Допускам, че поставеният в заглавието на този текст въпрос ще събуди недоумение у читателите заради множественото число на понятието „национален интерес”. Тази необичайна употреба има поне две основания.

Първото е свързано с явния разнобой в използването на това понятие от редица публични говорители. Всеки от тях се позовава на определено неговото тълкуване, като претендира, че то е единствено валидното, макар да е очевидно наличието на негови опоненти.

Второто основание, което за мен е и по-съществено, се отнася до съмнителната предпоставка, от която изхождат използващите понятието при която и да е негова интерпретация. Става дума за допускането, че днес съществува единна българска нация, представителите на която имат обща визия за своето минало, настояще и бъдеще.

Колкото и стряскащо да звучи за мнозина – истинността на тази предпоставка не само не е очевидна, а е все по-трудно защитима. С други думи казано, в днешно време е невъзможно да се говори за наличието на хомогенна българска нация, чиито представители споделят разбиращи се от само себе си очаквания и надежди за нейно успешно развитие в бъдеще. Такава дългосрочна, обединяваща гражданите национална кауза, просто липсва.

За суматохата, възникваща при употребата на изходното понятие „нация” в интересуващото ни тук словосъчетание, спомага и промяната в неговата значимост, наблюдавана напоследък. Класическото разбиране за него предполага извоюване на политическа самостоятелност на конкретен народ – обикновено от някоя империя, намираща израз в изграждането на собствена държава.

При оправдаването на тази цел използваното ключово понятие е държавен суверенитет, който в Уикипедия се определя като „изключителното право да се упражнява върховна власт над географски регион или група от хора (например нация или племе)”. Суверенитетът се изразява в „независимост и самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните ù работи”.

В днешно време относителната тежест на това понятие при осмисляне на актуалните процеси в международните дела намалява. Това е така, тъй като все повече хора в съвременния свят „се отварят” към обитателите на другите страни, мобилността и временното заселване на различни места на все повече „граждани на света” се засилва, а държавните граници стават все по-пропускливи и условни.

В редица доброволно сключени съюзи суверенитетът на отделните национални държави се поделя: в годините след Втората световна война на територията на Европа се разгръща невиждан в човешката история експеримент за създаване на общи органи за управление между все повече национални държави, намерил своята кулминация в създаването на Европейския съюз. Взаимната зависимост между съответните държави нараства, като целта на тази засилваща се обвързаност е да обединят ресурсите и усилията на гражданите си за постигане на такова качество на живота, каквото те поотделно много по-трудно биха постигнали.

Във вече цитирания информационен източник на понятието „национален интерес” е дадено следното определение: „Националният интерес, наричан понякога с френския израз raison d'État, представлява целите и амбициите на една държава, съответно в икономически, военен или културен аспект”. Що се отнася до произхода на явлението там се казва, че в историята на човечеството „на националния интерес обикновено се е гледало като на следствие от религията или етиката”, т.е. то има някаква ценностна основа.

От тези два цитата разбираме, че интересуващото ни понятие има доста неопределено съдържание. Към обстоятелствата, затрудняващи осмислянето му специално в съвременния български контекст, се добавят и неяснотите и разминаванията в разбиранията на понятия като „национален идеал”, „национален предател”, „национален празник” и други подобни, които се срещат нерядко в родното публично пространство.

За объркването при използване в родния публичен дебат на понятието „нация” допринася и все още често употребяваното като негов синоним понятие „народ”. Тази езикова практика обаче е некоректна и подвеждаща, тъй като с първото понятие се обозначава изкуствено създадено от хората (политическо) построение, а с второто – естествено (биологическо) явление.

Народът се състои от различни групи човешки същества, формирани според природно зададени характеристики (расови, етнически, полови, възрастови и пр.), които имат предварително заложена цел – оцеляване. Нацията се формира от граждани, които споделят общи ценности и си поставят съвместно постижими цели, които да им осигурят както личностно, така и колективно развитие. Другояче казано, тя не е даденост, а се създава от гражданите чрез някакъв вид обществен договор. И тъй като всеки договор може както да се сключи, така и да се разтрогне, този вид договор също няма гаранция, че ще действа безпроблемно.

Напълно възможно е дадена нация да се разпадне, като за нейното евентуално повторно съграждане е потребна още по-голяма воля, отколкото при нейното първоначално създаване. Според мен състоянието на настоящата българска нация е тъкмо такова – тя се нуждае от преизграждане чрез сключване на нов или сериозен ремонт на настоящия обществен договор, ролята на какъвто в нашата страна играе Конституцията на страната.

Множество изследователи и коментатори през последните години с тревога установяват, че българското общество е в процес на разпад. Засилващата се фрагментация води до формиране на множество групи сънародници с различна големина и профил, като ако тенденцията се запази и задълбочи е логично да се очаква, че ще доведе до пълно атомизиране на обществото. В тази ситуация мнозина търсят пътища за повторното му спояване. Понятието „национален интерес” обаче не може да допринесе за разрешаване на посочения проблем, тъй като всеки материален интерес на различни индивиди и/или групи в него по-скоро ги противопоставя, отколкото да ги обединява.

Решение на интересуващия ни ключов проблем на съвременното българско общество следва да се търси на друга основа. Във фундамента на евентуална реинтеграция на неговите граждани трябва да се поставят духовни ценности. Чрез тях би могъл да се формулира общ проект, който да даде перспектива на българските граждани за успешно подобряване на техния живот по отделно и заедно. Този проект е възможно да бъде създаден и успешно реализиран, ако социалната база, върху която е изграден, е максимално широка, т.е. кръгът от участниците, готови да се включат в неговото изработване и реализация, обхване преобладаващата част от българските граждани. Струва ми се, че най-общо могат да бъдат посочени два конкуриращи се и максимално обобщени варианта на такъв национален проект, с всеки от които вече са се ангажирали – явно или не – големи групи от български граждани.

Първият условно може да се нарече изолационистки. При обосноваването му се изхожда от ценността „свобода” в нейния негативен смисъл – „свобода от” или „независимост”. Тук акцентът се поставя върху суверенитета и самостоятелността на държавата. По правило апостолите на този проект се противопоставят на опитите на външни за страната фактори – отделни държави, съюзи от държави, международни организации и пр. – да влияят върху формирането на нейната политика. Те са особено чувствителни към намеси на подобни фактори във вътрешните дела на нашата държава, като привиждат в тях прояви на неуважение и накърняване достойнството на нацията.

Водени от своята корист тези външни фактори – понякога обозначавани с архаичния термин „велики сили” – ù нанасят вреди в различни измерения и мащаби. Що се отнася до вижданията им за бъдещите действия на националната държава те предлагат тя да заеме неутрална позиция в международните отношения, като се откаже от вече поети ангажименти към междудържавни политически и/или военни обединения. Обикновено застъпниците на този проект обвързват подобряването на благосъстоянието на населението с възстановяване на вече съществували в миналото и според тях успешни социално-икономически, политически и културни практики, като разчитат за подкрепа на проекта си на носталгията на немалка част от по-възрастното поколение по неговите „златни години”.

Крайната им цел е постигане на максимално възможна самостоятелност на националната ни държава чрез нейното изолиране от каквито и да е политически или военни блокове. Идеалът им е нейното съществуване в горда самота. (Тази логически последователна линия на поведение обаче невинаги се довежда до край, като те предлагат – явно или по-често скрито – да се замени членството на страната ни в настоящите наддържавни обединения с такова в други подобни с различни лидери.)

Вторият проект за бъдещо развитие на страната ни би могъл да се назове интегралистки. Той стъпва върху позитивната интерпретация на ценността „свобода” – „свобода да” и „свобода за”. При него тя се тълкува като поемане на доброволно избрана зависимост с желани партньори – отделни държави или техни съюзи. Този проект вече е в ход у нас чрез продължаващия вече четвърт век процес на интеграция на нашата страна в организациите на редица от най-високо развитите страни в днешния свят: Европейския съюз и НАТО, а в недалечна перспектива и ОИСР. Привържениците на интегралисткия проект смятат, че чрез неговата реализация значително ще се увеличи благосъстоянието на българските граждани и ще се разшири територията им за личностна или групова инициатива. Постигането на тези цели би могло да се осъществи чрез разработване и реализиране на подробно разписани дългосрочни планове за конкретни реформи на отделните системи в държавата, които да са осигурени с ресурси – материални и интелектуални, предоставени от визираните организации.

За поддръжниците на интегралисткия проект цената, която трябва да се плати за постигане на поставените в него цели – загубата на пълен държавен суверенитет и споделянето му с добронамерени партньори - е приемлива. Реализацията на проекта не води до изпадане на нашата държава в унизително положение спрямо останалите членове на визираните организации, тъй като последните функционират според принципа на солидарната отговорност за съвместните им начинания.

Напротив, този проект осигурява ефективно средство за постигане на формулираната още от апостола на свободата Васил Левски стратегическа национална цел: „да бъдем равни с другите европейски народи”. За мен няма съмнение, че с осъществяването именно на този проект ще стане възможно същественото подобряване на битието на българските граждани във всяко измерение; заемане на достойно място в международния политически живот на нашата държава и повишаване на уважението към нашата нация сред останалите съвременни нации.

Добрин Тодоров, преподавател по философия