OffNews.bg

Мненията като оръжие

Днес пред очите ни се води жестока война, каквато никой от нас не е очаквал и не е желал. Ала тя е факт и всеки български гражданин изгражда свое отношение към нея, като някои го изразиха и публично. Вече за всички е ясно, че вероломно бе нападнат не просто един братски народ, който се нуждае от солидарност и подкрепа, не само една суверенна държава, която с нищо не е провокирала агресора си, но на атака е подложена културата, в основата на която стоят ценностите на хуманизма – свободата, справедливостта, истината, доброто и братската обич, – както и идеалите на свободните хора за човешката чест и достойнство. Осъзнавайки цивилизационното измерение на тази война мнозинството от българските граждани разбират потребността от защита на основите на цивилизацията, към която принадлежат. Те споделят необходимостта от категорично отстояване духовните основания на своята идентичност като човешки същества и застават на страната на мира във войната с варварството.

Същевременно сме свидетели на едно парадоксално явление – в официалните и предполага се действащи в съответствие със законите на държавата медии, се предоставя трибуна на враговете на нашата цивилизация, като им се дава възможност свободно да я нападат чрез оправдаване на войната. Следвайки формално принципа за равнопоставеност на гледните точки и проявявайки криворазбрана толерантност към изразяваните мнения, тези медии се превръщат от територия на свободното слово в място за пропаганда на възгледи, застрашаващи устоите на нашата цивилизация.

Мнозина наблюдават с безразличие тази игра на мнения, като вдигат рамене и си казват „Какво пък толкова, нали живеем в страна на плурализма на възгледите” и „Нека всеки сам си преценя кой крив и кой прав”. Тази привидна търпимост към инакомислието е израз на отказ да се мисли самостоятелно и на нежелание да се намери и защити Истината сред многото частни „истини”. Тя се подкрепя и от разбирането, че всъщност няма значение какво се говори в публичното пространство, нали „дума дупка не прави”. Няма по-погрешен възглед за значимостта на изреченото слово. Нека си дадем сметка, че неслучайно Евангелието на Йоана от Светото писание започва с „В началото бе словото”. Този текст обръща внимание върху фундаменталната значимост на словото като битиепораждаща сила в човешкия живот. Освен това словото е средството, чрез което се формира и изразява не само човешкото мислене, но и целия човешки дух.

За мислещите български граждани няма съмнение, че днес се води хибридна война, особено активно в средствата за масово осведомяване. Тя е форма при която, както при всяка война, не се цели обмен на виждания или спор с опоненти, а нападение над противници. Не се търсят аргументи за обосноваване на позиции, а унищожаване на врагове. В този военен сблъсък медиите – съзнателно или не – предоставят плацдарм за атака на поддръжниците на войната.

Смятам, че за да се излезе от настоящата неприемлива ситуация с безхаберното предоставяне на медийно поле за изява на антихуманистите и войнолюбците, е важно да припомня някои текстове от Конституцията на Република България. Както е добре известно тя е основен закон на нашата държава и има пряко действие, а следователно всяко нарушение на разпоредбите ù е престъпление. В нейния преамбюл, приелите я народни представители декларират „верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост”. От този текст следва, че всяка атака срещу мира и хуманизма от страна на български гражданин, било пряка или косвена чрез оправдание на война, е не просто укоримо деяние, а престъпление.

Алинея 1 на чл. 39 гласи: „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин”. Тя се следва обаче от ал. 2, чрез която се поставят граници при приложението на това право: то „не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността”. Защитата на агресорите във войната и обвиняването на жертвите в нея с основание може да се квалифицира като „разпалване на вражда” срещу последните, т.е. отново е престъпление.

Алинея 1 на чл. 44 гласи: „Гражданите могат свободно да се сдружават”, а в ал. 2 на това тяхно право се поставят граници: „Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие”. От този текст става ясно, че авторите на Конституцията поставят високо сред задълженията на българските граждани опазването „суверенитета” и „териториалната цялост” на своята страна, но и косвено въвеждат забрана за тяхното нарушаване относно други страни. Не по-малко важно е противопоставянето на упражняването на „насилие”, което също е белег на всяка война, вкл. настоящата. А следователно нарушаването на тези принципи е престъпен акт.

Според ал. 1 на чл. 57 „Основните права на гражданите са неотменими”. В следващата алинея обаче се уточнява, че „не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други”. Смятам, че тъкмо такава злоупотреба с правото да се изразява мнение наблюдаваме в предаванията на редица медии от страна на защитниците на войната. Като се има предвид това следва да се потърси отговорност на работещите в медиите за това, че не се противопоставят на тази злоупотреба. В немалко случаи те дори я насърчават, като по такъв начин стават съучастници в извършвани престъпления срещу законните интереси на българските граждани да се стремят към опазването на мира.

Накрая искам да обърна внимание на ал. 3 на същия чл. 57, която гласи: „При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може временно да бъде ограничено упражняването на отделни права на гражданите”. Сред изброените по-нататък права, които не могат да бъдат ограничавани в такива случаи, не е прокламираното в чл. 39, ал. 1 право да се изразява мнение. Макар държавата ни формално да не е в състояние на война, тя все още е в ситуация на „извънредно положение”, обявено по друг повод. Нейните органи са в правото си, а са и длъжни, да не допускат извършването на посочените по-горе престъпления, а ако те вече са факт, да предявят обвинения срещу техните деятели.

Няма да е излишно настоящите народни представители да облекат в законова форма ограниченията за изразяване на мнение, като изрично посочат обстоятелствата, при които това е допустимо.

Добрин Тодоров, преподавател по философия