Продължава от стр. 1

Инсинуация 7. В България няма свобода на словото и печата

Повечето от медиите, досущ като ветропоказатели, избират насочено кои обществени болежки да разискват, кои гости да поканят и как да насочват разговора в нечия полза.

Пристрастни или зависими политолози, социолози и психолози, сред тях има и такива, не коментират и не анализират с професионална обективност, а наливат в нечии каузи.

Има случаи на цензура. Много по-страшна е автоцензурата, особено ако е мотивирана от страх за хляба. Има уволнени от работа журналисти. Има малтретирани журналисти.

Всичкото това е отчасти или съвсем вярно и говори за липса на свободно слово и печат.

Но има и обратното. Виждаме дискусии и съпоставки и сблъсъци на мнения и позиции. Виждаме, че всеки поканен да говори или пише е свободен да се изрази без задръжки. Никой никого не е ограничавал какво да мисли, говори или пише. Съдържанието, което наблюдаваме в пресата и социалните мрежи, също е доказателството за тази свобода.

Инсинуацията, че в България няма свобода на словото и печата, е в услуга на самите несвободни медии, защото им помага да прокарват интересите на своите собственици.

В днешно време е неморално и направо е безочливо да се говори за липса на свобода на словото и печата, след като в предишни времена тази свобода напълно е липсвала.

Това, че в България няма свобода на словото и печата, е вярно, но не е съвсем вярно. Ако медиите имат свобода от собствениците си и ги защитим от външен натиск, те ще успеят да влязат в ролята си на обективни отразители на реалните събития и процеси.

Инсинуация 8. България има слаб административен капацитет

Има такъв проблем и той се дължи главно на две групи причини – външни и вътрешни.

Външните причини са свързани с големия обем работа по комуникация с европейските институции и с безумно усложнената бумащина по усвояването на европейските пари.

Вътрешните причини са поне шест. Първата причина е в усложнената, тежка и тромава система на изпълнителната власт, сбрала в себе си 19 министерства и над 50 държавни и изпълнителни агенции, държавни комисии и специални служби. При все големия брой звена в тази система хем остават непокрити или непълно покрити някои сектори на обществения живот, хем имаме припокриване и дори пълно дублиране на функции.

Втората причина е, че административното деление на страната е жестоко разпокъсано сред огромен брой звена – двуцифрен брой области и трицифрен брой общини – това не съответства нито на мащаба на страната, нито на демографската й и стопанска карта.

Третата причина е в ниската производителност на административния труд, а тя идва от усложнения документооборот, от недобрата свързаност на някои бази данни, от общо слабо компютъризирания административен процес, от професионалната неграмотност и пълната липса на трудова мотивация сред немалка част от административните кадри.

Четвъртата причина е, че министерствата са претоварени с контрол по спазването на определени закони и наредби. Това е обемна дейност по наблюдение, документиране и разрешаване на сложни казуси по установените отклонения от законите и наредбите.

Петата причина е, че повечето местни бюджети са хронично недохранени и се налага общините да търсят и да отстояват доплащания или помощи от централните държавни ведомства. Това допълнително товари административния капацитет и на двете страни.

И шестата причина е, че доверието в професионалната компетентност и в обективната безпристрастност на администрациите е ниско и постоянно запада, което довежда до създаване на все по-тромави и все по-неефикасни органи за контрол над дейността им.

Най-голям консуматор на административен капацитет е документооборотът – той бива входящ, вътрешен и изходящ. Входящи са документите, подавани в администрациите от потребителите на административни услуги – молби, жалби, заявления, сигнали и т.п. Вътрешен е документооборотът вътре в администрациите и между администрациите. Изходящите документи са регистрации, разрешения, становища, санкции, актове и пр. Защо са нужни всичките тези уточнения. Защото, при всяко дори най-малко нарастване на обема на входящия поток от документи, дори без при това да е нарастнал потокът на изходните документи, квадратично расте обемът на вътрешния документооборот. Нарастналият обем на вътрешния документооборот удължава времето за обработки, води до затлачване на преписки и допускане на грешки и това още повече увеличава документооборота. Законът на Паркинсън действа, администрацията набъбва и твори проблеми сама за себе си вместо да обслужва заявителите на административни услуги.

Има три изхода. Единият е да се намали броят документи, подавани от заявителите, и особено документи, които може да се изискват по служебен път. Вторият изход е да се намалят броят звена и етажността в административните структури, както и пресичането и припокриването на функции, за да се опрости комуникацията вътре в тях и между тях. Третият изход е смело да се съкрати числеността на целия административен персонал поне наполовина. Това няма да влоши, а ще повиши ефективността на неговата работа. А освободеният с такава реформа персонал ще се пренасочи в реалния сектор и вместо да се изхранва от държавни пари, ще създава продукт, който внася пари в държавата.

