Тя не ми купи череши - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 13 декември 2020 в 08:15 5959 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Защо ми показваше тези бурени мама? От малка бях забелязала, не прави нищо, ако месеци преди това не се е въртяло в главата й, умът й не е загънал всяка подробност както мъглата завива дърветата. Тогава не знаеш дали е черешата в двора, планина или свлачище.

- Това е змийско мляко – казваше тя. Откъсваше стрък. Веднъж остави оранжевия сок да капе върху китката ми и змийското мляко издълба рана.

- Защо ме водиш тук, мамо, в сенките и копривите?

Та откъсна сноп коприва с голи ръце и я стри между пръстите си.

- Копривата я познаваш – отсече тя. Хвана ме хвана за ръка и бързо, както имаше обичай да ходи, като че земята гореше под обувките й, ме повлече към горния край на двора. - Това е лопен – каза.

Лопен – едно нахално растение, което вдигаше жълтата си глава, палеше жаравата на цветовете си и цъфтеше там, където го бе захвърлила пролетта, направо в камъка.

- Защо? – попитах я отново.

Майка ми е стегната жена. Щом веднъж не отговори, при второто питане те оставя да стърчиш - забравена карфица - докато ръждясаш. Но този път каза:

- Не вярвам, че смъртта е по-голяма от болката. Страхът е най-големият. Пречупва всичко.

Аз не разбрах какво ми говори. Сигурно в страха има зъби. Когато се страхувам, зная, че някой ще ме ухапе. От време на време мама казва такива неща. И днес често мисля за тях. Понякога у нас идваше Маргарита, акушерката, в чиито ръце съм се родила.

- Престани – казваше й мама, но жената се отбиваше до мен и ми носеше меденки.

- Когато повече не можеш да търпиш, ставаш истинска жена – измърмори мама и задържа лицето ми в ръце. Беше много хубаво.

Един ден мама каза, че ще отиде да ми купи череши. Чаках я четири дни. Нямаше кой да ме изпита да прочета урока в буквара.

Четири дни никой не ме закачаше да смятам и ми беше много щастливо. Мислех си, че мама чака черешите да узреят, затова се бави.

По едно време се прибра баща ми. Престана да приказва, нито дума по цял ден. Мълчанието беше пълно с очите му. Но той беше лош, докато пие, не докато мълчи. Може би на десетия ден, откакто мама чакаше черешите да узреят, баща ми си дойде с едно момиче и каза:

- Виж Сия. Слушай я.

Сия приличаше на мама, висока и слаба, въже, а не човек. Добре, че мълчеше, не ме изпитваше да чета. Щях да си остана напълно неграмотна, ако учителката ви в първи клас не бе казала на тате:

– Мисля, че дъщеря ви има умствено изоставане.

Тате ме записа на занималнята на ненормалните. Учителката там беше голямо сърце - лека полека ме научи да сричам. Четях, за да я накарам да ми се усмихва, защото у нас никой не ми се усмихваше. Така започнах да намирам книжки с приказки.

Научех се да смятам заради Сия. Тя ми даваше десет лева, пращаше ме за хляб и цигари. Аз трябваше да й върна ресто. Ако не беше точно рестото, Сия ми възлагаше да плевя ягоди – не говореше, също като баща ми - само показваше с пръст лехата. Оттогава не хапвам ягода и смятам по-бързо от компютър.

Само след месец казаха, че нямам умствено изоставане и ме спряха от занималнята. Но аз се обръщах към Сия – „Ще тичам да ти купя „Марлборо“ и отивах да гледам през прозореца учителката от занималнята, която ми се усмихваше. Заради нея можех да се науча на карам танк. Изцапах буквара обаче, целият се покри с отпечатъци от пръстите ми. Така буквите в него пресъхнаха и не ме отведоха никъде.

- Не ти трябва път, ако искаш да си отидеш – беше казала веднъж майка ми, наведена над стрък змийско мляко.
Престраших се да питам баща ми – кога мама ще ми донесе череши, а той каза: „Никога“.

Този ден разбрах, че никога е човек, който няма да видиш повече. Но обичам череши. Толкова много – когато ги ям, в мен вместо сок идва никога.

Със Сия мълчахме заедно. За да не превърна в камък - мама казваше, че човек е камък, когато мълчи - четях единствената книга, която тя беше забравила у дома. Нищо не разбирах от думите в нея. Ако човек не разбира нещо, трябва да измисли история - например прочитах дума, от думата правех параход. Качвах се на него и обиколях земята. Тя свършваше в края на двора, в камънака при лопена. Понякога идваше Маргарита. Носеше ми меденки както преди.

… Ожених се за една седмица за първия, който ме поиска - Камен. Срещнах го в неделя, на следващата се оженихме. На сватбата баща ми и Сия ми дадоха петдесет лева. Освен тях се появи акушерката Маргарита. Никой не я беше канил в ресторанта - толкова евтин, че се чудя защо го наричаха „ресторант“. Жената ми подари покривка, плетена на една кука, двайсет лева и каза:

- Луничава си - огледа краката ми, ръцете ми. - Навсякъде ги има луничките ти. Баща ти ме гледа лошо. Затова слушай. Не ме прекъсвай.

Изтеглихме се на най-разнебитената маса в най-евтиния ресторант в България. Гледах лицето на акушерката и се чудех защо не стана да се махна оттук.

- Баща ти и майка ти много се обичаха – Маргарита ме хвана за ръка. Пръстите й бяха гущери, стари, уморени. - Това не беше нормално, тяхното – продължи тя. - Той я носеше на ръце. Край Струма не може да има толкоз обич, реката е зла. Как няма да е, като тече през бедна земя. Може би затова се случи така с майка ти.

- Какво се случи? – попитах.

- Да, луничава си – въздъхна жената. – Аз харесвах баща ти – продължи тя. - Но той виждаше само нея. Ти се роди в най-горещия ден на юли, от Струма беше останал една локва. Поповите лъжички се опекоха в изсъхналата тиня, тревата изгоря. Баща ти дойде да те види. Преди това ми подметна, че искал момче. Ти беше ситно бебе, ревливо. Не зная какво е казал на майка ти. Аз го харесвах… През нощта майка ти избяга от родилното отделение. То пък едно отделение… Стая над счетоводството на бирената фабрика. Майка ти откачи, загуби си ума. Видели я да броди по нощница, съвсем прясна родилка. Тичала към Даскалово… - акушерката млъкна. Аз също мълчах. Все пак се намирах на сватба, макар че баща ми и Сия бяха побързали да си тръгнат. В ресторанта остана само майката на Камен. Баща му го нямаше, тя не знаела какъв му е адреса, че да му пише – „Синът ти се жени.“

- Слушай – каза ми майката на Камен. – Те са като котараците. Котката му роди котета. Котетата не го интересуват. Вдига си шапката и го няма. Пази се.

- Гледах те, докато лекуваха майка ти – дръпна ме настрана Маргарита. - Хранех те с козе мляко, заради баща ти. Исках да съм край него. Той не ме виждаше. Ти - ситна като плъх, мислехме, че ще заминеш, но не замина. Надявах да остана у вас и с времето… но не би. Майка ти се оправи. Дойде си, още по-хубава от преди. Аз те оставих, а тъкмо бях почнала да те харесвам, макар че предположих – тая ще порасне и ще бъде луничава.

- И какво като съм?

- Луничавите го правят – каза акушерката. – Дръж. Майка ти ми го остави, преди да отиде да купува череши.

- Жива ли е тя? – попитах.

- Не знам.

Маргарита беше висока, все още силна, с прав, корав гръб. Беше ми дала лист – нещо като рецепта. 2 супени лъжици цвят от змийско мляко, 1 супена лъжица коприва – листа, 1 супена лъжица лопен - лист, нарязан на ситно.

- Какво е това? – попитах.

- Не знам – каза акушерката. – Не съм го правила. Там е написано. Майка ти ми каза да повторя пред тебе: половин чаена лъжичка от отварата. Повече не. Половин!

- Каква е тая отвара?

- Не знам – вдигна рамене акушерката. – Майка ти каза, че не можела. Било по-голямо от нея, но не обясни какво е по-голямо.

Тогава Камен, за когото се бях омъжила една седмица след запознанството ни, се изправи пред мене.
- Стига – каза той. – Идвай тука.
Бях попаднала на Камен. Иван да беше, Петър да беше – все тая. Трябваше да оставя баща ми и Сия на мира. Те мълчаха заедно, качваха се на горния, неизмазан етаж на къщата, за да не гледам как мълчат, а аз четях книгите от кварталната библиотека. През цялото време доказвах, че нямам умствено изоставане, щом чета. Но книгите са като хората - едни те изоставят, други ти се усмихват като учителката от занималнята и ти избираш какво да правиш. Дали да станеш параход и цялата вода на света да е твоя. Това правят някои книги за тебе.

Камен не четеше книги. Той хвана акушерката за раменете и я разтърси.

- Сватбата свърши. Отивай си.

После се изправи пред майка си.

- Сватбата свърши. Отивай си.

В Камен харесвах зеления цвят на очите. Нямаше край и бряг в тия очи. Той беше нетърпелив. Любовта се случи веднага, в колата, която бе взел от негов приятел. Докато си приберем в гарсониерата, която майка му беше освободила за нас, колата не помръдна от мястото си три часа.

