Томоко затвори очи

Томоко затвори очи. Беше преди няколко години, моментът не продължи кой знае колко дълго и никога не съм вярвал, че нещо ще ме върне към него, но ето че днес е време да кажа: “Коничиуа, Томоко! Така се радвам отново да стисна ръката на спомена за теб. Липсваше ми, без дори да съм го подозирал”.

Интересува ли се въобще Томоко от спорт? Едва ли… Но това няма значение – точно абаносовите ресни на нейните мигли, поръсили пестеливо двата ѝ порцеланови затворени клепачи, бяха първото нещо, за което се сетих в деня, в който тази история поиска да бъде написана. Сигурно ще трябва да започна точно с Томоко. Всъщност може би не трябва...

Напълно разбираемо, светът беше футбол тази пролет. Меси, Робен, Мюлер, уругвайският сетер, обратите, продълженията, дузпите, инфарктните моменти… Станахме свидетели на много красота през изминалите месеци по терените на Бразилия. В една зашеметяваща футболна мелница от емоции, контрастни впечатления и задушаващо количество информация като че ли не можеше да се изплъзне от вниманието ни нещо изумително, трудно описуемо и рядко… Нещо с историческо значение в света на спорта и може би отвъд него. Всъщност може би можеше...

В еуфорията на Мондиала повечето хора като че ли не забелязаха, че най-изумителната игра тази година се проведе не на трева, а между двата коша по паркетите на Националната баскетболна асоциация в изпълнение на много, много особения отбор нa “Сан Антонио Спърс”. Силите и въображението на списанието “Спортс Илюстрейтед” стигнаха само колкото да нарече шокиращото им превъзходство с една-единствена дума на корицата си: “Шедьовър!”. Един от победените им съперници - Крис Бош, пък заяви непосредствено след последния мач, че това е най-добрата игра, която е виждал през живота си! Много са специалистите и анализаторите тук, които твърдят, че сме станали свидетели на историческо явление, което би могло да промени посоката на движение и развитие на този красив спорт.

_{Отборът на "Сан Антонио", по средата е треньорът му Грег Попович.}

Толкова много феноменален баскетбол съм гледал през живота си: лабиринтните нападателни пиеси на „Бостън” от 80-те с Лари Бърд в изпълнение на поне пет главни роли, магьосничествата на „Лейкърс”, изплетени от неотразимия вълшебник Меджик Джонсън, династията на Негово Превъзходителство Майкъл Джордан, господството на Шак и Кобе и т.н., и т.н. Но никога, НИКОГА не съм виждал нещо, подобно на хипнотичния, ритмичен танц, на който бе поканена баскетболната игра от непретенциозния на пръв поглед отбор на „Сан Антонио” тази година. Това, което се случваше пред очите ни, беше…зашеметяващо! НБА е лига, чиито бизнесмодели са изградени около лесно продаваеми свръхатлети като Леброн, Дюрант, Хауард и т.н. Но вече повече от 15 години „Сан Антонио” прави изключително успешни опити да разгради същите тези модели на съставните им части. Суперзвездата на отбора е… самият отбор. Няма мегаломани, няма примадони, няма индивидуалисти на игрището и скандалджии извън него. Резултатът от тази клинична деконструкция на баскетболния култ към личността е… хегемония. А играта? Играта е опияняваща. Баскетболистите на „Сан Антонио” се движат в странен, почти нереален унисон, разтваряйки пространства в противниковата защита със загадъчна лекота. В играта им има всичко, което можем да си представим, и дори няколко от нещата, които не можем – кръстосани пресичания, двойни и тройни заслони, демонични комбинации, шокираща смяна на позициите и какво ли още не. Топката прелита с категорично свистене като лястовица от играч на играч, без да докосва земята. Между баскетболистите сякаш се появяват и изчезват ритмични интервали. Игрището се превръща в кръстословица от заслони и контразаслони и никой освен „Сан Антонио” няма химикалка. Противникът е омаломощен и объркан. Ако можете да погледнете игрището директно отгоре, сигурно ще видите как методичната морфология на постепенното нападение кара отбора да се отваря и затваря като огромна орхидея. Още сега потърсете в интернет шестминутното филмче за „Сан Антонио”, наречено “Beautiful Game I”. Обещавам ви, че няма да съжалявате. Има някакво златно сечение в тяхното симфонично, свръхестествено взаимодействие на игрището. Има обиграност, опакована във въображение. Има пластове, ритмика, вдъхновение. Има... мелодия. Едва ли е възможно да съществува нещо подобно където и да било. Всъщност може би е възможно…

Густав Малер е създал своята Трета симфония преди 120 години в малка колибка на брега на езерото Атерзее в авcтрийските Алпи. Някои от вас са били там и знаят за какви пейзажи става дума. Току-що ги описах, но не се забелязват върху страницата, тъй като думите, които се наложи да използвам за тази гледка, все още не са измислени. Така е, не ми достига речникът, но знаете ли – когато един от приятелите на композитора застанал за пръв път, олюляващ се от изумление, на брега на езерото, Малер се засмял и му казал: “Тези пейзажи всичките отдавна съм ги изкомпозирал!”.

Аз нямам претенциите на изтънчен консуматор на класическа музика, но към Густав Малер винаги съм имал особен, почти маниакален афинитет. Притежавам осем от симфониите му на диск и никога не ми е било необходимо да бъда в “особено настроение”, за да ги слушам. За тях всяко настроение е “особено настроение” и не вярвам, че нормален човек е в състояние да им устои. Защо ли? Може би защото Малер никога не се е ограничавал в общоприети догми, конвенции и граници. Той самият е казвал нееднократно, че една симфония трябва да бъде като света: в нея трябва да има всичко! Всичко! Запомнете тези думи! В моята Малерова колекция Третата симфония заема особено място. За мен тя е неговият Магнум опус, неговата Джоконда. Въображението ми стига само дотолкова, доколкото да открадна корицата на „Спортс Илюстрейтед”: “Шедьовър!”. Това не е обикновена симфония – в нея действително има всичко, което можем да си представим, и дори няколко от нещата, които не можем. Час и половина! Шест части! Качвания! Спускания! Неописуем калейдоскоп от мелодии и контрамелодии! Женски хор! Детски хор! Мецосопрано! Поемата на Ницше от “Тъй рече Заратустра”! Звуци, пристигащи отвсякъде и никъде… от всяко кътче на земното кълбо и може би отвъд него. Противоречиви музикални фрази се прескачат, минават през сложни заслони, сменят местата си и някак си съжителстват перфектно в странно хармонична дисхармония. Tе търкат брони, хвърлят искри и беснеят, завинаги лишени от така желания катастрофален сблъсък. Всяка част е изумителна и всяка е различна от предишната, но последната, шеста част – Адажиото…Тя е безценен дар за цялото човечество!

Ето какво е написал композиторът Aрнолд Шьонберг веднага след като чул симфонията за пръв път: “Усетих стремежа към недостижимото. Усетих страданието на невдъхновените. Видях сблъсъка на доброто и злото. Видях човека, изтезаван от емоцията на своето желание за вътрешна хармония. Усетих човешкото същество, неговата драма, неговата истина... най-безмилостната истина!”.

Но не всички са имали погледа на Шьонберг. Густав Малер – гениалният диригент, композитор, полиглот и философ, е изпреварил времето си и до последния си ден е останал болезнено, вбесяващо неразбран. Но не толкова заради перфекционизма и трудния си характер. Просто не е било лесно за слушатели и критици в края на XIX век да възприемат неговата космополитност и абсолютно разкрепостеното му въображение. Неговия музикален идеализъм. Има голяма вероятност именно Малер да е един от първите предвестници на глобализма. В предвоенна Европа, в епоха на разделение, мрак и предчувствие за неизбежна разруха, той е човекът без държава, без национален шовинизъм, скрупули и предразсъдъци – проповедник на толерантност, поликултурност и необяснима вяра в една загубила пътя си раса. Дори и днес почти не се срещат подобни хора. Всъщност може би се срещат...

