Животът на кучето

Лятото на 1877 беше по-горещо и задушно от предната година. Само няколкото тесни улици в центъра на града и техните криволичещи криви пресечки бяха покрити с камъни, а на останалите места се стелеше пепелява, утъпкана от пешеходците пръст. През редките ветровити дни, от земята се вдигаше пушилка и Сердика представляваше един потънал в прах град.

Хората излизаха само на къси разстояния и се тътреха по улиците, подпирайки се по сградите. Лицата им така бяха увити в кърпи, че дори брат и сестра, докато се разминават, нямаше да се познаят. Хубавото на тези вихрушки от прахоляк беше, че издухваше надалеч всичките облаци от мухи и комари, които досаждаха денонощно на населението и пиеха кръвта му.

Точно през една такава ветровита сутрин френският вицеконсул Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге бързаше да се прибере в къщата си срещу Буюк джамиси сокаги*. Предната нощ беше безсънна, тъй като го бяха събудили, за да отиде до турската военна болница до казармите. Там в една от стаичките, и то в доста нетрезво състояние, бе затворен неговият сънародник Мишел Поатие. Този френски поданик беше един от инженерите, които контролираха строежите на железниците. Беше без семейство и се славеше с честите си скандали в хановете.

Изпиваше сервираното вино и почти не хапваше от поръчаното, но после алкохолът бързо замъгляваше съзнанието му и буйстваше. Дори налиташе на бой. Накрая винаги се стигаше до някакви разправии със заптиетата и с местните власти. Доста порочен елемент, за разлика от другите около триста кротки френски поданици, които бяха заварени от Льо Ге още при идването за мандата му преди около две години. Полуизтрезнелият вече Мишел и този път беше събуден, изваден от леглото в болницата и изпратен под ескорт до дома си от Ибрахим - единият от пазачите на консула.

Навън вятърът беше удвоил силите си и зловещо завърташе прахоляците, които се удряха в стрехи и покриви. Стъклата дрънчаха от силата му. На връщане от казармите Льо Ге беше сам, без Ибрахим и вървеше бавно през гъстите облаци прахоляк. Напоследък не излизаше без двамата назначени еничари, имаше сериозна причина за това: още преди края на пролетта в околностите и близките шопски села до Сердика бяха преместени значителен брой черкези, като подкрепление за редовния турски гарнизон в града. Те лагеруваха ведно с доведените си семейства, които обитаваха специално отделени от мютесарифа** палатки, повечето от които така и не върнаха на любезния си домакин.

Черкезите редовно обикаляха с конете си из улиците на града и ограбваха минувачите, а който се съпротивляваше често беше посичан на място. В миналото тази напаст налиташе само на българи, но сега беше съвсем освирепяла и посягаше дори на местното мюсюлманско население. Оплакванията при властите валяха - дълъг списък от собственици, с ограбени добитък и кокошки от разбоите на черкезите. В края на списъка се споменаваше за отмъкнати дърва за огрев или изкъртени дъски от постройки и огради, с които черкезите си палели огньове, за да се греят. Местната власт беше вдигнала ръце от съсипията на тази неконтролируема пасмина по къщите и вече беше престанала да разследва. Френският дипломат беше информиран за това и не излизаше навън без охрана.

В облаците от прах подире му, незнайно откъде, се беше залепило като сянка едно голямо рошаво куче. Имаше сплъстена черна козина, дълга космата брадичка и дълги крака, носещи хърбав и недохранен хълбок. Консулът го забеляза чак две пресечки по-нагоре. Кучето подви опашка, сви надолу дългите си стърчащи уши и се приближи до човека като поглеждаше плахо към него.

„Какъв симпатяга! – помисли си Леандър Льо Ге – Чие си? В казармите ли живееш? Защо ме следваш, изгуби ли се? Не те ли хранят там, че си толкова слаб? Кокалчета нямам из джобовете си, но… вкъщи може да се намерят няколко…“

Човекът си задаваше въпрос след въпрос. Двамата с кучето едва напредваха към консулството. Вече се виждаше дирекът с френското знаме пред ъгъла на двуетажната сграда. Бялата ивица в средата му вече беше станала жълта от мръсотията във въздуха. Синьото даже леко зеленееше. Консулът приюти новия си приятел на долния етаж до стаичката на охраната.

Всички му се радваха и стана нещо като талисман на тази къща. След време кучето заглади косъма от редовното хранене. Беше кротко за големия си ръст и обичаше да обикаля около кладенеца, който се намираше до джамията почти срещу къщата на новите му стопани. Там дошлите да си наточат вода винаги му подхвърляха някое друго парче хлебец, понякога имаше и резен сушено овче месо. Преживяваше безгрижните си кучешки дни, не му трябваше много – някой да го погали между ушите, да има нещо за хапване и да може да преспи на сухо. Не му харесваха само минаващите конни черкези, срещу които песът силно ръмжеше и показваше зъби преди да залае, за да обяви тревога...
…...

Заедно с консула преминаха през много тревожно време. Кучето, което така и остана без име, защото всички му викаха просто „куче“, го следваше навсякъде. Чакаше с часове покорно отвън пред къщата на командващият турската армия Осман Нури паша на онази прословута историческа среща на част от дипломатите в града: Леандър Льо Ге, италианският Вито Позитано и вицеконсулът на Австро-Унгария Вардхард, които се бяха събрали да го молят да запази града от планираното опожаряване при отстъплението на войската по време на войната.

Пашата стоеше изправен пред прозореца и дълго време наблюдаваше как кучето стои отвън, гледа към прозорците на сградата и търпеливо чака завръщането на стопанина си. Едва ли крайното решение да не стори това злодеяние на мирните жители е било повлияно от тази покорност, но накрая Нури Паша все пак решил да стори това, което съвестта му беше подсказала в онзи момент.
…….

След време френският консул си замина от освободената вече българска територия. Макар много да се беше привързал към животинката, не можа да го вземе със себе си при отпътуването към Босна, където имаше подписано назначение. Дълго мисли при кого да остави кучето си. Реши да го повери на Жюл Вайс, чийто имот имаше голям двор. Махалата там беше по-тиха, малко забутана зад крайните улици. Вайс отскоро беше дошъл в града и бе станал истински сердичанин със закупуването на имот - старата воденица на хаджи Осман, който пък се беше спасил с бягство чак в Египет след отстъплението на старите власти от територията.

Кучето на име „Куче“ дълго тъгуваше по стария си приятел и въпреки грижите на новия добър стопанин беше така отслабнало, че хълбоците му се бяха стопили досущ както през деня, когато двамата се бяха намерили в онази прашна буря. Скоро обаче посвикна с новия си дом и неговите обитатели и видимо тъгуваше по-малко. Воденицата на Вайс се намираше върху един отбив от потока на Владайска река, а господин Вайс успя да модернизира стария имот със специално доставения от Франция парен двигател. Появи се и първото чудо за града - електрическо осветление. Старата турска воденица се превърна в първото индустриално предприятие в края на картата на новоосвободена Сердика, преименувана на София.

След няколко безгрижни години около воденицата, одисеята на рошавото куче при новите му стопани също завърши с неочаквана раздяла - предприемачът заряза всичко и напусна страната след като сърцето му бе разбито от тежко любовно разочарование. Вайсовата воденица започна да запустява и постепенно никой вече не идваше дори до оградата ѝ. Кучето отново беше само. Зимата се сменяше с пролетта, тя с лятото, после с есента и пак идеше зима.

Животното се изхранваше, бродейки по околните тържища и пазари, където от идващите в града селяни все някой му подхвърляше по нещо за гризкане. Всички обаче бързаха много, нямаше кой да го погали, да го почеше между ушите, да му обърне внимание. Стоеше с часове да чака на пазара някой да го вземе със себе си. Но така и не се намираше никой, който да го заведе вкъщи или да се привърже към него с обичта, която му се искаше.

Кучето постепенно изгуби доверие към хората и дори старателно отбягваше близки контакти с тях. Когато се стъмнеше, по навик се връщаше да спи на старото си място под навеса на една от бараките на Вайсовата воденица, пролазвайки между счупените дъски на оградата. След време, мястото на Вайс щеше да се прероди в площад наречен „Възраждане“ с положени около него трамвайни линии.

Един ден на кучето му хрумна да се поразходи нагоре към къщата на добрия Льо Ге, който го беше приютил в онази прашна буря. Не завари постройката – от нея нямаше и помен, а на мястото ѝ вече имаше друга голяма сграда и около нея минаваха няколко блестящи трамвайни линии. Стаичката на еничарите, пилонът със знамето, къщата и всичко останало бяха изчезнали, както и самите хора.

Продължавайки малко по-нагоре, кучето стигна до голяма къща, която хората наричаха дворец. То често се въртеше около оградата, а веднъж миналото лято дори намери пролука под оградата и се промъкна незабелязано в горичката в двора. Сега също успя да влезе без никой да го види. Отдалече, скрито зад едно дърво, видя как прислужниците на царя натъпкаха една каляска с куфари и се засуетиха около конете.

Негово Величество излезе от къщата си със забързана крачка и се качи в приготвената за него каляска. Вратата остана отворена и, лаейки весело, се настаниха десетина малки кучета и две големи ловджийски. Царят викаше всяко от тях по име и ги подканяше да побързат. След минута всички заминаха за Рилския манастир, където въздухът беше по-чист, нямаше комари, липсваше улична прах, имаше гори пълни със сърни и елени – изобщо място, на което всички кучешки братовчеди можеха безгрижно да тичат до крайна умора и да гонят дивеча.

Кучето въздъхна, представяйки си тази идилия, и реши да подремне още малко до дървото в градината. След като се събуди, излезе пак под оградата на двореца и се затътри към старото си място, където бе къщата на Леандър. После легна до една ограда малко по-нагоре, където стърчаха останките от двуетажния дървен хотел „Искър”. Мястото бе предпочитано за отдих и забава на столичните офицери, но от него бяха останали само навесът и две бъчви, които се ползваха за маси от строителните работници.

Всъщност и това скоро щеше да бъде съборено и постепенно изместено, за да отстъпи мястото си на новия строеж на бъдещата Духовна академия. Кучето се стресна от силните звуци от инструментите на майсторите, подви опашка и на бегом се премести малко по-нагоре, за да си търси ново укритие. Някой режеше с трион, други гръмко забиваха пирони в дюшемето в залите – беше много шумно от кипящата работа. Едно голямо отрязано парче от дъска падна върху мраморните стълби и обърна кофата с боя, която издрънча, търкаляйки се надолу. Песът побягна и се скри зад едни тежки сандъци, разтоварени на площада.

След малко до тях дойде Карл Хайнрих - помощникът на архитект Грюнангер. С помощта на един от работниците помощникът взе да отваря големите кутии една по една като старателно проверяваше дали докараното съдържание от теракотени плочи е пристигнало невредимо. Подплашеното куче стана, огледа се във всички посоки и все пак реши да се приближи до Карл. Той го забеляза и се наведе да го помилва по главата. Ех, колко отдавна никой не го беше докосвал така! За миг през паметта на животното премина споменът за топлата ръка на Леандър, рошенето на козината и потупването по главата от Вайс, миризмата на тютюн от ръцете му, ръцете на онзи войник, който стоеше на пост пред царския дворец и не го гонеше както правеха другите. Той винаги му носеше храна в едно старо канче, а нощем, докато не го сменят, тихо му разказваше за някаква Райна.

- Хей куче, я ела при мен, тук имам нещо за теб – каза Хайнрих и влезе в сградата, качвайки се по стълбите нагоре.

Изглежда кучето си намери нов стопанин. Помощникът на архитекта го нахрани и му сипа вода. Симпатичният скитник отново бе приютен от поредния добър човек. Мъжът нареди на един от работниците да намери стара черга за постилане до печката в помещението, в което временно държаха стъклата и мозайките за фасадата. Там често влизаше и друг от архитектите, който много се радваше на новия рошав обитател – архитект Киро Маричков, който бе извикан да се включи в окончателната фаза на строителството на академията. Задачата му бе да приспособи зданието за болница, защото войната в Европа беше в разгара си.

След време, когато взеха да пристигат ранени, кучето намери доста приятели и сред тях. То обикаляше между редиците легла и получаваше милувки и почесване между ушите. Нощем често прилягаше до войниците, които стенеха след тежките операции и се преместваше на друго място едва, когато идваха в съзнание и се събуждаха. Не знаеше как, а и не можеше, но доброто му сърце искаше да помогне на болните. Превърна се в талисман на обитателите, но си остана безименно. Живя дълги години, видя още добри и лоши хора. През необикновено дългия си живот искаше единствено да получи малко обич и ласки. Някои хора разбираха това, други не толкова. Въпреки всичко то беше търпеливо и добро към последните. Защото мисията му на този свят бе да научи хората на безусловна любов и вярност.

*Буюк джамиси сокаги* (от турски „Голямата джамия“) – днес сграда на Националният археологически институт с музей

**Мютесариф* - турска дума за изпълняващ длъжността областен управител, кмет на района и рамките на местен губернатор

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews