Калин Терзийски: Психиатрична помощ

Калин Терзийски Последна промяна на 07 ноември 2020 в 08:18 7057 0

Обажда ми се една жена и казва: Аз, господин Терзийски, съм М. и нали ви говорих за моя син...

Че кога сте ми говорили, госпожо – мисля си – и кога въобще някой ми е говорил, тоест, искам да кажа – кога някой не ми е говорил, да, всички ми говорят, милиони ми говорят, как да ги запомня всичките, Боже, аз съм просто един писател, но съм отворен за всякакви призиви за помощ и бях лекар едно време и ме търсят търсят, търсят и аз не запомням всички, а още по-лошо – търсят ме и такива, които не търсят помощ, ами просто си нямат работа - кибици разни, какво да правиш – глобални комуникации – кибици от Берлин и скучаещи от Монреал се обаждат и „охо, господин Терзийски, нали помните какво ви разказвах за...”

Хм, да, да – напрягам гласа си с милиони душевни паскали, за да му придам човечно и ласкаво звучене – Мисля, че се сещам... Какво беше там със сина ви... нещо се беше случило, я ми припомнете...

И тя започва.

Ами той почна да пие. И много се промени, господин Терзийски.

Хм, значи ме търси в качеството ми на лекар, хаха, сигурно и в количеството ми на лекар. – мисля си – Мамка му, къде са сега тия прехвалени и страшно... айде да не започвам да се вбесявам от сутринта – но все пак – къде са тия славни лекари от великата Система, която така героизираха напоследък, че трябва и да я пазим на всичкото отгоре, да я пазим като очите си... къде е тая Система за обществено здравеопазване, мамка й, и защо все към господин Терзийски се обръщат, да не би героичната и достойна за спасяване Система нещо да не работи много добре, м?... Защото, господин Терзийски, не работи като лекар от много, много години, а мине-немине – и все го търсят разни хора. Хора отвратени и отчаяни от Системата. Без вяра. Само с малко надежда, пустата скапана надежда, откъде се взе, само да подлъгва хората? – казвам си.

Но в миг си давам сметка, че без нея и аз, и хората сме за никъде.

Викате – почнал да пие? – казвам аз, колкото да спечеля няколко секунди, за да помисля какво мога да направя.

Ами да – казва клетата жена, гласът и е малко писклив, настоятелен, личи си, че е преуморена от страх. – И много се промени, господин Терзийски, много се промени. Отслабна, не може да се говори с него вече... Може ли да се срещнем с вас, да ви разкажа, ако може и вие да го видите...

И аз въздишам и приемам. Ох, Боже, не ми е това работа, Божичко, ама какво да ви правя, хора, хора, хора! – така си казвам, усмихвам се, натъжавам се, хората все пак са ми деца и аз няма какво да ги правя освен да им помагам.

Не мога ли да съм обикновен човек? – мисля си – Да съм ей така – като хората – да се оплаквам, да мисля за себе си, само за себе си, да мисля за тесния си кръг от близки, за дечицата си. Нали знаете - обикновените хорица мислят, че не са егоисти, защото мислят не само за себе си, но и за дечицата си... а не си дават сметка, че дечицата им са по-„себе си” от „себе си” – и когато даваш на дечицата си – егоизмът ти е по-голям и отколкото когато даваш лично на себе си. Защото детето ти не си просто „ти”. Детето ти е мечтаното ти „ти”. Кой сред така наречените „хора” е готов да дава на чуждия, на непознатия, на пропадналия, на порочния, на захвърления, на презрения, на полумъртвия от отчаяние?

И така – като хората - да се оплаквам вечно; така, защитно, заклинателно да се оплаквам – да не ме урочаса нещо, дори когато съм добре – пак да се оплаквам... като хората... да се вайкам непрекъснато... и да искам помощ, и да се окайвам и да говоря колко съм зле, и да чакам да ми се даде и да искам да искам да искам... да говоря, че държавата ми е длъжна, да говоря, че не ми е дадено... и да се гневя и да искам, искам, искам... и като ми поискат нещо – да реввам: Абе, вие не виждате ли колко ми е тежко на мен!

После се сещам, че има и други, които предимно дават: силите си, труда си, мисълта си, енергията си, всичкото си – и то смело, безкористно – на напълно чужди хора - и светът се крепи на техните рамене. Атласовци.

И се усмихвам и си казвам ония стари думи (мисля че от Пушкин или знам ли от кого): Събудете се, господин графе, очакват ви велики дела!

Кой ако не аз, кога, ако не сега!

Да се видя с непознатата жена, която знае за мен, просто защото често се появявам в медиите, за да и помогна. На нея и на сина й, който един Бог знае в каква житейска клопка се намира... Кой ако не аз, кога ако не сега?!

И ние се виждаме.

Сядаме в едно малко кафене на хубаво място и аз забелязвам, че тя е чистница и малко нещо мизофоб. Тоест – страхува се от замърсявания. От зарази. Сега това е модерно. Пита ме даже дали си имам маска. Страшно стана напоследък – казва. Аз се подсмихвам, защото знам какво е страшно и не виждам да е станало точно сега пък страшно.