- Повече няма да приказваш с тая бабичка. Ясно ли е?

- Ясно – отвърнах.

- Ще четеш книги, докато ме няма. Като се прибера, искам вечеря. Топла. Ако не – няма книги. Ясно ли е.

- Ясно – казах.

Но нямаше време за вечеря. В някои хора любовта е много – камък, който едва повдигат, голяма порция юфка – платили са я и щат не щат, трябва да ядат.

- Искам още – каза Камен. – Ясно ли е?

Реших да видя каква е онази рецепта. Трябваше да набера съставките от двора на баща ми. Сия се изненада, като ме видя.

- Защо идваш? – попита.

- За змийско мляко.

Тя се взря в мене.

- Луничава си – каза бавно. Думите й бяха от желязо и спряха между зъбите й.

- Какво от това.

- Не се прави, че не знаеш – изстреля Сия. – Луничавите, дето се раждате край Струма, сте отровителки. – Тя беше станала още по-висока и по-тънка. Когато човек мълчи, отслабва. Думите, които не изрича, го ядат отвътре. Думата е отмъстително нещо. – Майка ти беше луничава. Беше му взела ума. Мразя я. Но куражът й е стъпкана попова лъжичка.

Набрах змийско мляко, коприва и лопен. Четох десет пъти рецептата. Изпълних всичко. Внимавах. Отварях очи и уши на четири. Отварата стана оранжева на цвят от сока на змийското мляко. Какво да правя сега? Трябваше да я държа седмица на слънце. Съвсем малко шише от сироп за кашлица. То не ми даваше мира. Обаждах се няколко пъти на Маргарита, но не се свързах с нея, беше потънала вдън земя.

Ходех на работа - озеленяване в парка, окопаване градинките, почистване на детските площадки в града. Какво да правя сега? Сипах половин чаена лъжичка от отварата в млякото си и го изпих. Нямаше странен вкус. Никакъв. Нищо. Нищо един час, нищо още един. След това от носа ми потече кръв. Устните ми се напукаха. Паднах. Камен ме намери на пода. Не можех да отворя очи. Не знаех къде съм. Ръката ми тежеше колкото камиона, с който събираха отпадъците от контейнерите пред блока.

- Не ми трябваш болна – каза Камен. – Не искам болна жена. Ясно ли е.

Нямах сила. Не успях да отвърна, че е ясно.

Камен грабна нещо от гардероба – някаква моя фланелка, попи кръвта от носа, от нацепените. Любовта се случи, пресъхнала Струма. Стъпкана попова лъжичка.

- Искам вечеря.

Не казах, че ми е ясно. Не можех.

Слабостта ме държа три дни. Бях ту отвъд, макар и да не вярвах, че има отвъд, ту падах някъде. Колежките се обадиха: – „Ще мреш ли?“

- Не – казах.

Добре, че помнех лицето на мама. Когато човек тръгне за отвъд, трябва да си спомни нещо красиво. Някое много красиво лице. Мама. Заради нея се връщах назад.

На четвъртия ден можех да тичам пет километра, да оплевя цялата градинка пред кметството, макар че ми се виеше свят гъсто и тъмно, защото очите ми още плуваха в мляко.

- Искам топла вечеря. Веднага. Ясно ли е.

Имаше топла вечеря.

- Дай ми вода. Дай ми сол. Дай ми хляб.

Но нямаше време за хляб и сол.

Вечеряхме по време на сериала. Не понасям сериали. Животът не е сериал.

Когато сложиш половин лъжичка от отвара в чиния супа, цветът на яденето не се променя.

Един час не се случи нищо. Още един час не се случи нищо. Още един – нищо.

Майка ми също била луничава, родена край Струма. Куражът й бил попова лъжичка, опечена в жегата. Моят кураж е жегата, изпила Струма, изяла тревата, изпържила бреговете и тинята. Смъртта не е по-голяма от болката. Страхът е по-голям. Но аз нямах страх. Какво от това? Не се случваше нищо.

Изведнъж от носа на Камен шурна кръв. Устните му се нацепиха. Той падна от стола, сви се на пода. Взех най-новата му риза. С нея беше на сватбата ни. Изтрих лицето му.

- Камене – казах. – Виж!

Вдигнах шишето с жар-оранжевата отвара над главата му.

- Гледай!

Камен изохка. Болеше. Знам.

- Ако още един път ми кажеш „Ясно ли е“, няма да се събудиш сутринта.

Мама не бе дала жар на баща ми и още чакаше да узреят черешите.

Аз съм луничава, родена на самия бряг на Струма.

Земята е бедна, повече гущер, отколкото земя.

А Струма е зла река.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !