Non omnis moriar

(Не ще умра напълно, Хораций)

Изминаха 40 дни, откакто си отиде Стойко Тонев, познат и обичан още като Тони Филипов, д-р. Казват, че това е моментът, в който душата на покойния напуска земните простори и се отправя към неясните небесни селения. Понеже има хора, които не си отиват напълно, позволявам си да кажа няколко думи за нещата, заради които Доктора никога няма да си отиде от онези, които го ценяха и обичаха.

От деня, в който чух печалната новина, се питам защо този човек остави толкова остро усещане за празнота, за отсъствие след себе си. И докато официозните вестници и телевизии отминаха мълчаливо загубата, социалните мрежи дни наред даваха публичност на това болезнено усещане.

Стойко присъстваше в дните на хиляди свои читатели чрез „Делниците на един луд“ в сайта „Редута“ и по-рядко другаде. Радваше се на предана аудитория, за която седмичните му обзори бяха станали като наркотик. С един преднамерено простоват език, редуващ ту диалектна орнаментация, ту изящна и елегантна фраза, той поднасяше житейски наблюдения и истини, които официалните публични ментори нямаха нито кураж, нито доблест да поднесат. Много от остроумията му станаха крилати фрази („не сме единодушен“, „не ли“, „индобългари“, „на народи с къса памет преходите им са много дълги“). За някого (забравих за кого, но вие ще се сетите) беше казал, че изглеждал като правен в час по трудово. Което подсеща, че отделни актуални герои, след като си отидат от медийно осветената част на живота, ще продължат да живеят само в смешките на Доктора.

Не насмешливият поглед и сатиричната дарба бяха същинската причина за обаянието на „Делниците“. Имаше нещо друго и то беше сякаш по-важно, макар и неуловимо от пръв поглед. Привличаше уютът на почтеността, комфортът на чистата съвест, свободата да кажеш нещо както го виждаш и чувстваш. Почтеността е голям душевен лукс и Доктора щедро си го позволяваше, с което се харесваше на едни и дразнеше други. Светла и весела енергия неговите думи черпеха от гузната съвест на българските елити – политически, интелектуални и други.

Унамуно е написал класическото философско есе „Трагичното чувство за живота у хората и народите“. У Стойко чувството за живота беше повече иронично, макар да не пропускаше от поглед и трагични неща. Неговият смях, често язвителен, беше повече прощаващ и разбиращ и по-рядко осъждащ. Изпитваше остра непоносимост към кухата и грижливо опакована претенция и по тази линия някои светски и други авторитети близаха рани. Вкусът му към по-пиперливия изказ никога не го отведе отвъд една граница, зад която иронията се превръща в цинизъм. Задявките му с хората от последната възраст („ало, пенсиите“) бяха по-скоро закачки с абсурдността на живота.

Ден след смъртта му негови почитатели опитаха да го поставят между Алеко Константинов и Захари Стоянов. Дали, кога и как точно д-р Тони Филипов ще бъде канонизиран сред класиците на българската сатира, е нещо, което времето ще отсъди. Днес нека просто си спомним за него с хубаво чувство. Защото той не си е отишъл от нас.