Частна собственост на ресурсите и услугите – част III

Владимир Каролев Последна промяна на 06 ноември 2013 в 06:19 4011 22

Владимир Каролев. Снимка: Сергей Антонов
Владимир Каролев. Снимка: Сергей Антонов

Във втората статия по темата, публикувана от OFFNews на 8 октомври 2013 г., изложих аргументите защо публично-частните партньорства и концесиите са по-ефективна форма за управление на природни ресурси и публични услуги, отколкото ако това се прави от държавни и общински фирми , а именно: потенциалът да се разреши в някаква степен „принципал-агент проблема”, както и да се отчете адекватно алтернативната цена на средствата на данъкоплатеца.

В третата статия ще разгледам опция 3: напълно частна собственост на ресурсите и дружествата, предлагащи публични услуги. Тъй като тук казусите са леко различни, ще разделя коментара си на две секции.

Частната собственост на природните ресурси разрешава няколко много важни икономически проблеми. Първият е „принципал-агент” проблемът, а именно, че политиците често използват общите ресурси за своя собствена изгода (политическа и/или финансова), като насочват печалбите от тях към важни за съответна партия гласоподаватели, ефективно купувайки законно гласове и/или трансферирайки загубите към всички данъкоплатци.Частният собственик на всеки ресурс ще използва печалбите от него по рационален за него самия начин.

Вторият проблем е краткосрочността на стимулите за инвестиции при концесиите и публично-частните партньорства. Когато един инвеститор работи с концесия, той ограничава своята визия за развитие до определен период - 10, 20 или 30 години. Когато той е собственик на определен ресурс, тази визия може да се удължи до хоризонта на изчерпване на ресурса, като се реализират много по-дългосрочни инвестиции. Това е особено валидно за ресурсите, които могат да се възобновяват. Ако един частен инвеститор вземе на концесия една гора, то неговият стимул е да я изсече максимално в рамките на позволеното от концесията, а при липса на достатъчен контрол даже и да изсече над позволеното в концесионния договор . Когато същият този инвеститор е собственик на гората, неговият стимул е да я поддържа устойчиво, т.е. да я залесява и възобновява. Неслучайно и голямата трагедия с обезлесяването се наблюдава там, където горите са държавни. Например, в Бразилия, където положението е особено драматично, над 75% (до 85% по някои изчисления) от горите са държавни, докато в САЩ над 56% от горите са частни и горският фонд се увеличава. Просто частните собственици знаят, че ако днес изсекат всичко и не го възстановят, утре бизнесът им ще фалира.

Положението с изчерпаемите ресурси е подобно. Когато компаниите са собственици, те имат максималния стимул да гледат в дългосрочен план и развиват технологии, позволяващи им достъп до нови ресурси и по-висока ефективност. Проучванията на природни ресурси също е силно стимулирано, тъй като частните собственици имат положителен стимул да проучат максимално какво има под земите им. Когато подземните ресурси са изключителна държавна собственост е точно обратното – частните собственици или нямат мотивация да проучват, или дори имат мотивация да не проучват, тъй като държавата ще им одържави парцелите на смешна цена. Негативите от частната собственост идват от възможния външен ефект. Когато един частник е собственик на ресурса и експлоатирането му създава външен ефект (например замърсява), то той може много по-лесно да го прикрие, тъй като държавата има по-малко инструменти за контрол. Разбира се, при справедлив и ефективен съд тези негативи ще се компенсират, тъй като последствията от външния ефект ще се възмездят справедливо. Този негативен ефект е особено опасен за по-бедни държави с неефективна съдебна система, където и самата приватизация на вече открити и вече държавни ресурси вероятно ще бъде корумпирана.

Частната собственост на компаниите, предлагащи публични услуги, е изключително интересна тема, тъй като тук са замесени мощни политически интереси, боравещи с многомилионни PR бюджети. Както и публично-частните партньорства и концесиите, напълно частната собственост разрешава критичния „принципал-агент” проблем с държавните фирми, които политиците по цял свят използват за купуване на гласове и лично обогатяване, прехвърляйки евентуални загуби на данъкоплатците. Напълно частната собственост осигурява също и дългосрочен хоризонт на инвестициите, като по този начин е възможно да се разработват нови технологии и начини за предоставяне на тези публични услуги, които при концесия би било нерентабилно да се развият. Тя също стимулира и конкуренцията, тъй като държавата не се занимава с огромни капиталови инвестиции, които често после биват приватизирани или концесионирани прекалено евтино, поради корупция, давайки огромно предимство на първия „сварил“. Конкуренцията е изключително важна, защото тя е процес, а не статичен феномен. Чрез конкуренцията и свободното ценообразуване, конкуриращите се играчи достигат до най-ефективните решения за задоволяване на нуждите на потребителите.

Аргументът за държавна собственост под презумпцията, че това било естествен монопол, е грешен – оцелелите устойчиво за съществен период от време естествени монополи се броят на пръстите на едната ръка и нито електроснабдяването, нито водоснабдяването са сред тях – предоставянето и на двете публични услуги е стартирало от частни компании в повечето страни по света (като и на снабдяването с газ) и по-късно те са били национализирани в някои държави при управление на социалисти или национал-популисти. Разбира се, при частни монополи, предоставящи публични услуги, има нужда от регулация, в това число на ценовите равнища. И широко пропагандираното от леви политици твърдение „от държавния монопол по-страшен е само частният монопол” не е вярно. Теорията за т.н „принципал-агент” ясно показва, че частният монопол е по-ефективен от държавния и може да бъде регулиран по-добре.

Изцяло в съзвучие с икономическата теория, както и с историческата практика, частната собственост на природните ресурси и компаниите, предлагащи публични услуги, е най-ефективният модел. Разбира се, този модел има недостатъци, поради което ролята на държавата като регулатор е много важна. Аргументът, че държавата не може да бъде добър регулатор, поради което трябва да са държавни фирмите, предоставящи публични услуги и разработващи подземни ресурси, е логически абсурден (някой, който не може да контролира производството на нещо, можел да осигури по-ефективно производството на същото нещо?) и икономически необоснован. Колкото и да не им се харесва това на социалисти и национал-популисти.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!