Седим и тя ми разказва. Тя е мъничка, изрусена, кръгличка и покрусена. Животът и е мъка и грижа; и ето затова (давам си сметка в миг) аз съм и длъжен. Длъжник съм на всеки, който е по-нещастен от мен в този свят! Клетата стара женица – очаквала хубав живот, а получила море от страдание – и вече забравила какво е очаквала.

Казах си в миг: стига си унижавал хората с тия литоти: женици и човеци... точно затова презираш старите писатели – защото с техния соцреализъм унижаваха и омаловажаваха хората! Човекът е неуморен и велик борец срещу безсмислието... Така че – не смей да го наричаш женица и човечец! Хм – но аз от милост, от милост, от желание да ги помилвам по главите тия калпазани – моите деца – хората... Така си казвам и слушам жената.

А тя: Ами той много се промени. Не яде. Тоест – яде, като му дам. Но отслабна. И лицето му се стопи. Издължи се, стана изпито. Трийсет килограма е отслабнал. Само мента пие. Не живее с мен. При баща си е. Но там не е добре. Само за него мисля. Станал е гневен. Кара ми се. Запуснал се е.

Аз задавам рутинните въпроси, които съм свикнал да задавам от годините, в които работех в психиатрия. А задавам и такива, които сам съм изковал – в натрупалия се чудовищен мой опит на борец с живота. Такива въпроси, които веднага ме насочват към сърцевината на проблема.

Работи ли нещо? От колко сутринта пие? Как е личната му хигиена?

И тя отговаря, разказва, отплесва се, охка, изтрива от време на време очи, някак механично се разплаква – и аз знам тоя механичен плач на майките – те от много страдание по едно време и в една възраст стават като машини за плач...

И аз разбирам, че всъщност нейното момче не е точно с алкохолен проблем. Защото поведението му доста силно се е променило от няколко години... но също така и мисленето, и емоциите... Спомням си от старата психиатрия: емоционален и волеви упадък... – това са думите, с които се характеризираше най-често шизофренията в старите учебници. Упадък. А то на човешки език ще рече – изчезнало желание за къпане, миене, срещане с хора, работа, веселие, четене...Усамотение и мрачно, страшно самовглъбяване. В някаква бездна, която е самият самовглъбяващ се. За миг си спомням картинка от древен руски учебник: Да се самооградиш в затворения кръг на себе си – така е написал художникът-шизофреник под картинката, а тя представлява един шарен човек, който се е навил по много странен начин в кръг, като гущер, който е захапал опашката си. Или като някакъв навит на спирала духов инструмент.

Няма да е лесно, майко! – казвам на жената и тя ме гледа с разширените си, вечно уплашени очи. Сигурен съм, че очите и са уплашени даже насън. Някак уплашено-натякващи: Ето, аз ви казвах, че светът ще ни извърти някакъв ужасен номер!

Няма да е лесно... – повтарям аз. И започвам да й обяснявам, че под пиенето на много мента се крие една психоза. А тя веднага казва: Шизофрения?!

И аз й обяснявам поне десет минути, че „Шизофрениите” са едно море, че всъщност терминът, създаден от Блойлер съвсем в края на 19 век, е вече доста разширен и усложнен – тоест – съдържанието му не е това, което е било в миналото. И най-вече се опитвам да й внуша (като й давам куп примери), че „шизофрения” не означава някаква душевна смъртна присъда.

Шизофрения, мила, не означава някаква душевна смъртна присъда! – казвам й и я потупвам по рамото. - Не е шизофренията вече онова, което е било... в смисъл – не те прави доживотно луд... нали разбираш? Но при положение, че си пие лекарствата човекът... Нали схващаш?! Ако се лекува – има съвсем добър шанс да си живее нормално... И колкото Господ му е отредил...

Да, колкото дал Господ – бързичко повтаря тя, защото с Господ шега не бива.

И аз й обяснявам (с немалка доза яд) колко трудно приемат в такива случаи – когато човекът не прави нищо нередно, но и определено не иска и да чуе за лечение.

И как и полицията отказва да го „прибере”, и психиатрите не се съгласяват да го ”вземат” с линейка, ако няма постановление на прокуратурата. А пък това постановление се получава...

Не ти е работа! – казвам аз и се усмихвам – Така де, трудно се правят тия неща... и самите психиатри... и самите полицаи са пропищели от тая система... и не се знае... никой не знае точно как да постъпва... и се мотаят нещата с месеци... и всеки от системата си измива ръцете с другия... а ти трябва да знаеш, че според един член (не помня вече кой) от Закона за здравето – който е опасен за себе си или за околните – подлежи на задължително лечение...

Ама той не е опасен за никого! – защитава сина си клетата майчица и е ясно, че за нея той си е добро момче, чудесно момче, но светът е лош и прави и най-чудесните момчета нещо объркани, обърква ги светът!