Инсинуацията за слабия административен капацитет внушава, че на администрацията й липсва потенциал да повиши ефективността си, раздува броя и апарата на синекурните органи и така се развъждат топлите местенца за роднини и клакьори на властимащите.

Проблемът не е в слабия административен капацитет, а че той ще става все по-слаб, ако не се ревизират нуждите от администриране и механизмите за администриране.

Инсинуация 9. България е бедна страна откъм природни ресурси

За въглища и желязо е вярно. За алуминий – съвсем. Но има манган, олово, цинк, хром, уран, мед. Има редки изкопаеми – галий, антимон, паладий, платина, сребро, кадмий, бисмут, никел, талий, индий, селен, телур, злато. Има скъпоценни минерали – ахат, аквамарин, аметист, карнеол, яспис, родохрозит, малахит, турмалин, флуорит...

Има гипс, каолин, барит, строителни и огнеупорни глини и глинести шисти, бентонити, зеолити, флуорити, гнайсове, гранити, сиенити, мрамори, варовици, слюди, калцити, фелдшпати, мергели, кварцови и речни пясъци, каменна и морска сол и още, и още...

Има немалко, но неразработени находища на фосилни изкопаеми – нефт, газ, въглища.

Имаме слънце почти цялата година. Имаме благословен спокоен климат, богати почви, поливни води и пъстра видова и сортова палитра – като се почне от високопланински картофи и се стигне до нарове и смокини. Имаме реки, езера, гори, ливади и алпийски пасбища. Имаме топло море. Имаме диворастящи плодове, билки и гъби. Имаме блата и находища от торф и лечебна кал. Малко страни имат толкова много минерални води. Точно тези природни ресурси са вътрешни източници за развитие на селско стопанство и за развитие на морския, планински, високопланински, селски и кулинарен туризъм.

И географското ни местоположение е своеобразен природен ресурс, защото ни носи приходи от транзит на газ и от пътни тол такси и ръководство на въздушното движение.

Прекрасната природа, към която да добавим спокойния живот на село, е ресурс да се привлекат у нас пенсионери от богати страни, а и пенсионирани българи от чужбина. Това няма да ни срине демографията, но ще повиши потреблението, ще даде живот на обезлюдаващи се селища, а съседите на тези хора ще съзрат света в по-вярна светлина.

Друга тема е, че не пазим природата. Плодородни земи са заети от индустриални зони, автокъщи, открити сметища, сгуровали и табани от минни отсевки. Реките пресъхват и микроклиматът се засушава от кариерите за инертни материали и от безогледната сеч.

Ние все още продължаваме да поддържаме и дори да развиваме индустрии, които са големи консуматори на дефицитни природни ресурси и/или отделят неизползваеми твърди и други отпадъци, или генерират вредни емисии към водата, почвата и въздуха.

Друга тема е и тази, че повече не бива да се държим като страна от Третия свят, която изнася непреработени и полупреработени природни и селскостопански суровини, вместо да ги използва като суровинна база за собствено производство на преработени и крайни продукти. Независимо дали ще бъдат за износ или за вътрешно потребление.

Пак друга тема е, че когато е по-евтино да внасяме, а не да добиваме суровини, вместо да изтощаваме природните ни ресурси, по-добре е да ги опазим за по-нататък, особено ако са дефицитни в глобален мащаб. Ето четири допълнителни ефекта от това. Единият е, че пестим енергия, тъй като добивните дейности са енергоемки. Вторият ефект е, че пестим инвестиционни разходи, понеже добивното оборудване е скъпо оборудване. Третият ефект е, че щадим природата, тъй като добивните дейности рушат природата. И четвъртият ефект е, че се освобождава трудов ресурс за пренасочване в други сфери, които хем създават по-високи принадени стойности, хем страдат откъм липса на хора.

Инсинуацията, че сме бедна откъм природни ресурси, тя обслужва интересите на някои вносители на суровини и материали и по-скоро на тесните кръгове, които стоят зад тях. България никак не е бедна на природни ресурси страна. Напротив, тя е богата страна. А за да е богата и в бъдеще, трябва да ценим, щадим и пестим природните богатства.

Инсинуация 10. България е изпаднала в енергийна зависимост

Вярно е, че редица отрасли на индустрията и реалния сектор са енергоемки отрасли. Вярно е, че се пилеят повече горива за транспортиране в удължените доставни вериги. Вярно е, доста битови, обществени и индустриални сгради са енергийно неефективни. Вярно е, че като не харчиш от собствен джоб, не правиш икономии от енергоносители. Има големи загуби в преносните мрежи. Често аварират и поддръжката им е оскъпена.

