Програмата 'изпиране' беше подменена с 'оцапване на опонента'

Основната причина за политическата криза от последните години в България е разпадането на ключовите политически консенсуси в обществото. Този разпад е отчасти продукт на обективни процеси, които се случват и в други държави от западния свят. Но разпадът е произведен и от специалните усилия на политически предприемачи, които печелят от създадената турбуленция.

Геополитическият консенсус - ЕС и НАТО

Като цяло България е здраво закотвена в западния геополитически лагер, но общественият консенсус, на което това закотвяне разчита, ерозира. Има вече партии като “Възраждане”, които залагат на екзит на България от НАТО и ЕС. БСП е уж евроатлантическа, но по реторика слабо се отличава от формацията на Костадинов. Президентът Радев дава едно рамо на този евроскептичен отбор с изказвания и действия. И всички вкупом водят борба за руски нефт и газ, които са представяни като въздуха и слънцето за българския народ. Тук им помагат и някои пишман евроатлантици, построили по невнимание “Турски поток”. Сам по себе си евроскептичният лагер е слаб засега, но при липсата на алтернатива и с малко чужда помощ може да стане фактор на управление в бъдеще.

Антикорупционният консенсус

Въпреки разнообразни внушения, българите не обичат политическата корупция и не смятат, че тя е единственият начин за управление на страната. Затова и борбата днес не е, както мнозина смятат, за “изпирането” на герои като Борисов и Пеевски. Единият от тях има почти отрицателен обществен рейтинг, а другият се е окопал в партията си, убеждавайки съмишлениците си, че без него са загубени и нямат бъдеще. Може и да е прав в това отношение, но все пак партиите би трябвало да са институции, надживяващи определени партийни лидери.

Програмата “изпиране” беше подменена с програмата “оцапване на опонента” в пералнята на българската политика. Идеята е всички да се завъртят в жълтокафява субстанция и да излязат като маскари. Което пък да убеди хората, че друг начин за управление на страната няма.

Не всички се впечатляват от тази стратегия, но има и доста разколебани от нея. “Политиката е мръсна работа” е извинение за оттегляне на гражданите, което пък е голям плюс за истинските маскари.

Еврозоната

Уж еврозоната е обща цел на страната, но когато се доближим максимално до нея, все нещо се случва. Сега редовното правителство падна без ясна причина, което неизбежно ще доведе до забавяне на процеса на присъединяването ни. На всичкото отгоре шефът на БНБ Радев сам обяви, че няма да спазим изискванията за еврозоната в началото на 2025 г. Това може и да е вярно, но задачата на управляващите не е сами да отлагат датата на членство, а до последно да се борят както за изпълняване на условията, така и за договаряне на малки изключения от тях.

И преди се е случвало под натиск на застрахователи или други местни интереси стратегическата цел за влизане в еврозоната да се поставя под въпрос и да се отлага. Не е изключено част от причината за падането на редовното правителство Денков-Габриел да е влиянието на подобни интереси върху тези, които решиха да отидат на избори – ГЕРБ-ДПС най-вече.

Конституцията

Последните промени в конституцията бяха мотивирани от две цели, които са достатъчно оправдани: разделянето на съдии и прокурори в рамките на съдебната система и ограничаването на ролята на президента при съставянето на служебно правителство. И за двете беше гарантирано 2/3 съгласие в НС. Промените бяха критикувани от президента Радев и опозицията, което е нормално в състезателна среда. Не е нормално обаче част от промените да се критикуват от самите им вносители и те да се опитват да се дистанцират от тях. Борисов например заяви, че тези промени били направени от Христо Иванов и Делян Пеевски, докато той се е занимавал явно с по-важни неща.

Като всяка нова уредба, прилагана за първи път, и конституционните промени повдигат въпроси за изясняване. Но в крайна сметка те сработиха достатъчно добре. Беше съставено правителство и отговорността за него е споделена между номинацията на президента Радев – Димитър Главчев, и партиите, които са близки до тази номинация (ГЕРБ и ДПС). Те заедно определят състава, а и политиката на правителството. Да, решенията не се вземат от един играч самостоятелно, но това е и смисълът на разделението на властите. Дори в президентски модели като САЩ изборът на членове на президентската администрация е споделен между президента и Конгреса, който одобрява назначенията. И никой не се тюхка, че не е ясно кой за какво отговаря. Миникризата с искането за отстраняване на външния министър ясно демонстрира, че президентът Радев не може просто да се откаже от отговорността си спрямо служебното правителство. Назначенията стават с негов указ и ако той няма възражения спрямо кандидатите, това е резултат от политическата му преценка. Както и ако има възражения, като в случая с Даниел Митов. И съответно трябва да носи отговорност за преценките си.

Фалшиви културни разломи

На българите им се внушава, че те спадат към една от две възможни категории – или консервативни балканци, или либерални космополити. Когато една глупост ежедневно се повтаря, тя започва да придобива и обществена реалност на масово интернализирана глупост. Според въпросния разлом, не е възможно да има балканец либерал или пък консервативен космополит. Също така консерваторите балканци са автентично български, но по незнайно каква причина си приличат до неузнаваемост с привържениците на Тръмп, Моди, Путин, Ердоган, Орбан, Качински и други автохтонни консерватори и популисти по света. Същото важи и за родните космополити, които са все пак родни космополити, колкото и да ги обиждат на безродници.

Това, че една дистинкция е интелектуално ущърбна или поне манипулативна, изобщо не пречи да се превръща в политически “клийвидж”. И по-повратливите политици – като Бойко Борисов – я използват по предназначение. За Байдън, Меркел и Фон дер Лайен Борисов е либерален космополит, а за Тръмп, Путин, Ердоган и Орбан си пада малко "консерва". Ако се случи Тръмп да се върне в Белия дом, у нас Борисов ще завие в по-автохтонна посока.

Основната причина за политическата криза е неспособността или нежеланието на основни политически партии да отстояват важни консенсуси – като ЕС, НАТО, еврозоната, конституцията и борбата с корупцията. И да не се поддават на фалшиви разделения, като делението между автохтонни консерватори и космополитни либерали. Всъщност, ПП-ДБ са в особена позиция, защото само те еднозначно стоят зад споменатите пет безспорни (и на теория консенсусни) цели в България. Затова и през последните три години редовно правителство не може да бъде съставено без тях. Дори след идващите избори Борисов заяви, че няма да управлява само с ДПС, което отново демонстрира, че правителство без ПП-ДБ трудно ще бъде прието за легитимно.

Но и тук е проблемът. Както стана ясно от поведението на ГЕРБ и ДПС в “сгобката”, участието на ПП-ДБ може да се използва като удобно прикритие за някои политици да не се разделят с корупционния си багаж. Т.е. включването на ПП-ДБ в управлението има и този елемент – като извинителна бележка определени автохтонни особености с корупционен оттенък да се запазят.

Затова в никакъв случай не може и не бива да се казва, че след изборите на 9 юни отново ще влезем в същата река на преговори между ПП-ДБ и ГЕРБ-ДПС. Времето на извинителните бележки – а и тяхната извинителна сила – вече са изчезнали. И може би е време хората да гласуват за постигането на истинските цели на страната, а не за обичайните партийни стратегии за надхитряне и надмощие.

Текстът на Даниел Смилов препечатваме от Дойче веле

Следете новините ни в GoogleNews