Ама не е опасен, но като не се лекува – ето, че вече е опасен! Това да не се лекуваш си е застрашаване на собственото здраве! – казвам аз и не съм много уверен, защото в края на краищата, ако не искаш да се оперираш от дискова херния или да пиеш лекарства, когато имаш ревматоиден артрит – никой не може да те вкара на задължително лечение...

... Но пък от друга страна, ние „нормалните” смятаме (за да ни е чиста съвестта), че психично болните не разбират, че са болни и не осъзнават какво „ в действителност” се случва с тях... Ама че смешна, объркана, човешка работа! – казвам си и продължавам:

Значи, трябва си да се направи следното: Да се напише писмо до прокуратурата. Да се помоли прокуратурата да издаде постановление... и да го вземат... нали разбираш? ... Да го приберат в болница. Там вече ще установят точно какво му има и ще предприемат точно такива мерки, каквито са необходими! Нали разбра?

Разбрах! – тихо казва жената. – А може ли да отидете да го видите?

В смисъл? – питам аз и ми става напрегнато. Не е редно така – казвам си – ако човек не ще да се вижда с някого... А той със сигурност не ще.

Ами да отидете... той свири на китара в един подлез (хм - казвам си, чувайки това - че шизофрениците обикновено нямат толкова енергия, та да работят, дори и такава работа!)... и да го видите... той няма да разбере, че аз ви пращам. Бихте ли отишли?

И аз мисля около минута. И след това кимвам с глава: Да, добре.

И оправдавам пред себе си едно такова поведение, (което изглежда съвсем непрофесионално) като си казвам: Все пак трябва да го видя; и по поведението му, по начина, по който свири, седи, разговаря (ако въобще разговаря) ще мога да позная... ще разбера много неща.

И след това си казвам: а непрофесионално ми изглежда, защото сега под професионализъм се разбира обикновено една крайно надута претенция – кой „сериозен” терапевт ще тръгне да ходи по подлези, за да гледа скришом музиканти, за да разбере колко са луди? За да си сериозен човек „от системата”, трябва да се надуваш, да се държиш като недосегаем и да се караш на хората за щяло и нещяло.

Кой ако не аз, кога ако не сега?

А когато се разделяме, жената ми тика петдесет лева. Тоест – не тика – а ги оставя под чинийката на чашата ми с кафе. А аз и ги натиквам обратно в ръката. И става едно такова смешно и конфузно боричкане.

Но аз отдавна не се срамувам от парите. Отдавна съм презрял парите аз – затова мога и да ги взимам, и да не ги взимам, и да си ги искам, и да не си ги искам; и да ги хвърлям по пода, и да ги броя, колкото ми е приятно - направо на улицата; и да ги държа в ръка, разперени на ветрило, докато говоря с най-важния и надут човек. Защото знам - тая срамливост от парите е характерна само за подлеците, които таят алчност в тесните си гърди; моите гърди са много широки и аз гледам на парите като на весели хартийки. И от тях срам не изпитвам.

Но сега искам да й ги върна. Защото искам да съм чист. И като помагам – да помагам в Божието име – а не като „хората” – защото ще имам изгода.

Но тя така се заинатява – още малко и ще се разплаче – че аз накрая приемам парите. Но съм се борил пет минути и е било доста неприлично по човешките, еснафски разбирания – двама възрастни се бутат и ръчкат някаква банкнота напред-назад. Смешно. Приемам парите, оставям ги да си стоят на масата и си казвам: Ако не ги взема... хм, тя ще остане с чувството, че не е направила достатъчно... тя като всяка майка се чувства виновна заради страданията на детето си – и иска да направи жертвоприношение... тя трябва да даде тия пари като изкупление. За да се почувства малко по-спокойна.

Понякога, за да направиш добро, трябва да се смириш и да умееш и да взимаш; от тия, които са прелели от мъка и имане. На сълзи и други отрови.

И на следващия ден аз се запътвам към подлеза. За да видя сина на жената. И не знам кого всъщност търся. Той е един загубен млад и вече не съвсем млад човек, извор на мъка, от който пие неговата майка. И оглеждам и обикалям. Но него го няма. И и се обаждам. (естествено – не отиваме заедно, за да не усети горкото момче цялата тая конспирация). И казвам: Няма го. Чаках, обикалях, но го няма.

А тя: Ами и аз не знам. Каза, че ще ходи. Но после се обади и пита дали имам двайсет лева. Пак за мента. Не знам. Ох, не знам. Може и да не отиде никъде, като има пари за мента.

Нищо – казвам аз – и утре е ден. И утре ще го потърся. Щом съм обещал – ще дойда да го видя. Ще го видя. И пак ще говорим. В това време ти не се притеснявай – ако има нещо – търси ме.

Благодаря много. Може да ви взема с колата и утре аз да ви закарам до подлеза. – казва тя и подсмърча.

Може – казвам аз.

И си тръгвам и си мисля. За системата, която не работи. За хората, които си помагат. За хората, които не си помагат. За себе си. За дълга. За взимането и даването. И се прибирам към вкъщи.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови