Кредити, консерванти, генномодифицирани добавки, частни уроци за децата ни – тези неща от ежедневието избираме с внимание. Но колко често се питаме „какво избираме“, когато гласуваме? Все по-рядко. Изборите у нас отдавна не са състезание между алтернативни програми и платформи. Понякога избираме харизмата и реториката на кандидатите. А най-често просто избираме „по-малкото зло“.

Има и едни други избори, които правим всеки ден. И много от тези ежедневни избори са по същността и по ефекта си политически избори.

Например изборът да чуеш лошата или добрата новина. „България е сред първите по корупция в ЕС, констатира Брюксел“. Или „Българските програмисти с най-добра репутация в света.“ „Българите пак сме най-нещастни в Европа“, но „Българският гений стигна и до ЦЕРН – ползват наши компютри.“ „България води класация в ЕС по непрозрачен лобизъм“. Или „19 годишен българин спечели 1 млн. лева инвестиция за бизнеса си“. „България с пет медала от олимпиада по физика“. Това са заглавия в медиите през последните месеци. Коя от тези новини е по-важната за нас като общество също е политически избор.

България е страна с корумпирана политическа класа. Но България е и страна на децата шампиони от олимпиадите по физика и математика. Вярваме ли, че тези деца – че нашите деца - могат да променят политическите елити? Дали ще повярваме в това също е политически избор.

Сещате ли се за графита „ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят“? Той е израз на убеждението, че да се разходиш до урната в изборния ден е просто формалност, че от изборите нищо не зависи, че в крайна сметка това е ритуал, който помага на група хора да се добере или да остане във властта. И така още 4 години.

Но има един друг пряк избор с директен изход – референдумът. Той е възможност гражданите да вземат политическо решение тук и сега. Често се казва: Но въпросът за електронното гласуване, по който предстои да гласуваме на 25 октомври, е твърде технически въпрос. Или въпрос, който не е относим към реалното съдържание на изборите в България. Или въпрос, който просто не е на дневен ред за повечето българи, за които ежедневно има по-значими икономически и социални проблеми.

Тези аргументи са смислени. Но е важно да си даваме сметка за нещо съществено. Темата на референдума и това да се проведе валиден обвързващ с конкретно решение референдум са два различни въпроса. Да, електронното гласуване би дало възможност на близо 2 милиона българи в чужбина и на младите хора в страната да се включат по-активно в политическия процес и да променят политическото статукво. Да, решението да се въведе електронен вот би било стимул за развитие на още множество важни компоненти на електронното правителство и би модернизирало българската администрация. Но не това е същинският избор на 25 октомври. Този референдум е „референдум за референдумите“ – за това искаме ли да ги има, или ни е все едно. Не дали ще дадем гласа си за една или друга политическа кауза и дали ще застанем зад позицията на един или друг инициативен комитет. Гласуваме за себе си като граждани, гласуваме си доверие, че можем да поемем отговорността на пряката демокрация. Противното би означавало да се оставим да ни убедят, че пряката демокрация е само за швейцарците.

Та дори този референдум почти ни беше забранен (както удачно го нарекоха от Форум „Гражданско участие“). Темата му съзнателно беше стеснена единствено до въпроса за електронно гласуване, а другите два проблема, които имаха сериозен потенциал да предизвикат обществената активност – мажоритарното и задължителното гласуване – отпаднаха по решение на Народното събрание. Същевременно политическите партии твърде малко се ангажират със сериозно запознаване на гражданите с аргументите за подкрепа на едната или другата гледна точка в референдума.

Политическите партии у нас нямат нужда от пряката демокрация. Ние самите имаме нужда от участие, за да започнем да виждаме, че само с участие се променят практики, политики, а с времето и културни нагласи. Бавно и мъчително, не винаги необратимо. Но се променят. Младите активисти еколози успяха да спрат бетонирането на не едно от райските кътчета от българската природа. Подобна активност е въпрос на политически избор и това е избор, който не правим просто веднъж на 4 години.

Демокрацията, гражданските свободи, участието са ежедневно усилие. Те са бреме, от което бихме предпочели да бъдем освободени (по Бенжамен Констан), оставяйки грижата за упражняването на политическата власт единствено на представителните институции. Но без непрестанен контрол и надзор над тези институции чрез различни форми на политическо участие, „обладателите на властта“ няма да закъснеят да ни убедят, че не сме дорасли за демокрация и политическа свобода.

Дали ще се оставим да ни убедят също е въпрос на политически избор. Свикнали сме да се съмняваме във всичко. Последното европейско сравнително изследване на ценностите показа, че 4 на всеки 5 българи смятат, че на повечето хора не може да се има доверие. Съмняваме се дори в демокрацията. Как тогава да повярваме, че имаме потенциал да вземаме важните решения за политическото си бъдеще заедно.

Имаме една приоритетна задача като общество – да установим модели на взаимодействие, на публично партньорство, на активно гражданско действие помежду си. Това няма да стане с прехвърляне на властта от една на друга идеологически обезличени, картелизирани и капсулирани политически партии. Това може да стане само чрез ангажирано гражданско участие. Добрата новина е, че не става дума за започване от нулата. Вярно е, че последните 25 години бяха години на политически, икономически, морални разочарования. Но те дадоха тласък на развитие на анклави на модерна публичност, които, макар и периферни, не бива да бъдат пренебрегвани. Наречете ги „острови на надеждата“ за нашето общество. Малки и нестабилни са, но ги има. Това, че се осъществи на практика контролиран икономически преход, не означава, че не просперират множество частни инициативи. Корпоративните обвързаности на голяма част от медиите не означават, че у нас няма граждански отговорни журналисти. Това, че десетки неправителствени организации се създадоха за професионално усвояване на средства, не означава, че огромна част от положителните промени в институционалните практики не са завоевание именно на гражданския активизъм.

Дали ще позволим на тези процеси от периферни да станат централни за обществено-политическия живот у нас е наш политически избор. Референдумът е част от този избор. Избор, който ще даде шанс на 19-годишния младеж с инвестиция за 1 милион да стартира бизнеса си в България.

Още по темата

02/10/2015

Избори

"За" или "против" гласуването по интернет

25/09/2015

Политика

Старт на кампанията в подкрепа на е-вота (снимки и видео)