Ръкавелите на стария полковник

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 29 декември 2021 в 14:36 6319 0

Снимка Личен архив

Днес видях съседите от старата, порутена къща-близнак, залепена до тази на баба ми на улица „Поп Богомил“. Не съм ги срещал от 40 години и, ако трябва да съм честен, дори мислех, че са се преселили в по-добрия свят. Сега са с повече бръчки, но усмивките им са си същите както преди. Синове са на един стар полковник, за когото знаех, че е бил царски офицер.

Това „царски“ не го разбирах като дете, мислех, че е нещо специално и се опитвах да го асоциирам с картонените фигурки на войници в разгъваемите ми детски книжки с приказки. Мълчаливо сравнявах полковника с илюстрациите на войниците между страниците, но не намирах никаква прилика. Това си има обяснение - всички рисунки бяха на дребни, трътлести човечета с измислени униформи, на гърдите си имаха нарисувани медали и неестествено дълги шарени еполети. А съседът полковник бе строен, наперен, висок и не носеше никакви ордени.

Още помня силуета на този беловлас исполин, когото виждах през крайчеца на прозореца да премества към мазето планината от въглища, докарани за огрев през зимата. Помня и как цепеше с един замах дървата на двора. Нямаше пропуск.

Тъкмо затова „царски“ плюс „офицер“ не ми се връзваше с книжните карикатурни военни. Само истинският полковник правеше усещането ми за тия непознати за мен царски или офицерски неща като за нещо силно, мъжествено и достатъчно, за да е велико в детските ми очи.

Трябва да съм бил някъде 6-7-годишен хлапак, когато един ден той измъкна някакъв шумолящ вързоп иззад незабележим процеп в дюшемето. Страхотна маскировка! После разгъна двуметровата обвивка от омаслена хартия и извади оттам старата си сабя. Разреши ми да я подържа в ръцете си. Дланите ми се омазниха от хлъзгавата смазка на сабята. Беше ме страх да не я изпусна, а сърцето ми биеше лудо. Лъскавото парче стомана беше за мен нещо като машина на времето.

Представих си как, качен на бързия си кавалерийски кон, полковникът боде със същата тая сабя право в червените сърца на тренировъчните чучела. На втората обиколка изкусно посича изкуствените глави на „врага“. Картината мина като на филм пред очите ми и мисля, че точно това беше вълшебният миг, в който се "запалих" да търся, пазя и издирвам снимки, стари албуми, историйки и т. н.

Някои намирам много лесно, други сами попадат в ръцете ми, трети са почти недосегаеми, защото са дълбоко и грижливо скрити в паметта на собствениците им. За съжаление, някои от хората си отидоха завинаги, след тях останаха няколко снимки и любими предмети, а историите от живота им остават завинаги неразказани.

Снимка: Личен архив

Апропо, тъкмо там, в къщата на стария полковник, сме посрещали няколко Нови години. Беше изключително весело, елхата светеше с истински восъчни свещи, играчките бяха от чупливо, крехко стъкло. Шегите на възрастните не разбирах докрай, но се разиграваха хумористични сценки и падаше голям смях.

Присъстваха, незнайно защо, цели двама дядо Мразовци. Но пък нямаше Снежанка. Вероятно никоя от жените не се навиваше да влезе в тази роля, защото всички бяха достатъчно заети с гозбите за трапезата. Интересното бе и че имаше цели два чувала с подаръци!

Единият добър старец, естествено, беше полковникът, разкрит от мен по ръста и най-вече по часовника. Другата роля се изпълняваше от гостуващ съсед, който и до днес остава загадка, поне за мен. Доскоро грижливо пазех един подарък от стария военен от онези весели времена – комплект сребърни ръкавели за риза с фигурки на хамелеони от седеф. Бяха ми подарени тържествено от царския офицер с думите „за времето, когато пораснеш и започнеш да сваляш мадами“. За съжаление, единия ръкавел някъде го затрих. Може би някой ден ще изскочи от забравена кутийка.

След раздаването на подаръците, започваше тяхното оглеждане. Влакчетата на релси „PIКO“ бяха страшен хит. Списанията „PIF“ с играчки бяха рядкост. Детските музикални инструменти също присъстваха в чувалите през годините. От такива новогодишни чувалчета по-късно получих първите си книжки с интересни илюстрации - „Макс и Мориц“ на Вилхелм Буш, „Индийски приказки“ с илюстрации от италианския майстор-художник Серджо Ридзато. Спират дъха ми и до днес.

Някой от добрите „дядовци“ ми подари незабравимите романи на любимия Ерих Кестнер, никой няма да разбере колко сълзи съм пролял, докато ги четях.

В края на празника, уморен от емоции, заспивах свит на калайче, покрит с родопско одеяло от вълшебната ръка на полковника. Събуждах се чак за празничния обяд. Докато хапвахме, звучеше Виенската филхармония по радиото, а полковникът винаги разказваше едно и също - за бедите, сполетели София през войната, за бомбардировките. Слушах го със зяпнала уста.

Измина много време, докато с трима верни приятели (Пейо, Илиана и Теодор) издадохме книга за бомбардирането на града ни с около 230 снимки. Събрахме и истории на очевидци, обещавам да обобщя и включа там разказите на полковника.

На всеки 1-ви януари си спомням как полковникът сипеше разказите си един след друг, а аз забравях да хапвам от вкусните ястия, заслушан в историите му. Никога няма да забравя тези моменти, пълни с разкази за отминали времена. Сякаш са се случили в друг живот. Всъщност те са били в нашия, а машината на времето е самият човек, а не сабята, чувала на дядо Мраз или нещо друго.

И знаете ли, в новогодишната вечер ще извадя и ще сложа на ризата си оцелелия, самотен сребърен ръкавел със седефената фигурка. Така ще почета полковника, ще се върна назад във времето и ще посрещна бъдещето – 2022 година! Наздраве!

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в едноименния сборник "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови