Аз съм Никола

Здравка Евтимова Последна промяна на 31 юли 2013 в 21:16 7425 5

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Koтето на Нели се казваше Гошко. Кръсти го на човека, който й го донесе, висок рус мъж, но това едва ли е толкова е важно. Важното е, че котето изглеждаше прекрасно, с черни и бели петна, като небе през пролетта, когато се появяваха първите листа по дърветата. Но още по хубаво беше, че когато тя се прибереше от училище, котето я чакаше пред вратата на апартамента, вървеше винаги след нея и докато тя решаваше задачите по математика или учеше някои стихотворение, Гошко редовно мъркаше успокоително, окуражавайки я да продължава нататък. Нели не се чувстваше никак самотна в апартамента, на прозорците на който бяха поставени решетки и имаше голяма желязна врата; тя се чувстваше сигурна и преди, но с котето беше съвсем различно – обясняваше му как пролетта наближава града, как скоро ще дойде у дума и цветето в голямата синя саксия ще цъфне, че мама ще й позволи да излиза да си играе пред блока с другите деца, когато стане топло - а сега по цял ден вали дъжд и пролетта е загубила някъде пътя от Африка към България. Гошко си имаше паничка и малка табуретка на която спеше, но най-често мъркаше на Нели и слушаше как тя му разказва уроците си по география за големите водопади и полезните изкопаеми, за полюсите, където живее зимата и за реките, в които се ражда лятото. Разказваше му и уроците по история за хан Аспарух и за всичко, което имаше в учебниците за пети клас. Може би нейното коте беше едно от най-образованите същества в блока, където съседките бяха все възрастни жени. В блока живееше само още едно момченце, но то си имаше гувернантка, а Нели си имаше коте, но нима може човек да има по-добра гувернантка от коте, което знае за полюсите, за хан Аспарух и пролетта?

Един ден обаче Нели се прибра у дома, но Гошко не я чакаше на вратата както обикновено. Нямаше го при бялата му паничка, нямаше го на табуретката с пъстрото килимче, където спеше, нито беше в спалнята на майка й. “Гошко!” започна да го вика момичето, но от стаите не долиташе никакъв звук. Изведнъж Нели видя, че прозорецът на детската стая, обърнат към ресторант “Джорджия” е отворен. Момичето се приближи и погледна надолу – апартаментът им беше на петия етаж. Момичето не изчака нито секунда повече. Забрави, че има контролно по математика, и че по английски трябва да пише по десет пъти думите “station” и „castle”. Забрави дори да затвори желязната врата, която беше тежка колкото самия блок и я предпазваше от крадци, докато майка й беше на работа, баща й също – но в Испания.

Столицата на Испания е Мадрид – там е много по-топло. Сигурно пролетта вече е преполовила пътя дотам, дори може би вече е пристигнала в града.

Момичето не можа да дочака асансьора, дотича до първия етаж и спря под прозореца на своята детска стая. На тротоара, толкова сив, че всяка пролет би се уплашила от неговите стари гърбави плочки , точно под прозореца на Нели на петия етаж, имаше нещо страшно. То се червенееше – беше локвичка кръв и изглеждаше толкова безнадеждно, че Нели щеше да заплаче. Малки капки кръв продължаваха напред по страшните сиви плочки на тротоара. Нели ги проследи със свито сърце, но изведнъж капчиците кръв изведнъж изчезнаха. “Дъждът ги е измил” помисли си момичето, но днес от толкова време насам не беше валяло. Замряла неподвижно, Нели остана клекнала до страшната червена локвичка, взирайки се ужасено в капчиците, които изчезваха внезапно и това ги правеше да изглеждат още по-страховити. “Един човек го взе” – обади се глас зад нея.

Нели вдигна глава и с изненада видя момчето от апартамента на шестия етаж – за пръв път го чуваше да й говори. Всъщност за пръв път чуваше това момче да приказва на български – до него гувернантката му, жена в красив костюм, го погледна възмутено, но момчето, което винаги гледаше отвисоко Нели, този път каза съвсем на български, съвсем тихо и съчувствено:

- Котето ти беше много хубаво, но се боя, че му изтече много кръв – момчето дори потупа Нели по рамото, а това беше нещо необикновено, като се вземе предвид, че то никога досега не беше разговаряло с нея, пък и с никого от входа, защото то говореше предимно на английски и гувернантката му не одобряваше разговори със случайни хора от входа. Съвсем скоро момчето и неговото семейство щяха да се пренесат в едни далеч по-хубав квартал сред брезите на Витоша, сред люляци, които бяха насадени специално за него, и сега се очакваше храстите да разцъфнат, за да започнат преместването на багажа.