Нямаме добра система за резервиране – и при поддържането на резервни и възвратни мощности за енергопроизводство, и при поддържането на резерви от енергоносители.

Но е вярно и друго. Количеството на произведената енергия и капацитетът на активно ползваните енергоизточници далече надвишават обема на вътрешната ни консумация.

В България има непроучени, неизползвани и непълно използвани собствени енергийни ресурси – водонапорни, газови, петролни, битуминозни, геотермални и въглищни. Възможна е диверсификация на източниците и каналите за доставка на петрол и газ. Възможни са разширения и подобрения в енергийната свързаност със съседни страни.

Тук повечето възможни решения са инвестиционни и донякъде външнополитически и опират до наши зависимости от чуждестранни и геостратегически енергийни интереси.

Един пример са недовършените газови връзки, това със сигурност не е нашият интерес.

Компонент на енергийната независимост е пестеливото оползотворяване на енергията. Не става дума за това да спестяваме енергия като намалим максимално допустимата скорост по пътищата, като пътуваме по-малко, като въведем режим на тока или като работим и спим при температура с два градуса по-ниска от тази, на която сме свикнали.

Но е възможно индустрията да я пренасочваме към сектори с по-ниска енергоемкост. Можем да санираме сградите. Можем да скъсим траекториите на доставните вериги. Можем да доближаваме хората до заводите като индустриализираме малките селища, а не да отдалечаваме хората от заводите като раздуваме пет или шест областни града.

Не сме централизирана планова икономика и икономиката ни се формира от свободни икономически субекти. Инициативата за тези промени трябва да е в бизнеса и банките.

Но има в какво и как държавата да насочва и улеснява тези промени. Държавата може да ги подпомага чрез още по-силни данъчни стимули за пестелива енергоконсумация.

Енергийната сигурност, това е енергийна самодостатъчност плюс диверсифициране на външните доставки, но не с голям брой канали за доставка, а от голям брой източници.

Инсинуацията, че сме изпаднали в енергийна зависимост е внушение за безпомощност и то прикрито работи в полза на фактори, които искат да ни направят още по-зависими.

Засега България не е изпаднала в енергийна зависимост, но при бъдещо разгръщане на индустрията има такъв риск. Проблемът е, че някои антинационални обществени подбуди и краткосрочните бюджетни приоритети на държавата увеличават тоя риск. Енергийната зависимост на България е грозно наследство от предишни и скорошни времена. Сега, макар това да е трудно, предстои да се отърсваме от тази зависимост.

Инсинуация 11. България е малка страна и нищо не зависи от нея

България надали е малка страна, нито като площ и население, нито като капацитет на нашето производство или като външнотърговски обороти. Може да си важен и без да си голям. България е важна страна – и с геостратегическото си място, и с потенциала си да бъде посредник и регулатор на международни политически и стопански отношения.

Проблемът е, че България няма самочувствието на голяма и важна страна и нерядко тя се държи като малка и маловажна страна в своите международни контакти и позиции.

На немалка част от нашите държавници, дипломати и търговци им липсват умението и самочувствието да наложат и поддържат паритетно поведение в международна среда. Не съумяваме да вдъхваме интерес и респект към България в международните органи и мероприятия, в които участваме. А в дейността на някои от тях даже и не участваме.

И други страни са малки, но са се поставили в позиция другите да се съобразяват с тях. Защо не станем център за обединяване на балканските регионални нужди и интереси.

Народните ни мъдрости „Усмивка всекиму, прегръдка никому“, „Бъди богат с много приятели“, „Вечни приятели няма“, „Сиренето е с пари“, „Бързай бавно“, „Поглеждай назад“ и „Не заривай стари кладенци“, на тях трябва да залегне външната ни политика.

Инсинуацията, че България е малка страна и нищо не зависи от нея, обслужва силите, които са заинтересовани да имат доминираща роля спрямо нашата страна. Проблемът тук е, че тези страни разполагат със средства за купуване на национални предателства.

България е неголяма, но за да зависи нещо от нея, нека се държи като голяма страна.

Инсинуация 12. България не е парламентарна република

Конституцията казва, че България е парламентарна република. Светли икони на нашата нация са ни го завещали. Това трябва да се защитава от институциите и от гражданите.

Под въпрос е защо след като съдебната власт е независима, каква е логиката там да е притурен и орган на изпълнителната власт какъвто е Министерството на правосъдието.

Ако има случаи изпълнителната власт да доминира над законодателната власт или ако има конфликти и дисонанси между трите вида власти, това идва от сбъркана формула за пропорциониране на присъствието на отделните политически партии в Парламента. Разпределението на столовете там не е резултат от реални политически предпочитания на избирателите, нито от реалната роля на съсловията в изграждането на обществото. Разпределението зависи от финансовия ресурс и организационните усилия на партиите да градят местни структури, да водят предизборна агитация и пропаганда и да пускат слухове, компромати и скандали, донапомпвани от зависимите коментатори и медии. Когато тази атака се насочи към неграмотни и безимотни хора, ефектът е предизвестен. Нужни са някакви форми на образователен и имуществен ценз при гласуването и те са ни подсказани от Конституцията. Съгласно член 53 (2) училищното образование до 16годишна възраст е задължително. Ето основание за въвеждане на образователен ценз. От избирателните списъци трябва да отпаднат неграмотните граждани, защото те са манипулируеми поради пълната им неспособност да разбират за кого и защо гласуват. Съгласно член 60 (1) гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, според техните доходи и имущество. Ето го основанието за имуществен ценз – от изборните книжа нека отпаднат хора без легални доходи и укривателите на данъци, защото те нямат гражданско виждане за ролята си като градивни субекти в обществото. Когато гласуват образовани хора с гражданско самосъзнание, картината ще бъде друга.

Ниският праг за представителност в Парламента и поддържаната от изкусни внушения ниска избирателна активност водят до това, че численостите на парламентарните групи не отразяват реалните пропорции в политическите нагласи и предпочитания на народа.

Нямаме двукамерен парламент с долна камара. Поради това проблемите и интересите на местните общности и съсловните гилдии са неизразени, незащитени и неглижирани.

Механизмът за провеждане на националните и местни референдуми е опасно уязвим на подвеждащи и облъчващи послания. Чрез манипулирани референдуми интереси на една малка група хора могат да се прокарват с гласовете на заблудени тълпи наивници.

Големият за нашата държава брой депутати в Народното събрания се оправдава с това, че така партиите имали по-добри контакти с местните си структури и с избирателите си. Често виждаме парламентарни групи да гласуват анблок по поръчка на централите си. По този повод е уместна шегата, че ще е по-просто, бързо и евтино, вместо преди всяко гласуване да се брои колцина измежду 240-те депутати са в залата и има ли кворум, да гласуват само говорителите на парламентарни групи, които са толкова на брой колкото са групите, и с тегла на гласовете на говорителите колкото са численостите на групите.

Партийни функционери и партийни централи лесно биват водени на каишка, защото у нас нещата са объркани съвсем наопаки и политиката, не че тя не се прави от богатите и в полза на богатите, но за немалко партийци тя е по-скоро пистата към забогатяване.

Ако депутатите гласуват по поръчка на партийните централи, ето и въпрос кой поръчва какво да се поръча. Поръчките не идат от избирателите, а от добре маскирани кръгове, които инвестират в едни или други партии, за да си провеждат политики, да прокарват закони и да назначават във властта удобни хора, всичкото това в полза на тези кръгове. Същите тези кръгове се изкушават да прибягват до инструменти на охлокрацията (власт на тълпата), стремейки се към партокрация (доминираща власт на само една партия), като лозунгът тук е, че силна власт е тази, зад която стои народ, който иска силна власт. Да, в моменти на големи кризи може и да възникнат нужди от централизирана власт и вертикализирана субординация на решенията и действията, но ако такава власт дълго се задържи, народът привиква към нея и всякакви демократични рефлекси закърняват. Не сме трети свят, нито източен емират и такава формула би нагнетила народен отпор. Но и не правим разлика между силна власт и здрава ръка, а това ни обърква понятията.

Българите нямат гражданската култура, политическия поглед и демократичната нагласа да признават и пазят авторитета на една истински парламентарно устроена република. Инсинуацията, че не сме парламентарна република, цели да подготви общественото съзнание, че ни е нужно държавно устройство с по-засилена централизация на властта.

По Конституция сме парламентарна република и реално тя ще е такава, ако се отърве партийно доминираният модел на властта от вредящите за парламентаризма вируси.

Обобщение за 12-те инсинуации

Чрез посланията на всичките тези 12 инсинуации систематично и най-целенасочено бива донамачквано и без друго смачканото национално самочувствие на българина. Чрез същите тези 12 инсинуации вниманието на хората нарочно бива отклонявано от истинските проблеми на обществото, от реалните възможности за тяхното решаване и от способността ни сами да се запретнем и да сложим ред в нашата национална къща. А народ със смачкано национално самочувствие и със слаба вяра в собствените си сили и възможности е лесно податлив на манипулациите, че нищо и никак не зависи от него. По тези начини се парализира обществената енергия за просперитет и доброденствие. Кого точно обслужват тези 12 инсинуации. За да разберем кого обслужват, трябва да ги видим и като са част от внушението, че демокрацията до нищо добро не ни е докарала.

Втора част вижте тук.

Третата част вижте тук.