[27:29] и сплетоха корона от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!

А пред офисите на фирмите за куриерски услуги има опашки по сто метра. Хората купуват неща и ги пращат. Явно имат нужда от неща.

Идва празничен ден, наречен Рождество, който хората в стария християнски свят празнуват от две хиляди години, поставен точно на тази дата вероятно по политически причини, за да съвпадне с римските Сатурналии, за да не си менят civium romanus навиците.

Човешките неща са едновременно и високопарни, и смешни.

А пред месарниците има също нещо като опашки. Защото на празниците трябва да се яде свинско. Какъв празник ще е, ако не се изяде част от тленните останки на убито прасе? Но има и по-деликатни души, те не се чувстват обвързани със свещената народна традиция на свинеядството и купуват пуйки – така те вероятно смятат, че малко от малко стават американци. Съпричастни към идеята за Pax Americana. Но не американци като вегетарианеца Алън Гинсбърг, да речем (за когото те не са чували), а американци като арменката Ким Кардашиян. Примерно. Че такъв диференциал (простете, не се сдържах) с какво друго се подържа, ако не с вратни пражоли?

Хайтов, Бог да го прости (хаха, същия тоя Бог, за когото говоря!) имаше цял разказ за козите пражоли. Колко били велики и тлъсти. Свещената стара българска литература, майка му стара! Да се чуди човек да се смее ли или да плаче. Или да се гръмне на мига.

А тече и пандемия, да му се не види.

Хората се чудят дали това няма да им попречи да изпият по литър ракия в хубава приятелска компания.

Българинът вече ракия не пие, апропо, поне от това, което виждам. Пие се вино, с ударение на и-то, някак по европейски. В моята младост се пиеше вино с ударение на о-то и го пиеха само млади жени, които по принцип не пият, болниците (с ударение на първото и), реконвалесцентите и разни по-несериозни деца. Е, и разни сноби, естествено. Случвало се е ако няма бира сутрин – да се изпие и кана вино с газирана вода - също става за закуска. Така беше по мое време. Българите се оказахме много „адаптивен” народ и дори пиенето през деня намаля силно – просто капитализмът накара хората да работят, а работиш ли много – пиене на три коняка на обед е някак неприемливо. Същото като при бай Ганьо: А, ний супа ядем, супа, чорба не ядем, чорбата е турско ядене! Спешна европеизация за пред хората, с чисто прагматични цели. Бай Ганьо, подобно на множеството българи е чист утилитарист, следващ бляскавия абстрактен идеал на Ползата. Ако требе – и от чорбата ще се откаже, и от ракията. За да бъде приет и харесан от големите братя на деня. Така примерно българската интелигенция от 70-те пиеше вместо ракия водка – на поразия. Защото тогава дядо Коледа не се казваше Санта Клаус, а дед Мороз.

А има и пандемия, да ме се не види.

Викам си: Какво би казал Иисус по повод пандемията? Дали би се ваксинирал? Дали се радва, гледайки, че неговата саможертва е в името на хора, които смятат, унесени в абсолютно ирационален консуматорски шемет (добре подкрепен от пропагандата), че не е редно да умират никога? Хора, забравили, че са смъртни и затова – готови да загубят всички свои свободи и права, заплашени от перспективата „някой да умре” независимо, че този някой е стогодишен старец.

Дали, питам се, Иисус, в някоя своя тайна молитва не е казвал: Господи, нека ме отмине тази горчива чаша...и ако може да бъда разпънат, ако се налага – но не сега, а като навърша деветдесет и четири?

Страх ме е, че може да почине моята осемдесет и седем годишна майка – казваше един иначе много маскулинен депутат, антихуманист и патриот – и по този начин биеше печат под посланието: Хората са длъжни да живеят колкото се може повече, трябва да ги е страх дори когато умират на стогодишна възраст и този страх трябва да се издигне в ранг на най-висша ценност; и да се използва като предлог за отнемането на всякакви човешки права.

Питам се, а питам и Иисус, на когото ще празнуваме Рождението, което наричаме Рождество: Дали е толкова лошо да умреш?...дали е толкова лошо, че чак заради това умиране (или по-точно заради отлагането му) да си готов да загубиш всичко? Дали умирането е толкова лошо, след като след него Ти ни обещаваш Истинския Живот? Не беше ли животът Пролог? И не е ли смъртта входа към по-важното, към истинското?

Е, сега! Кой съвременен човек ти вярва в такива глупости! – ще викне някой съвременен мъдър консуматор, затикал количка с покупки; той смята, че щом има смартфон – може на часа да се обади по него и да си поръча още безплатни минути живот, когато дойде Ангелът на смъртта.

Консуматорът в глупости като Бог не вярва, защото вярва в смартфона си. И в беемвето си. И в семейството си, естествено, защото той за семейството си е купил апартамент на Слънчев бряг, и затова то го обича (тук могат просто да се изсипят една шепа консуматорски клишета като „подкрепа”, „споделеност” и „случване”) но сега тая пуста пандемия как обърква светлия консуматорски живот! Консуматорът не вярва ни в Бог ни в Раждането Му като човек, защото смята, че дарвиновата теория, а напоследък и струнната теория обясняват всичко срещу сто трийсет и пет лева на месец (на лизинг). Консуматорът спазва коледните обичаи, защото е и конформист. Но към какво се конформира, той не знае съвсем точно. И това, което не го знае точно какво е, той нарича Традиция и го намира в Уикипедия – колене на прасе и коледуване със смартфон и дрян в ръка.

Питам се: Иисус би ли си купил нов смартфон, ако имаше възможност?

И би ли избрал да живее – на всяка цена – до деветдесет, вместо да отиде на кръстната жертва на трийсет и три? Пък Спасението, което идва с тая жертва – да почака.

Смея се: Щом събирането за по чаша вино и свинска мръвка е Поводът – а не раждането на Иисус – защо ли се наричаме християни, а не се наричаме, да речем „свиняни”?

Спомням си веднъж, преди години, пак беше Бъдни вечер, а аз бях дежурен санитар. Бях студент по медицина и работех, защото все нямаше пари (и тогава също имаше криза. Кризи има винаги, защото богатите трябва да забогатеят още – няма как). Работех си в урологичното отделение, изнасях чували с уринаторни торби и си свируках коледни песни. Примерно Merry Christmas, War is over на Джон Ленън. Но бях и гневен. Все забравях, че гневът е смъртен грях. Пак бях гневен на затъпелите, които гледат Нещата, материалните неща, условностите, злободневието, тинята на ежедневния живот, битовите дреболии, мазните и нищожни удобства, еснафските подробности...гледат ги така, с такава сериозност, че чак даже и с някакво обожание – все едно са Бог. Бях гневен на хора, които намират ключовете на джипа си за по-важни от Вечния живот. И една болна баба ме повика: Момче, ти защо не си на празника вкъщи?

Аз изтръпнах – точно това очаквах! Исках да получа точно такива думи, за да имам повод за гневно избухване: И и казах с цял литър жлъч в гласа: Какъв празник по-точно имате предвид, госпожо?

А тя каза: семейният... бъдни вечер. На този празник, който е празник на семейството, трябва да се съберат всички по семейному и да се ядат седем или девет постни ястия!

А аз се изсмях като Голиат при вида на Давид: Викате – семеен празник? А да сте чували, че на този ден се е родил Иисус, Спасителя? Който е дошъл да изкупи с мъките си на кръста човешкия род? Родил се е, ако не помните, за да умре на кръста...за да обърне гнева на Родителя си във всеопрощаваща любов! Така че – за какви семейни празници ми говорите? Не е ли по-редно на такъв празник и всеки отделен човек да направи своята лична жертва? Да стои, примерно, като мен...на дежурство (и ми се прищя да кажа – сред опиканите старци, вместо да пие с млади красиви момичета – но се въздържах)...и въобще – да направи нещо, за да си спомни жертвата...и самият той да направи жертва...И спрях, отпуснах ръце и се загледах в стената над нея, защото усетих безсилие, усетих, че гневът ми е насочен към една нещастна стара жена (но кой ли всъщност е нещастен? И кой ли Не Е?), която търси все пак упование в нещо. И го намира в назидателното си отношение към един смешен младеж. Чувствайки се стара и здрава като самата традиция – тя вероятно изпитваше нахлуването на някаква оздравителна сила в тялото си. Сигурно се чувстваше като някакъв атеистичен катехизис на Еснафството, с който бият по главата някакъв непослушен и неразумен младеж. Нямаше какво да и кажа.

Тя допълни: Какъв Бог, момче? Аз ти говоря сериозни неща... казвам ти как Е Било и Винаги ще Бъде. Ето – това е семеен празник и се ядат нечетен брой ястия...задължително постни! Да не вземеш да ядеш пържоли? Пържолите – утре!

Аз не ям месо, госпожо – тъжно се изсмях аз. Не, не по здравословни причини...просто не искам да участвам в канибалските оргии на „нормалните” хора – казах и си замълчах.

А тя продължи: Размътиха ви главите... там... от разни секти... кога пък се извъди и това – млади хора да ми говорят за Бог?!

Аз ти казвам – семеен празник и се ядат постни яденета! Девет или седем, а може и единайсет!

Аха – казах аз. - А вие в какво вярвате? – попитах със слаб глас.

Как! – погледна ме презрително тя – Вярвам аз! Естествено...Аз вярвам...

В какво? – попитах пак, тихо.

Ами в какво?! – троснато каза бабата – В професията си! – и ме изгледа победоносно.

А каква е вашата професия? – попитах съвсем омекнал, насмешлив, тъжен до небесата (о, хора!) като се надявах поне професията и да е нещо като Спасител на всички хора или Строител на Света.

Моята професия е...аз съм счетоводител. – каза бабата и се обърна назидателно на другата страна.

И аз се усмихнах тъжно и също се обърнах, и потеглих към тоалетната, за да правя моята си предколедна жертва, събирайки уринаторни торби. Ех, Иисусе – казах си – за тия ли умря?

И Иисус ми намигна от един от ъглите, в сумрака, точно под тавана: Да, за тия.

И аз продължих, свирукайки си Merry Christmas на Джон, хепи Джон. Ленън.