблемът не се свежда само до личността на Божидар Димитров. Истинските проблеми никога не могат да бъдат концентрирани само в една личност. По същия начин не личността на акад. Светлин Русев е проблем, а това че той отново се оказва единственият достоен да бъде куратор на "Квадрат 500". Личностните особености на един човек, сами по себе си, не би трябвало да имат определящо значение. Истинският проблем е в това, че човек като Божидар Димитров продължава да бъде директор на Националния исторически музей. Една национална общност има тежък проблем, ако мерило за нейната национална памет и свяст, както се е казвало някога, е човек като него.

Българското културно наследство е в опасност. Неговото богатство и разнообразие продължават да бъдат източник за забогатяване и за влияние на престъпни мрежи, прикривани и дори „консултирани“ от български културтрегери. Но през изминалите години се появи нов риск, свързан с амбициите на хора като Божидар Димитров, които се опитаха да наложат собствената си посредственост и магаломания като норма при реставрацията и социализацията на недвижимите паметници на културата в България. Бутафорията, която започна да се разраства, уж за целите на културно-историческия туризъм, е на път да компрометира истинското културно богатство на страната ни.

България няма нужда от бутафорни крепости, църкви и зидове. На територията на страна като Франция има около 44 000 регистрирани недвижими паметници на културата. В България те са малко над 40 000. Никой не се съмнява, че в земните недра се крият още безкрайно разнообразни културни паметници. За разлика от други страни, които нямат подобно културно наследство, България няма нужда да създава бутафория. Световната практика показва, че истинските ценители на древността не се нуждаят от бетонови блокчета, които да им покажат как е изглеждала една църква или крепостно съоръжение. Никога не е било вярно твърдението, че българският културен туризъм може да получи нов импулс чрез насърчаването на подобна пародия. Развихрилата се през изминалите години мания за доизграждане и доразкрасяване обслужва комплекса за малоценност на посредствените ни културтрегери и е на път да възроди в още по-уродлив вид някогашното „людмилие“.

Ограничените възможности за финансиране на археологически разкопки се допълват от липсата на устойчива политика за осигуряване на необходимите средства за консервация и реставрация, отговарящи на научните изисквания. В тези условия, макар и парадоксално, за част от археологическите паметници в момента е по-добре да не бъдат разкривани, защото това би ги унищожило. Няма по-зловеща диагноза за българската култура от това да предпочетеш да не разкриеш един паметник, защото това би довело до неговото разрушаване.

Духът на някогашните културтрегери е жив и агресивно се опитва да ни наложи примитивните си представи за история и културно наследство. Колкото по-дълго липсва критична реакция, толкова по-тежки ще бъдат пораженията върху образованието и културата на следващите поколения в България. Деформацията е дълбока и изглежда трайна.

Претенциите и амбициите на бившите културтрегери продължават да насърчават примитивното патриотарство, разрушавайки самата основа на българската национална общност. Затова проблемът не е в „светената вода“ от Плиска, а в цялостната културна политика, която позволява злоупотребата с българското културно наследство да продължава да обслужва интересите на ограничен кръг от протежирани културтрегери и техните ревностни последователи. Българската наука все така е в дълг към националната ни общност, дори и само с това, че никога не се противопостави решително на бракониерстващите в културното ни наследство бивши комунистически културтрегери.