„Гората на ужасите“ е първият разказ на убития в Лондон от ДС писател и журналист Георги Марков, който той издава и подписва с името си. Използвах заглавието за нашето импровизирано четене с музика, нещо като мой моноспектакъл, който направих в опитите си да транспонирам реалността в изкуство. Днес сме в Лондон, за да го играя. Ще отида до моста Ватерло. И ще оставя едно самотно цвете там. За Георги Марков.

Гневна съм. Напоследък се питам… колко от събитията в културния ни живот днес кореспондират по някакъв начин със случващото се в Украйна или с политическата какафония у нас? Колко от хората на изкуството заеха някаква публична позиция по темата? Колко от тях отидоха на мирно шествие, дариха средства, организираха се, за да подкрепят бежанците от войната и войниците на фронта? Колко от нашите интелектуалци и общественици опитаха да помогнат на някои от десетките хиляди жени, деца, и войници, които храбро се борят за нашия свят, за нашите ценности, за цивилизован живот в Европа, без режим и без терор? Малцина. Вчера присъствах на едно такова събитие - инициативен комитет, оглавен от президента Петър Стоянов раздаде награди за доблест и доброта на онези, които са помогнали на украинските бежанци. Но доколко присъства тази тема в медиите ни? И защо те изглеждата хипнотизирани и са сякаш напълно завладяни от проруски влияния и конспиративни, антицивилизационни теории, които се рецитират от говорящите, обикалящи в транс от студио в студио... и от мълчащите насреща им журналисти?

Нашето четене с музика „Гората на ужасите“ го прави. Паралелите са очевидни. Човеконенавистните режими си приличат. Социалистическите лагери, в които диктаторите заточваха по-смелите и по-умните ни дядовци, и бомбоубежищата, в които задължително ни водеха като деца, за да сме готови за третата световна война зловещо са ни подготвяли за онова, което се случва в света ни и днес.

Мислехме, че тези времена са безвъзвратно приключило минало…

Докато не ги заживяхме отново – някъде към 2009, откогато до днес започна една ревизия на режима – от 35-то място по свобода на словото се сринахме до 112-то според критичните доклади на Репортери без граници и Организация за сигурност и сътрудничество на Европа. Няма ли свобода – няма шанс. Това го знам с кожата си, с тялото си, с промълвените шепнешком думи по адрес на брилянтния ми дядо, на когото са забранили да упражнява професията си на лекар и е бил изселен заради… политически виц. Абсурдът на режимите. Скоро след това е починал.

Паралелите стават все по-страшни днес, когато на няколкостотин километра от нас се води война поради сходни причини. Диктатор поставя на колене целия свят. Днес. В XXI век.

A ние даже свикнахме с честите загуби на това най-голямо богатство – човешкия живот, станахме като скотове, Ковид ни довърши. Не ни остана състрадание, емпатия, обич, грижа… Затичани кой знае накъде и скрити в палтата и маските си, забравихме да скърбим за умрелите, да съчувстваме на нуждаещите се, на унизените и оскърбените… На бежанците от войната например.

Мислих си дълго защо го правя. Истината е, че единственият начин, който ни е даден (вероятно от Бог) да осмисляме, да преживяваме и да надмогваме трагедиите и най-печалните и страшни моменти в историята или личния ни живот е чрез изкуството… И че само чрез него можем хем да съпреживеем нещо подобно и толкова чудовищно, колкото е войната, хем да се опитаме да се поставим за миг на мястото на самите украинци, които в момента го живеят това съвсем наистина. Макар че… както е написал един от авторите, които ще ви чета тази вечер Георги Господинов: “...никое изкуство не отменя страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, смъртта. То само ни научава някак си да живеем с тях.”

Когато започвах да мисля за този моноспектакъл/четене/споделяне/музициране… нямаше война, Путин не беше започнал да реализира кошмара, с който ще се помни XXI век, нямаше милиони жени и деца останали без библиотеки, кухни, легла и играчки…, тръгнали да бягат по света… Но… обърнете, моля внимание на невероятната, почти свръхестествена актуалност на текстовете, които избрах да ви прочета – текстове, писани преди много години… които звучат, сякаш са за днешния ни ден, в контекста на онова, което преживяваме като общество през последните години, на фона на малките ни тревоги, скандали, предателства и политически боричкания.

Всички тези думи са посветени на онази необяснима и срамна черта в нашата народопсихология, която предава, вместо да спаси; убива, вместо да се грижи; завижда, вместо да се възхищава; измъчва, вместо да отглежда, страхливо премълчава, вместо да стане и да изкрещи, и унищожава, вместо да гради.

Струва ми се, че АЗ СМЕ на ръба на силите си (по Георги Господинов), все по-самотни и объркани, сякаш затворени в някакво голямо световно мазе, уплашени, предадени и захвърлени на политическата карта на света, управлявана от кой знае кого – дали не и от изкуствения интелект? - зависещи от неговата евентуална воля или от милостта на случайността?!

Засипвани от (фалшиви) новини и информация, конспиративни теории и откровени клюки, на нас вече са ни отказани И възможност за бягство в „обетованата земя“, на „Запад“; И родина. Ние се скитаме из електронните сигнали на света, гледаме постоянно в някакви екрани и си спомняме човещината през последните останали свидетелства за нея - а именно: през книгите. И през запазените писма.

Ще чуете смразяващи със своята документалност разкази. Стефан Бочев е изключителен автор, който аз открих съвсем случайно - той е баща и дядо на мои приятели. А тайната ми мисъл е тези текстове да зазвучат наново като свидетелство за други времена, които ние непрестанно се опитваме да забравим и да изтласкаме - времена, когато свободата беше само мечта и заглушен вик.

„Гората на ужасите“ не би било възможно без подкрепата на НФК, поканата на Светла Дионисиева от БКИ Лондон и предоставените ми за ползване преводи на английски от Анджела Родел, Георги Господинов, Димитър Кенаров, Стефан Бочев (внук), Алексис Левитин, Магдалена Леви. В представлението участват и изключителните музиканти Цветелина Найденова, Явор Гайдов и Венелин Пиперов, които свирят нови аранжименти на някои недотам известни произведения и две авторки композиции на Гайдов.