Треньорът на „Сан Антонио” Грег Попович е една от най-странните птици в историята на американския спорт. Половин сърбин, половин хърватин, лингвист, интелектуалец, възпитаник на военновъздушната академия, баскетболен археолог и футурист, педагог, лидер и най-вече изумителен треньор. Тъй като е бил експерт по източноевропейски езици, от години се носят слухове, че е изпълнявал шпионски мисии по време на турнетата на неговия армейски отбор в Съветския съюз през 70-те години. Днес това е недоказуемо, разбира се. Далеч по-доказуем е фактът, че именно той е геният, отговорен за поразителните успехи на отбора на „Сан Антонио”, за неговата единствената по рода си архитектура. Тук я наричат просто “системата”. Казват, че тя е толкова ефикасна, толкова устойчива и непоклатима поради една-единствена причина – в нея има всичко… Какво точно е превърнало „Сан Антонио” в най-постоянния отбор през последните 15 години? Какво всъщност е системата? Отговорът е сложен, разбира се, но ако мога някак си да го опростя, поглеждайки чисто механично на нещата, бих казал, че в основата ѝ е вярата на Попович, че за да действа перфектно, едно устройство не трябва да бъде натъпкано с най-скъпите части, а само с тези, които си пасват идеално и са му най-необходими. Изглежда елементарно, но за да бъде осъществена тази стратегия в лига, движена от суперзвезди, е необходимо да си напълно освободен от каквито и да било предразсъдъци. Трябва да изчистиш съзнанието си и да композираш смело, без да се съобразяваш с мнението на другите.

Навремето беше почти невъзможно да намериш чужденец в НБА. На тях се гледаше като на твърде бавни, твърде меки, твърде непродаваеми като маркетингов продукт. Това обаче е без абсолютно никакво значение за системата. Тя не се интересува от субективни мнения, рекламен потенциал и баскетболен шовинизъм. Единственото, което има значение за нея, е крайният резултат. Осъзнавайки масивната глобализация на играта, Попович и генералният мениджър Р. С. Бюфърд търсят спокойно и методично перфектните части за своята машина по цялото земно кълбо. Така почти собственоръчно „Сан Антонио” срина американоцентристкия баскетболен мит из основи и днес в редиците му има двама французи, един аржентинец, двама австралийци, един бразилец, един италианец, един канадец и един играч от Вирджинските острови. В интерес на истината, в отбора има само шепа американци. Това, което илюстрира най-добре подхода на Попович, е събитието, разиграло се миналата седмица, когато „Сан Антонио” взе в редиците си свръхинтелигентната баскетболна енциклопедистка Беки Хемън като помощник треньор. За пръв път в историята на Съединените щати жена ще тренира професионален мъжки отбор, но когато новината бе обявена за историческа и напълни вестниците, Попович отвърна на всеобщото изумление с повдигане на рамене: “Какво толкова е станало? Беки просто е най-подходящият човек за тази позиция”.

Има много хора, които не разбират Попович, твърдят, че имал труден характер, обвиняват го в перфекционизъм и нетърпимост към пресата. Но истината е, че под грапавата му черупка се крие голямото и добро сърце на човек, който многократно е доказвал, че е готов на разнообразни и неочаквани жертви не само в името на своите играчи, но и за абсолютно непознати хора, изпаднали в беда. Многозначителнен е фактът, че Попович тренира отбора вече 18 години - настоящ рекорд не само в баскетбола, но и във всички професионални спортове в САЩ!

Всеки баскетболист, играл за него, го обожава дори след като е напуснал отбора, и може би тази рядка връзка между играч и треньор обяснява до голяма степен защо през този век все още не е имало по-непоклатима династия от тази на „Сан Антонио”. Когато попитат самия Попович каква е тайната на успеха му, той неизменно отклонява вниманието от себе си и сочи към играчите си и най-вече към неговото ядро: Ману Джинобили, Тони Паркър и Тим Дънкан. Тези озадачаващо лоялни, скромни и трудолюбиви баскетболисти са неподражаемата душа на отбора, неговата света троица и непоклатима имунна система срещу вируса на мегаломания, заразил в последно време не само НБА, но и повечето професионални лиги по света.

Гениалният французин Тони Паркър е едно от най-бързите млекопитаещи, които съм виждал, и е от особено значение за отбора – той е неговият двигател, неговият неподражаем ръководител на игрището и връзка между треньора и останалите играчи. Позицията му на гард-разпределител изисква от него да поема отговорности на игрището и да взема решения, които понякога изглеждат в разрез с общата стратегия на отбора. По принцип системата на Попович не позволява на топката да “залепва” за даден играч – тя трябва да се движи непрекъснато, без да се задържа на едно място. Дрибълът е нежелателен. Треньорът иска дисциплинирано движение без топка и непрекъснато запълване на празните пространства. Но Паркър... той е с по-особен статут и привилегии. Ако след мач вземете отпечатъци на пръстите по топката, неговите ще бъдат най-много. Той е единственият, на когото е позволено да дриблира по-дълго и собственоръчно да променя темпото на игра. Вече години наред вечно усмихнатият, обаятелен французин успява някак си без усилие да намери баланс между бушуващия в него вулканичен талант и строгите изисквания на системата. Въпреки че, ако иска, може да вкарва два пъти повече точки, Тони прави точно това, което е необходимо, избягвайки егоцентричния излишък. Нужен е страхотен характер, за да опитомиш собственото си майсторство в името на една идея, която немного суперзвезди са успели да разберат: че трябва да играеш не за да изпъкнеш ти и не за да изпъкне отборът, а за да изпъкне самата игра. Такъв тип атлети са безценни и независимо колко е ефикасна системата, вярвам, че без Паркър нямаше да има династия Спърс.

_{Тони Паркър (вдясно) и треньорът Грег Попович.}

На 18 септември 1989 година ураганът Хюго се стовари върху Вирджинските острови, помитайки всичко по пътя си. 13-годишната олимпийска надежда на 400 метра свободен стил Тим Дънкан оцелял, свит в малък бетонен бункер, но любимият му плувен басейн бил разрушен. В невъзможност да упражнява любимият си спорт, малчуганът решил да замени плуването с баскетбол. Ако има нещо, за което да сме благодарни на урагана Хюго, то това е, че именно той ни дари с една от най-уникалните легенди в историята на тази игра. 211-сантиметровият тих гигант е въплъщение на скромността. Няма да го видите да носи пищящи костюми, да пие шампанско “Кристал” от ноздрите на някоя манекенка или да регистрира цяла детска градина с незаконни деца. Не, напротив – Тим Дънкан е суперзвезда, която сякаш идва от друга епоха. Някакво древно, антично време, в което за да бъдеш велик спортист, е достатъчно да си велик спортист, и не е необходимо да продаваш маратонки, да уволняваш треньора си, да казваш на папараците кога пристигаш на летището и да имаш свита от клакьори. И в личния живот на Дънкан, и в играта му няма фойерверки, но баскетболните естети знаят, че чудесата, които Тим твори между двата коша, не могат да бъдат сравнени с нищо. Вече 38-годишен, Тим продължава да изумява със своето спортно дълголетие и с постоянството си. Сякаш с годините става по-добър. Този играч е самороден къс злато, екзотичен, тайнствен инструмент, попаднал в ръцете на един виртуоз. И Дънкан, подобно на Попович, не вярва, че в отбора му има резерви – абсолютно всеки играч е с ключова роля и от всекиго се очаква най-доброто. Всеки е еднакво важен, всяко малко колелце е от значение, защото така е програмирана системата. През последните години отборът е почти непобедим, особено на свой терен, в уютния “АТ&Т център”. Вярно, залата не е от най-големите и най-бляскави, но грохотът на публиката резонира перфектно в стените ѝ, давайки сериозно домакинско преимущество на отбора.

Да, много са факторите, определящи хегемонията на „Сан Антонио“, и едва ли има нещо на този свят, с което този феноменален отбор би могъл да бъде сравнен. Всъщност може би има…

_{Тим Дънкан. Снимка: spurs.com.}

Според физиката музиката е трептене във въздуха. Надлъжна механична вълна. Тя е невъзможна във вакуума на Космоса, където няма молекули и налягане. Но преди 300 години Бартоломео Джузепе Гуарнери не е имал никаква представа нито за механичната натура на музиката, нито за липсата на вибрации в Космоса. Той просто е знаел как да изтръгне неподражаем звук от парче дърво, да го одушеви, превръщайки го в античен тайнствен инструмент. Подобно на именития си съгражданин Антонио Страдивари, той е създавал цигулки с безподобен, автентичен глас. Казват, че неговите творения не само не отстъпвали на тези на именития му съсед, но в някои отношения дори ги превъзхождали. Гуарнери обаче не притежавал нито бизнес инстинктите на Страдивари, нито неговия изострен нюх към средновековния маркетинг. Джузепе просто творял мълчаливо, полуанонимно и без излишен блясък своите плачещи шедьоври, вмъквайки във всеки един по малко от себе си. Единствено музикалните естети знаели, че във всеки негов инструмент завинаги е вплетен геномът на един гениален лютиер. Едва през XIX век, благодарение на виртуоза Николо Паганини, цигулките на Гуарнери започнали да предизвикват всеобщо възхищение. И като че ли с времето гласът им ставал по-настойчив, по-дълбок, по-самобитен. Те остарявали грациозно като виното... като Тим Дънкан. Днес най-скъпата цигулка на света не е „Страдивариус“, а именно „Гуарнери“, продадена тази пролет за 16 милиона долара. Щастливата цигуларка Ан Акико Майерс ще свири на нея до края на живота си.

Точно преди 276 години Джузепе влязъл в своята прашна работилница в Кремона, за да сложи последна четка лак върху един вълшебен инструмент. Днес, благодарение на анонимен спонсор, тази цигулка е в ръцете на легендарния Веско Пантелеев Ешкенази – концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам.

Престижното списание „Грамофон“ го обяви за най-добрия симфоничен оркестър в света и това едва ли е случайно. Става дума за една необикновена филхармония, чийто успех се дължи на цяла комбинация от фактори като изобретателност, колективно разбирателство, постоянство, лоялност и напълно разкрепостено мислене. За да попаднеш в този оркестър, не е достатъчно да си виртуозен музикант – трябва да си точно необходимият музикант, а това от коя точка на земното кълбо пристигаш е без никакво значение. Днес в Кралския Концертгебау оркестър има 120 музиканти от 20 различни държави. Репетициите им приличат на заседания на Обединените нации. Няма значение кой си, стига да пасваш идеално в системата и да ѝ помагаш да постигне своята цел. В този оркестър няма второстепенни играчи – всеки носи огромна отговорност, всеки е еднакво важен и незаменим. Ако има нещо, което да илюстрира перфектно философията на Концертгебау оркестъра, то това е фактът, че за 125 години той е имал само шестима диригенти! Постоянство, всеотдайност и лоялност. Крайният резултат е монолитният, дълбок, копринен звук, за който се носят легенди и който, казват, е особено въздействащ в построената специално за оркестъра зала „Концертгебау“ в Амстердам. Въпреки че не е една от най-големите и бляскави зали, мечтая да чуя филхармонията точно там. Казват, че архитектурният дизайн на Долф ван Генд е създал особен акустичен резонанс който придава топло, камерно излъчване дори на най-големия оркестър.

_{Веско Пантелеев Ешкенази.}

Хегемонията на Кралския Концертгебау оркестър през това столетие се дължи до голяма степен на неговия изумителен диригент, латвийския гений Марис Янсонс. Въпреки перфекционизма му няма музикант, свирил за Марис, който да не го обожава. Под негово ръководство филхармонията разшири репертоарния си обсег и обогати тоналната си палитра, втъкавайки по някакъв особен начин благородния характер на диригента в своя звук. Ако попитате самия него за тайната на успеха му, той по всяка вероятност ще отклони вниманието към своите изумителни музиканти.

Днес е трудно да си представим успеха на този оркестър без Веско Ешкенази. Вечно усмихнатият, обаятелен и приветлив български виртуоз е концертмайсторът – връзката между диригента и оркестъра – неговият гард-разпределител. Не е лесно да опитомиш див, пръхтящ от нетърпение и мощ мустанг, какъвто е една цигулка „Гуарнери“. Но още по-трудно е да опитомиш своя собствен неизчерпаем гений така, както го е направил Ешкенази в името на общата цел. За него е толкова лесно да се открои, да накара публиката да онемее от възхищение, но този феноменален инструменталист и човек никога не се е стремял към това. За него най-важното е да изпъкне не той и не оркестърът. Най-важно е да изпъкне самата музика.
Наскоро Веско ме попита как съм се сетил да съпоставя отбора на „Сан Антонио“ с неговата филхармония, но вие самите ми кажете – как можех да не го направя?!

Симфоничният оркестър е една от най-сложните системи за управление, създавани от човечеството. Замислете се само колко непредвидими са 120 човешки същества... Какво титанично усилие се изисква да синхронизираш до съвършенство хиляди нестабилни променливи! Колко музиканти са болни в дадена вечер? Колко са претърпели криза в личния си живот? Колко са потънали в носталгия по дома и близките си? Всичко това трябва да бъде или отстранено или напълно изолирано. Всеки един член на оркестъра трябва да се превърне единствено и само в музика. Нужно е феноменално микро- и макроуправление, за да съществува нещо толкова сложно и перфектно, каквото е тази изумителна филхармония.
Един-единствен път съм слушал Кралския Концертгебау оркестър. На “чужд терен”, далеч от любимата им зала, но поне бе от много, много близо. Не беше лесно да се абстрахирам от мисълта, че в оркестъра има цигулка, по-стара от държавата, в която се намирахме. Селекцията на музика в програмата навярно беше случайно съвпадение. Всъщност може би не беше...

Едва ли има по-изумително преживяване от това да чуеш Третата симфония на Малер в изпълнение на Концертгебау. Магията е осезаема. Оркестърът се стопява в хомогенен, дишащ, сърцебиещ организъм. Струните са вени. Тръбите – алвеоли. Перкусиите – тръпнеща кожа. Диригентът – сиво вещество. Kонцертмайсторът – пулсираща сърдечна камера. 120 живи клетки, подредени в музикално-анатомично съвършенство!

Не знам коя част бе най-впечатляваща... Дали първата, която те потапя в океан от плискащи се разнородни звуци? Или втората, в която обоите така тържествено и нежно цитират майката природа? Или кристалното мецосопрано в четвъртата, понесло редовете на “Тъй рече Заратустра” върху призрачна мелодия? Или може би петата, с ангелогласния фонтан на детския хор? Всъщност може би нито една от тях…

Според мен шестата, последна част е едно от най-великите творения в историята на музиката, а интерпретацията на Кралския Концертгебау е нещо, което всеки трябва да изживее. Оркестърът сякаш освобождаваше Адажиото нота по нота от някаква извънпространствена градина, в която сред застиналото време съжителстват хармония и райска красота. Отделните секции сякаш си подаваха внимателно една градираща, набъбваща мелодия като разтварящо се пищно цвете. Какво изумително усещане!

_{Диригентът на Кралския Концертгебау Марис Янсонс.}

И точно в този момент, малко преди неизбежната кулминация, Томоко Курита – една от цигуларките вляво от подиума, затвори очи. Моментът не продължи дълго, но кой знае защо, реши да остане с мен завинаги. Дъщеря ми Алина, която свири на цигулка, ми каза, че това е нетипично, особено за толкова сложна композиция. Човек можел да изгуби връзка с диригента и с нотите. Но аз бях сигурен, че в момента, в който Томоко затвори очи, тя свиреше по-хубаво от всякога и чувстваше всяко дихание на диригентската палка, без да е необходимо да я вижда. Не можех да чуя точно нейната цигулка, разбира се, нямам такъв слух и познания, но някак си я усещах и знаех, че Томоко вече бе някъде другаде.

Никога няма да узнаем къде точно бе отведена младата жена от платноходката на музиката в този момент. Дали в родния ѝ Токио, в деня, в който тригодишната Томоко е докоснала за пръв път струните на детска цигулка и невинното ѝ сърце е усетило неустоимия зов на музиката? Или в момента, в който е взела в ръцете си дланaтa на любимия човек? Или може би самият Густав Малер я бе хванал за ръка, за да я отведе на брега на езерото Атерзее – там, където полупрозрачни глетчери сълзят в светлосиньо и отраженията на най-красивите пейзажи танцуват в кристалночистите води? Има ли значение? По-хубаво е, че няма да разберем. Това, което знаех със сигурност, е, че моментът бе вълшебен и целият оркестър сякаш бе затворил очи заедно с Томоко. Всичко се превърна в музика. Тя бе не само в нотите, но и в разстоянието между тях. Цялата струнна секция се движеше в неподвижното време, следвайки ритъма на някакъв прекрасен синхроничeн транс. Звуковалежът на алпийското лято зачука в прозорците на малката колибка. Малер бе пристигнал! Оркестърът пое дълбоко дъх и не остави въздух за публиката. Музиката не била възможна в Космоса. Защо тогава Млечният път нахлу в залата? Защо Адажиото се разтвори плавно във Вселената? Защо звездите над Атерзее заваляха на изумрудени кристалчета в залата? Томоко затвори очи и ме накара да разбера веднъж завинаги, че най-безценните моменти се раждат не тогава, когато ти четеш музиката, а когато музиката започне да чете теб. Звукът може и да е трептене във въздуха, но музиката…? Музиката трепти някъде другаде, където физиката няма достъп.

Третата симфония на Малер е от особено значение. Тя не е обикновена композиция. Тя е философия, която утвърждава Малер като хуманист. В нея има всичко – тъга, болка, растеж, разочарование, триумф, радост, преклонение и най-вече идеалистична и непреклонима вяра в хората. Това е оптимистична симфония, възпяваща вярата в човешкото начало и естествената осмоза на красота между него и природата.

Дъщеря ми ме посъветва да не пиша тази статия. Проблемът според нея е, че тези, които се интересуват от баскетбол, няма да четат за класическа музика, а тези, които се интересуват от класическа музика, няма да искат да чуят за баскетбол. “Така губиш всички потенциални читатели”, каза Алина, и сигурно е права. Всъщност може би не е...

Тази статия не е нито за баскетбол, нито за класическа музика. „Сан Антонио Спърс“ и Кралският Концертгебау оркестър не са просто отбор и филхармония – те са обществени модели на бъдещето и поглед към идващото столетие. Това са две организации с далновидна стратегия, които са разбрали, че светът се е превърнал в глобално селище и успехът е възможен само тогава, когато си се освободил от всички закостенели предразсъдъци. Те са постигнали съвършенство, защото са отрекли безсмисления шовинизъм, неравноправието, егоизма, половата дискриминация, примитивното мислене и всички форми на сегрегация. Осъзнали са, че всяка цел е постижима чрез взаимопомощ, себераздаване и колективно усилие. Разбрали са, че могат да вървят напред с помощта на скъпоценните инструменти, завещани ни от миналото. “Време е – казват ни един баскетболен отбор и един оркестър. – Време е да започнем да решаваме локални проблеми с глобално мислене, независимо дали става дума за спечелване на шампионска титла, сложна оркестрация, примирие в ивицата Газа или унищожаване на вируса Ебола.”

Но защо днес, в XXI век, вместо да използваме този печеливш модел така, както го прави Концертгебау, Сан Антонио Спърс или германския национален отбор по футбол е нужно да продължаваме да се избиваме? Да дърпаме някакви нахапани, окървавени граници в една или в друга посока? Стига сме робували на древни вендети, разрушителни суеверия и гниещи догми. Стига вече геополитическа алчност, култове и диктатури. Защо трябва да загиват невинни хора по всички континенти? Защо се стреля в беззащитни пътници? Защо вместо чакания дъжд от облаците този юли валяха мъка и кръв? Защо трябваше да бъде обагрена в червено слънчогледената кожа на Украйна? Какво ни става, по дяволите?! Стига с този цинизъм, омраза и ксенофобия! Нима не можем да разберем, че целият природен газ на този свят не струва толкова, колкото един-единствен детски живот?! Кой бил крив и кой прав… Всички сме виновни, защото не сме успели да проговорим навреме и да наложим общата си воля над шепа смаозабравили се социопати. Човечеството отдавна няма нужда от империи – нито от едната, нито от другата страна на океана.

И ето че сега две могъщи сили се вглеждат внимателно една в друга с присвити очи и си мерят полуостровите, докато останалото човечество изтръпнало очаква да бъде потопено в нова студена война… или дори по-лошо. Кога най-после ще започнем да се учим от историята си? Не е за вярване, че в днешната епоха вкретенени политици и индустрии на злото ровят с пръсти в мръсния пепелник, в който бе превърнато миналото столетие, и се надяват да допушат отровните фасове на изчадия като Хитлер, Сталин, Чаушеску...

Четиринайсетата година на XX век сложи началото на разрушения и кървави безумия без еквивалент в човешката история и ето че точно сто години по-късно е от изключителна важност да не бъдем манипулирани и да не допуснем да бъдем вкарани в бодливи граници и разделени отново на Нас и Вас, на Запад и Изток, на вярващи и невярващи. Ние всички сме сънародници. Питайте майката Земя.

Сигурно е късно за сегашните президенти и премиери, но нали в момента някъде растат хората, които един ден ще ги заменят. Моля ви, ако ви се отдаде възможност, заведете децата си да чуят Кралския Концертгебау оркестър на живо, или ако не, поне на мач на „Сан Антонио“. Толкова е ценно да ги срещнем едновременно с най-доброто от миналото и бъдещето на човечеството.

Густав Малер почина едва 50-годишен, но по някакъв особен начин съдбата пощади големия наивен пацифист, отнемайки живота му, преди варварщините на две световни войни да го лишат от най-важното – вярата му в хората. Гениалният композитор бе преди всичко носител на надежда и романтичен идеализъм. Дори поемата на Ницше бе намек, намигване към хората на бъдещето – нека има свръхчовек, щом тъй е рекъл Заратустра, но само ако той е предпоставката за свръхчовечество. Густав Малер бе казал, че една симфония трябва да бъде като света, но не е ли вярно и точно обратното – че светът трябва да бъде повече като симфония на Малер. Само преди няколко хиляди години сме ръмжали и късали сурово месо с окървавени зъби, а сега сме способни на нещо толкова сложно, възвишено и красиво, каквото е един симфоничен оркестър. Може би съм прекалено наивен, но искрено вярвам, че ще надмогнем самоунищожителните си инстинкти и расата ни ще направи следващата крачка. Някои неща ще си отидат, други ще останат завинаги. И след хиляда години наследниците ни ще се вглеждат с недоумение в димящите развалини на нашата епоха, застинала завинаги на страниците на историята, и ще се питат: защо са се избивали тези хора? Нима не са слушали Третата симфония на Малер?

Томоко затвори очи и без да знае, години по-късно ме накара да напиша тази статия, докато гледах безсилен и ужасен поредното безумие по телевизията. Беше толкова за кратко, а ето че моментът ще продължава, докато съм жив. Тя сякаш искаше да ми каже, че понякога, за да прогледнеш истински, трябва да затвориш широко очи и да повярваш в магията на Густав Малер - тази, която ни преобразява в хора. Дъщеря ми сигурно е права: няма да има кой да прочете този дълъг разказ. Няма да има кой да стигне чак до тук, за да благодари като мен на оркестъра, на баскетболния отбор и най-вече на Томоко за това, че е затворила очи за няколко секунди в най-необходимия момент. Няма да има кой просто да ѝ каже: “Аригато, Томоко! Домо aригато!”.

Всъщност… може би…ще има....

На 3 юли, в книжарница "Хеликон" Иво Иванов представи книгата си "Кривата на щастието", издадена от издателство "Вакон".

Повече от 3 часа стотиците му почитатели чакаха на опашка за автограф от Иво.

Ако искате да си купите книгата, можете да я поръчате тук.

Публикуваните в OFFNews разкази на Иво Иванов можете да намерите в секцията "Нашите автори" или на следните линкове:

"Как убих Кольо"

"За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове"

"В едно изречение"

"У дома"

"Невероятната история на сестрите Мочеану"

Още по темата

14/08/2014 Нашите автори

Как убих Кольо

05/07/2014 Нашите автори

За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове

03/07/2014 Култура

3 часа опашка за автографи върху новата книга на Иво Иванов

27/06/2014 Нашите автори

В едно изречение

Следете новините ни в GoogleNews