Концесии и публично-частни партньорства - част II

В първата статия по темата публикувана от OFFNews на 24 септември 2013 г. изложих аргументи защо държавните фирми са особено неефективен инструмент за управление на природни ресурси и публични услуги: т.нар. „принципал-агент проблем" при тях е много трудно управляем и води до това, че истинският принципал (гражданите) е невъзможно да контролира ефективно агентите (политици и държавни чиновници и директори на държавни фирми). Последните често започват да се обогатяват незаконно и/или да използват фирмите за политически цели - купуване на гласове или пълнене на партийни черни каси например.

Във втората статия ще разгледаме опция 2: Концесии и публично-частни партньорства.

Концесиите и публично-частните партньорства са по-ефективна форма на управление поради простата причина, че те намаляват критичността на „принципал-агент проблема" и отчитат по по-добър начин алтернативната цена на вложения капитал и ресурси.

Алтернативна цена е цената на дадена дейност/стока/услуга въз основа на пропуснатите ползи от следващата най-добра възможност. В свят с ограничени ресурси логично нямаме възможност да реализираме всички алтернативи. T.e. с ограничените си пари за инвестиция няма как да инвестираме във всички възможности. С ограничените природни ресурси те няма как да се използват за задоволяване на всички потребности на хората. Които по дефиниция също са неограничени. Защото например, ако някой успее да си купи "Рено", обикновено следващата му цел е да си купи "Ауди" след няколко години (или месеци). Ето защо в цената на дадено решение трябва да бъде калкулирана и цената на възможностите, пропуснати с реализацията му.

Когато политиците изземват принудително ресурс от гражданите, за да ги инвестират в някаква държавна фирма без да са питали самите данъкоплатци, те много рядко, по-скоро почти никога, не калкулират или отчитат алтернативната цена. Обикновено заявяват, че нещо е социално значимо, поради което трябва да се инвестира в него. В това число социално значимо е държавата да произвежда тоалетна хартия (във Венецуела) или общината да е собственик на ВиК (в България). Нищо че и тоалетната хартия, и водата може да се произвеждат и доставят по-качествено с използването на по-малко ресурси и обикновено по-евтино от частния сектор.

Поради обсъдения в първата статия „принципал-агент проблем" и вторични фактори алтернативната цена на данъците, инвестирани в държавна фирма, в дългосрочен план почти винаги не оправдава тази инвестиция. Причината е проста: всеки човек харчи най-отговорно и правилно своите собствени пари. Разбира се, има изключения от правилото. Но тези изключения са много редки. Когато политиците принудителнно изземват данъци от данъкоплатците и ги инвестират в някаква държавна фирма, те лишават същите тези данъкоплатци от възможността да използват тези средства за друга алтернатива/цел, която самите те са си избрали и има по-висока стойност – било то да спестят за старини, да инвестират в образование, в здравеопазване или дори самите те да инвестират в акции на някоя компания, която са си харесали.

Прилагането на концесия или публично-частно партньорство разрешава (до голяма степен) този проблем. При този метод държавата/общината отдава конкретния природен ресурс или базова инфраструктура (държавна/общинска собственост) „под наем“ на частната фирма, която предложи най-добрите условия – финансови, но и технически, в това число ангажименти за спазване на стандартите за опазване на околната среда. Държавата не изземва принудително средства от данъкоплатците, като по този начин и не ги лишава от възможността да ги вложат в най-добрата алтернатива - според самите тях. В същото време инвеститорът, концесията или влизащ в ПЧП-то, преценява сам за себе си, че това е най-добрата алтернатива на собствен риск. И ако се окаже, че е сбъркал, губи цялата (или част) от инвестицията, която е направил. (Една от най-големите лъжи на противниците на ПЧП чрез концесии е, че концесионерът винаги печелел; по света, че и в България, има стотици примери, при които  направил погрешни разчети концесионер губи инвестицията си.)

Нещата изглеждат още по-добре в повечето развити западни икономики, където тези инвеститори са често публични компании и всеки гражданин може да си купи техни акции със своите собствени пари или чрез пенсионния си фонд. Тоест, аргументът на противниците (най-често хора с крайно леви разбирания), че печалбата отивала само у шепа хора, отново не е верен, тъй като всеки е свободен да вложи пари в акции на концесионера, стига последният да е публично търгувана компания (най-често са такива). Още повече, всички данъкоплатци, които са собственик на дял от съответното находище или базисна инфраструктура, ще получат и приходи от дивидентите в създаденото смесено дружество или концесионна такса, които представителите им (политиците) би трябвало да договорят. Разбира се, винаги съществува опасността политиците да бъдат подкупени и да договорят неизгодни условия, но такива политици биха сторили още повече бели, ако им бъде позволено да изземат принудително средства от гражданите и да си създават и управляват държавни фирми с тях.

Този модел има и два основни недостатъка. Първо, взимащият „под наем“ ресурс или инфраструктура инвеститор естествено ограничава хоризонта на инвестициите си до края на договора. Тоест, ако концесията е за 20 години, инвеститорът надали ще прави инвестиции в този проект, чийто хоризонт надвишава този период. Този проблем се влошава колкото по-краткосрочен е договорът. Поради което е добре за държавата/общината да си остави опция за удължаване на концесията, ако концесионерът изпълнява стриктно условията на договора и/или поиска в един момент удължаване на концесията при поемане на допълнителни ангажименти за инвестиции.

Второ, когато се отдава базисна инфраструктура на концесия, тя най-често е изградена или защитена с такива закони, че да остане монопол. Мотивът е много прост – политиците, които са иззели принудително средства от данъкоплатците, за да я построят, се страхуват от това частен конкурент да се появи и да доведе тяхното начинание до унизителен фалит. Ето защо правилният ход тук е не само да се отдаде на концесия или влезе в публично-частно партньорство, но и да се премахнат всички закони и регулации, които гарантират, че създаденият икономически играч е монополист.

Използването на концесии и публично-частни партньорства в управлението на природните ресурси и публични услуги решава до голяма степен критичния „принципал-агент проблем" в създаването и управлението на държавни фирми и отчита адекватно алтернативната цена на средствата на данъкоплатците, като оставя всеки гражданин да влага парите си там, където той самият решава. Този модел на управление на природни ресурси и публични услуги е особено подходящ за по-слабо развити държави, в които финансовите и инвестиционни възможности на държавата и общините са много ограничени и е по-добре те да се използват за социални дейности, образование, здравеопазване и сигурност.

P.S. Богат източник на информация по темата за концесии и ПЧП с примери от десетки страни по света са изследванията и книгите на професора от Харвард Хосе Гомес-Ибанез и на неговите колеги Джон Майер и Алън Алтшулер.

Jose A. Gomez-Ibanez, Regulating Infrastructure: Monopoly, Contracts and Discretion (Cambridge: Harvard University Press, 2003).

Jose A. Gomez-Ibanez and John R. Meyer, Going Private: The International Experience with Transport Privatization (Washington: The Brookings Institution, 1993)

Alan A. Altshuler and Jose A. Gomez-Ibanez, Regulation for Revenue: The Political Economy of Land Use Exactions (Washington: The Brookings Institution, 1993). 

Още по темата

08/10/2013

България

Каролев: Минималната заплата е за необразованите и мързеливите

24/09/2013

Нашите автори

Как да се управляват природни ресурси и публични услуги?

09/09/2013

Нашите автори

Международният валутен фонд - To be or not to be

27/08/2013

Нашите автори

Г-н Шулц, събудете се!

Следете новините ни в GoogleNews