- Какво стана с котето ми? – попита Нели, без да го поглежда.

- Ами... - момчето за миг прекъсна изречението, което се готвеше да изрече. Гувернантката му каза нещо недоволно на английски, но Нели не го разбра, защото в училище все още не бяха взели думите, които употреби жената. Момчето обаче не обърна внимание на жената и обясни – Един мъж ти взе котето, един висок мъж, с бели коси и кафяво палто.

- Значи затова капките кръв са изчезнали от тротоара - каза Нели замислено. Но още докато тя говореше между старите гърбави плочки на тротоара се подадоха зелени треви, в градинката цъфнаха няколко цветенца – бели, червени и жълти. - Гледай, гледай – каза Нели – Виж какво става.

Дори гувернантката на момчето, което чакаше да цъфнат люляците, за да се пренесе в новия квартал, спря и се взря изумено в цветчетата. Дотам се беше удивила, че дори тя заприказва на български:

- Май ги нямаше сутринта, май ги нямаше... Жалко, че глупавите хлапаци от квартала ще ги стъпчат – после се огледа, защото осъзна, че не трябва да прави изявления пред хората от блока и отново заговори нещо на английски с много непознати за Нели думи.

- Трябва да намеря Гошко – каза Нели, без да обръща внимание на думите, които не знаеше. – Гошко беше жив, нали? Накъде тръгна този мъж? Как изглеждаше той?

- Трябва да му говориш на английски – заяви гувернантката. – Иначе не може да разговаря с тебе. Иначе ти му губиш времето и той не може да се развива... – но тук дори и гувернантката млъкна, защото точно градинката пред входа на Нели – една тясна и общо взето много отъпкана от хлапаците градинка – бе цялата отрупана с цветя. Те бяха съвсем обикновени – най прости ливадни цветенца, но откъде се бяха взели точно тук, само в тази градинка, под прозореца на петия етаж – под детската стая на Нели? Другите градинки си стояха съвсем обикновени, съвсем отъпкани и сиви под сивото небе, което въобще и не помисляше за пролетта.

Момчето се приближи до градинката, откъсна едно цветче – най-просто, най-градинско, но съвсем истинско и се приближи до Нели.

- Заповядай – каза той. – Аз се казвам Антоний. Знам, че ти се казваш Нели.

- И аз знам, че се казваш Антоний – призна Нели, но въобще не спомена какво още знае – защото знаеше, че майката и бащата на Антоний са надути и много важни, и самият Антоний е още по надут и по-важен. – Знаеш ли къде отиде онзи господин с моето коте?

- Тръгна натам – каза Антоний и посочи към супермаркет “Сезони”, зад който се издигаше сивата планина на останалите блокове. Нели дори не взе цветето, което Антоний й подаде.

- Защо не взе тая маргаритка? – измърмори той и гувернантката му веднага го запита как е маргаритка на английски.

Нели тръгна към супермаркет “Сезони”, подвиквайки тихо “Гошко! Гошко!”, веднъж дори и се стори, че вижда висок мъж с кафяво палто и много бяла коса, опита се да го догони, но мъжът изчезна като вятър някъде, може би влезе в магазин, може се качи на някой тролей. Изведнъж зърна на асфалта малка капка кръв и още докато не бе откъснала погледа си от нея, забеляза в края на улицата ново градинско цветче – най-обикновено, просто жълтеникаво цветенце, а наоколо всичко беше сиво под небето, което отново щеше да се разсърди и да полее града с много студен дъжд. 

Може би трябва да търся цветчета – рече си момичето и се огледа внимателно на всички страни. – Цветчетата ще ме отведат при Гошко. Но наоколо нямаше истински цветчета, а онова, което е се бе стори като жълто цветче, беше всъщност обелка от дъвка. Нели обиколи супермаркет “Сезони”, обходи всички щандове на пазара, които продаваха марули, домати и какво ли не – но нито нейното коте, нито човека с кафявото палто видя.

Когато се отчая да обикаля, забравила, че има контролно по математика на другия ден, тръгна към паркинга. Пред техния вход бяха дошли няколко жени, които разкопаваха отъпканата пръст край основата на блока и сядаха градински цветя, каквито Нели беше забелязала в градинката. Жените мълчаха, работеха съсредоточено, бодяха земята и слагаха в пръстта корените, а над сивия тротоар оставаха да стърчат цветните главички.

- Но... – каза объркано Нели. – Защо садите цветя тук?

- Господинът от шестия етаж има рожден ден и жена му ни нае да оправим градинката, за да го изненадаме приятно – обясни една от жените, която беше най-близо до Нели.

Нели знаеше, че господинът от шестия етаж беше бащата на Антоний. А тя си бе помислила, че цветята са пораснали, защото нейното коте е повикало по някакъв начин пролетта. Бе предположила дори, че може би човекът с белите коси и кафявото палто е тръгнал да помогне, защото пролетта се е загубила някъде по пътя за България. А то какво било...

- Намери ли си котето? – извика някой. Отново беше онова момче Антоний. Майка му току що бе платила да посадят цветя пред входа, защото баща му... – От много време те гледам през балкона... май не си го намерила.

- Как ще го намери? Сигурно дядката го е хвърлил в някой контейнер за боклук – предположи гувернантката. – На кого е притрябвало някакво си умряло коте. То дори не е сиамско, а най-обикновено улично животно.

„То е живо!” искаше да извика Нели, но нищо не каза, защото главата на гувернантката беше вдигната така високо, че дори мрачните облаци бяха по-ниско от носа й.

Настъпи неловка тишина, изпълнена с мирис на цветя от градинката, които жените садяха за рождения ден на бащата на Антоний. Изведнъж на момчето му хрумна нещо и без да иска разрешение от гувернантката си, без дори да я погледне – нещо, което рядко правеше, защото тя бе гувернантка, получила дипломата си за гувернантки в Оксфорд и имаше изричното разрешение на бащата на Антоний да го ръководи най-строго. Момчето хукна по стълбите и тя го попита на английски къде търчи така невъзпитано и, за Бога, да спре веднага, защото ще се изпоти и после ще настине ужасно. Антоний явно не се интересуваше дали ще настине ужасно, а продължи да фучи по стъпалата.

Нели трябваше да се прибере в къщи, където вече нямаше никого – при мисълта за това тя щеше да се разциври, но кажете ми каква полза има едно момиче да циври? – абсолютно никаква. Все пак Нели се сети за котето и една сълза се напъна да изскочи от окото й. В този момент, тъкмо когато тя притисна сълзата с ръка, за да я скрие от празния апартамент и от картината на кораба с алените платна, иззад гърба й изскочи Антоний. Нещо шумно мяукаше в ръцете му – по-точно не в ръцете му, а в една луксозна кошница ...

- Вземи моята котка – предложи Антоний и измъкна от кошницата - всъщност опита се да измъкне – един чисто бял котарак, огромен като пухен юрган. – Това е Шели – представи го Антоний. - Много е свиреп, но е напълно породист и струва...

- Аз искам Гошко- измърмори тихо Нели, защото след първата сълза в очите й се заредиха други сълзи. Свирепият Шели я перна с лапа по ръката.

- Ето, харесва те... Подарявам ти го, за да не плачеш.

- Аз въобще не плача – излъга Нели и натика сълзите обратно в очите си с ръка. – Аз искам моя Гошко, който... аз зная защо е скочил от прозореца... Искал е да доведе пролетта.

- Но Шели ми го донесоха от Кембридж – заяви Антоний. – Той разбира само когато му говоря на английски – и за да демонстрира, че това е истина, той заповяда: - “Give me five”, което означаваше “Дай лапа”. Котаракът си направи оглушки и не реагира никак, освен да се озъби зловещо на Нели. – Кошницата му е от оригинален бамбук – обясни Антоний. – И нея ти подарявам.

- Не може така, моето момче – каза гувернантката. – Този котарак струва колкото един мотоциклет. И кошницата струва колкото мотоциклет. Не ти позволявам да правиш такива подаръци.

- Позволяваш ми – заяви Антоний, но Нели се прибра в празния апартамент, при табуретката, върху която вече не спеше Гошко, и захлипа.

Върху табуретката я чакаше цветето – едно най-нормално цвете, което не струваше колкото мотоциклет. Нели го бе откъснала от гранинката, без да знае че е за рождения ден на бащата на Антоний. Беше съвсем, съвсем сама. Разбира се, на следващия ден имаха контролно по математика. Пред отворената врата на апартамента Шели, скъпата котка на Антоний, мяукаше, като че някой дереше белия й кожух. Антоний извика:

- Ако не харесваш Шели, ще ти донеса друго коте, улично… - след което гувернантката каза на български:

- В никакъв случай, тези бездомни животни страдат от тения! - после продължи сърдито на английски, но това не й беше достатъчно и изрече няколко режещи изречения на немски. Нели взе цветчето, забравено върху табуретката, където спеше Гошко, излезе в преддверието и затвори вратата под носа на гувернантката.

Тя отвори учебника със задачите, но от всяка страница я гледаше Гошко и беше невъзможно да учи за деление и умножение на десетични дроби. Къде да търси Гошко? И какъв беше онзи мъж с кафявото палто, който беше взел раненото й коте? Тя излезе на балкона и погледна към жените, които разкрасяваха градинката пред входа. Локвичката кръв под балкона беше изчезнала, вместо нея имаше огромно корито с пъстри цветя - розови, жълти, червени и сини. Сигурно жените ги бяха оставили там. Звънецът се обади - остро, бодливо и когато Нели видя през шпионката малкото учудено лице на Антоний, се подвоуми дали да отвори.

- Аз съм, Нели - извика момчето. - Отвори, искам да ти кажа нещо.

- Ще влезе ли и онази жена, твоята възпитателка?

- Не, няма.

- Ще вляза, разбира се - обади се категоричният глас на гувернантката и Нели отвърна:

- Извинете, заета съм.

- Слушай, Нели… вече написах една обява на компютъра си за котето.

Нели си помисли, че ако гувернантката влезе вкъщи, където майка й говореше от три години, че трябва да сменят тапетите, че пода на коридора страшно се е изтъркал е телевизорът е толкова жълт, че по екрана му непрекъснато се търкалят лимони вместо хора - сигурно гувернантката, пък и Антоний, щяха да свият презрително носове и щеше да ги е срам да говорят английски и немски пред такива стари тапети.

Тя отвори вратата на една тънка цепка и измърмори:

- Пъхни обявата за котето ми оттук.

“Загубено коте - пишеше върху листа с големи печатни букви - бяло на черни петна. Порода улична превъзходна.Това е котето на Нели. По всяка вероятност е ранено в двата крака и в главата. Донесете го - живо или мъртво - срещу голямо възнаграждение”.

Прочитайки думата “мъртво”, Нели усети как отново се опитва да върне обратно сълзите в очите си, макар че металната врата я скриваше от гувернантката и Антоний. После си рече, “Това голямо възнаграждение откъде ще го вземем?” Майка й щеше да получава заплата след дванадесет дни. Трябваше да платят сметките за тока и телефона, Нели от три месеца насам чакаше за нови маратонки. Просто тази обява беше истинска лъжа. При това Гошко не беше улично коте, а нейно коте, наистина превъзходно, но най-нейното коте, което беше виждала някога. Тя не искаше никое друго.

- Ако искаш да разлепим тази обява навсякъде по града - предложи Антоний през цепката на открехнатата врата. - Ще възложа на шофьора на баща ми и всичко ще бъде готово за половин час…

Но думите “голямо възнаграждение” звучаха така невъзможно за Нели като полет до луната. Тя каза “Не мога да разлепя тази обява”.

- Ако искаш да не си самотна, можеш да дойдеш да поседиш при мен и при Шели - предложи Антоний, но Нели затвори вратата, приближи до табуретката, където спеше котето й отпусна глава върху нея. Сега вече не можа да върне сълзите обратно, табуретката се измокри малко. После тя си припомни, че все пак утре има контролно. Макар че Гошко я гледаше от всяка страница на учебника, Нели си представи, че човекът с кафявото палто отвежда ранените котета при първите кокичета, при южния вятър и там раните им като по чудо оздравят. Котетата сами се завръщат при стопаните си, на своите табуретки в апартаментите със старите тапети без никакво голямо възнаграждение, защото децата ги обичат. Защото децата всеки ден ги виждат върху страниците на учебниците си по математика - макар че на следващия ден имат контролно - и ги виждат върху старите тапети, които майките им още не са събрали пари да сменят. И децата искат котетата си повече от нови маратонки, за които са чакали вече три месеца. Децата обичат котетата си - а това е най-важното дори за пролетта.

Няколко дни се изнизаха, все дъждовни и сиви - майката на Нели казваше, че е разпитвала колегите си и съседите за дядо с кафяво палто, но никой нищо не знаел. Самата Нели звъня на хората от трите входа на техния блок - надявайки се, че някой е зърнал нейния Гошко и дядото, но хората клатеха глави, отчаяни, че навън продължава да вали и облаците завиха в одеялата от дъжд и слани целия квартал.

Майка й излизаше на работа сутрин и се прибираше вечер, но Нели не беше никак самотна, защото Гошко я гледаше от страниците на всичките й учебници. Веднъж тя намери пред вратата си букет от пъстри цветя - обикновени улични цветя - жълти, зелени, червени и сини, същите, каквито жените бяха насадили в градинката пред входа. После Антоний и неговата гувернантка позвъниха и през цепката на открехната врата Антоний й каза:

- Набрах ги от градинката, баща ми не ги хареса - били евтини цветя, а той предпочита английски или в краен случай немски, в най-краен случай холандски лалета. - Но аз зная, че ти ги харесваш такива обикновени. Ако искаш да ти дам Шели да ти прави компания? Колко жалко, че след няколко седмици ще цъфнат люляците и ще трябва да отидем в новата ни къща сред брезите на Витоша… Аз много искам да остана тук - при тебе, защото сигурно много ти е мъчно без твоя най-обикновен котарак.

- Той е отишъл при пролетта. Първите кокичета и пролетния вятър лекуват раните на котетата като никое друго лекарство - каза Нели. - Много ти благодаря за цветята. Много ми харесват и се радвам, че баща ти имаше рожден ден, за да ги насядат жените пред входа на нашия блок.

- И на мене ми харесват - призна Антоний. - Не зная как се казват нито на английски, нито на немски, но по-хубави от тях не съм виждал - гувернантката му, която го следеше неотлъчно, изсумтя недоволно. Навън валеше ситен дъжд и Шели, съвсем бял в своята луксозна бамбукова кошница, се опита да ухапе въздуха.

Нели взе цветята и ги остави на табуретката – там те се чувстваха прекрасно, това беше мястото на котето Гошко, после почерпи Антоний и гувернантката му с едно от гумените мечета от пакетчето бонбони, което й беше купила майка й.

- Това са най-хубавите бонбони, които съм ял – заяви Антоний. – Страхотни са, наистина – но гувернантката му, естествено сметна, че това е дебела лъжа, защото тя беше свидетел колко пъти Антоний бе похапвал английски, белгийски и шведски бонбони, далеч по-хубави от прокисналите киселици на Нели.

Продължи да вали още седем дни, реката която течеше между блоковете – това всъщност беше един твърде нещастен поток, която през лятото изчезваше, през есента страхливо подаваше глава между камъните - сега се беше превърнал във втори ниагарски водопад и виеше със сто дъждовни гласа, носейки на гърба си хартийки и сухи листа, пластмасови чашки. Потокът се беше покатерил дори върху моста и хвърляше вода върху асфалта. Веднъж Нели отиде до едно голямо дърво – майка й после каза, че било ясен - там, под сивия дъжд, изкопа малка яма, зарови кърпата, с която понякога завиваше Гошко, и сложи отгоре два синчеца. Това беше нещо като гроб – близо до училище “Елин Пелин” – откъдето Нели го поглеждаше през прозореца на класната стая. Антоний също ходи няколко пъти с гувернантката си, залепнала до сянката му, и остави на гроба английски цветя, френски цветя, в краен случай холандски лалета – защото само такива имаше в техния дом. Нели имаше много контролни, по математика взеха за еднакви триъгълници, за лице на успоредник, по български взеха за синоними, оставаха още четири дни до заплатата на майка й, и седем месеца и двадесет и два дни, докато баща й се върне от строежа на магистралата в Мадрид. Майка й, която беше добра жена, скри табуретката, върху която спеше Гошко. Тя продължаваше да излиза сутрин за работа и да се прибира вечер, уморена и малко тъжна; може би съжаляваше за котето, а може би съжаляваше, че бащата на Нели е в Мадрид.

Ето защо когато един ден звънецът здраво издрънча зад стоманената врата, Нели си помисли, че Антоний и гувернантката му идват да си вземат довиждане – сигурно онези люляци на Витоша при вилата им вече бяха цъфнали и Антоний щеше да се изнесе заедно с английските цветя да живее там. Колко жалко, някак си хич не й се искаше Антоний да отива там. Ама най-много хич. Когато погледна през шпионката, Нели престана да диша: зад стоманената врата я гледаше старо лице на мъж с много бели коси. От палтото на мъжа се виждаше само яката и малко от раменете, но те бяха съвсем кафяви.

Нели не го попита кой е и какво търси – нещо което обезателно трябваше да стори според инструкциите на майка си. Направо отвори вратата застина: мъжът държеше в големите си сбръчкани ръце едно коте – бяло с черни и сиви петна – точно както небето над града, което така искаше да дойде пролетта.

- Гошко! - Извика Нели, но не беше нужно да вика! Котето само подскочи в ръцете й, замърка, а после се покатери на рамото й. Нели за миг го пусна и Гошко, малък облак от сиво-бяло-черното небе, затича в къщи и клекна точно на мястото, където стоеше неговата табуретка – само че сега майка й я беше скрила в мазето.

– Гошко! – извика го Нели, но изведнъж се сети за нещо и попита стареца – Вие сега сигурно искате голямото възнаграждение? - а тя нямаше никакви пари за това възнаграждение. Оставаха четири дни до заплатата на майка й. В къщи нямаше дори от киселите бонбоните “гумени мечета”. Не можеше да почерпи стареца.

- Не искам никакво възнаграждение – каза мъжът с белите коси. – Не искам бонбон от гумените мечета. – Нели го погледна удивена. За пръв път чуваше човек да говори така – не харесвал бонбони! – Знам, че най-важното е децата да обичат котетата – продължи старецът. - Обичта лекува най-големите рани, да знаеш. Затова твоето коте оздравя.

- Ти кой си? – попита Нели. – Аз… аз мога да ти намажа една филия с масло… и да те почерпя с… с… - но не можеше да го почерпи с нищо. - Аз съм Никола – каза мъжът и понечи да си тръгне.

- Най-обикновен човек ли си?

- Най-обикновен – потвърди старецът. – На времето имах котарак, който падна от прозореца на блока ми. Беше ми много тъжно… С него бяхме добри приятели, с него не бях самотен.

- Чакай – каза Нели. - Все ще те почерпя с нещо – но старецът махна с ръка, усмихна се и полека заслиза по стълбите, кафявото му палто широко като парашут. Гувернантката на Антоний се показа от шестия етаж и изсумтя, че такива бездомници не бива да ги пускат в толкова добър квартал. Нели не знаеше какво да направи – Гошко вече се бе върнал при нея и се настани най-удобно върху новите й пантофи. Разбира се, беше започнал да мърка.

Само след един час облаците забързаха по небето сякаш имаха среща с други облаци или проста искаха да отскочат да поплуват в морето. Небето взе да става синьо, сигурно си бе рекло: - “Май синьо съм по-красиво, сивият и черният цвят ме състаряват” - и скоро засия, слагайки си най-хубавата си брошка от злато – пролетното слънце. Сивите жилищни блокове изведнъж се промениха – като първолаци на петнайсети септември, усмихнаха се с балконите си, а черният див поток между тях се разсмя. Тъй като я нямаше табуретката в хола, Гошко се настани на леглото на Нели и запя своята мъркаща песен. По едно време затвори очи и съвсем заспа. Антоний, естествено с гувернантката си, дойде да пита какво става, а Нели беше толкова щастлива, че ги пусна да видят заспалия Гошко въпреки старите тапети и пожълтелия от старост телевизор.

- Какъв беше този дядо? – попита Антоний.

- Най обикновен – рече Нели, но никой не й повярва, защото на следващия единственото дръвче пред блока – една вишна – разцъфна, слънцето си направи гнездо в нея, и остана там чак до вечерта.

- Тоя човек не е обикновен, да знаеш – предположи Антоний. - Той е завел твоя Гошко при ластовиците и кокичетата, за да оздравее и после двамата са довели пролетта в нашия блок. Аз няма да ходя в оная вила. Ще остана тук, защото точно тук пристига пролетта.

Нели се усмихна. Дядо Никола й беше казал – обичта е довела пролетта и обичта е излекувала котето. Дядото всъщност беше казал, че обичта на децата е най-важното нещо на света.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

14.08 2013 в 13:31

♥!

07.08 2013 в 23:44

Много хубав разказ. :) Благодаря на Здравка Евтимова!

05.08 2013 в 04:47

Невероятен разказ!!!! ШЕЛКА-ТА така и така я изгониха и беше за изгонване, по рождение

01.08 2013 в 20:26

Този разказ трябва да влезе в читанките на децата! Толкова много има в него..........

01.08 2013 в 11:13

Чудесен разказ!!!!