Италианският каменар

Файтонът спря точно на написания с разкривени букви адрес на ул. „Нишка“. Паоло слезе и плати колкото беше договорил предварително с мимики и жестове с файтонджията. После протегна ръка да помогне на жена си да стъпи на твърдата земя. Остави прашния куфар с инструментите си на земята и бръкна в предния джоб на кожената си престилка. От изтърканата ѝ вътрешност извади старата си кърпа. Държеше я там, за да бърше челото си от леещата се в жегата пот или от лепкавата прах, която хвърчеше при дялкането на камъните.

Италианският майстор беше широкоплещ гигант с несъразмерно дълги ръце и широки като лопати длани. Стоеше леко прегърбен, а изкривената му стойка беше придобита от целодневните занятия приклекнал с чука и длетото. Майка му Албина-Ана от малък го заклеваше да стане акушер с тия огромни ръце, пророкуваше, че щял да вади бебетата без родилките дори да разберат, но той само се подсмихваше на приказките ѝ и пое собственият си път на художник, скулптор и каменар. Сложен характер и силен човек – от камъка вода ще изстиска.

Беше август от 1878 лето Господне. Паоло беше довел в току-що освободената България жена си Магдалена и двамата чакаха всеки момент да се роди първото им дете. Настаниха ги в една от къщичките, пригодени за общежития на албанските строители на латинската католическа черква „Свети Йосиф“. Всички заварени и новодошли зидари и майстори се бяха заели с градежа на първото девическо католическо училище в града.

Фреска от католическата църква "Св. Йосиф", снимка: личен архив

Повечето работници бяха женени и през деня съпругите им перяха и простираха работните дрехи, готвеха, бърбореха, дундуркаха отрочетата си или ходеха на смени до отсрещния пазар на площад „Бански“, за да накупят продукти за следващото готвене.

Исполинът Паоло имаше в джоба си договор за довършването на външната облицовка на „Св. Йосиф“. След като един ден последните парчета камък бяха обработени и окончателно монтирани на постройката, той седна да обядва с останалите от групата и после отиде на съседната пряка да се запише за строежа на новото католическо училище.

Сградата щеше да е този път училище за момчета. Новият проект също беше умело организиран от неуморния отец Тимотей Гронда да Строна, както завършените вече - обителта „Св. Йосиф“ и девическото католическо училище. Самият отец беше седнал на един разклатен стол пред обекта и лично разговаряше с всички желаещи да сключат договор. Когато приключи интервюто с Паоло, отецът наплюнчи химическия си молив и старателно подчерта с дебела линия името му в листата. Това беше признание, че е изключително добър майстор каменоделец.

Докато чакаше на опашката, Паоло усещаше някаква странна болка в стомаха. Сякаш го мушкаха с нагорещен нож и режеха плътта му. Болката обаче изведнъж рязко премина, както се беше появила - оказа се, че някъде в късния следобед, жена му Магдалена с адски мъки е родила момиченце в общежитието.

На другата сутрин детето беше кръстено лично от отец Тимотей. Записано бе като Мария-Сердика: в чест на Мария - майката на Магдалена, която бе умряла много млада, една от многото жертви на Петата холерна пандемия тръгнала от Индия и стигнала чак до Италия. Второто име на детето беше от благодарност и уважение към столицата на новата им родина.

Празничната почерпка за новороденото се състоя в залата на гостилница „Последен грош“ на улица „Л. Льо Ге“ (Леге), в която се събираха повечето италиански майстори специалисти, някои от които бяха тук преди Освобождението. Намираше се почти към края на улицата, малко преди булеварда именуван на княз Дондуков-Корсаков*. Помежду си италианците, наричаха на тази кръчма „Lokanda alla ultima piastra”, което си беше буквалният превод на италиански. Майсторите на всякакви пластични украси и тези по обработката на грубият камък сега сякаш бяха преродени с някаква неизчерпаема енергия. Дори не се изчакваха един друг да довършат песните от своите краища и се прекъсваха с нова.

Тия брадати хора, наследници на Карарските мраморджии, с дрехите си на кръпки хвърляха искри с очите си и се надвикваха неистово в неголямото помещение. А то кънтеше от гръмогласните им гласове. Изглеждаше така, сякаш във всеки момент таванът щеше да се срути върху главите на всички. Витрините на гостилницата дрънчаха от вибрациите, виното се лееше по чашите и по белите покривки, разговорите и песните не спираха. Ето тия хора - неумити, невчесани, с бради станали толкова твърди от ситния мраморен прах, че можеха да бъдат подстригани единствено с ножици за подрязване на храсти - бяха истински сърдечни и носеха със себе си гениалността на творческия архитектурен майсторлък на Браманте, да Винчи, Микеланджело, Рафаело и Джорджоне.

Всичко направено в Италия по време на Ренесанса сега беше пренесено тук на части и излизаше от ръцете на всичките тия добри брадати елементи, които сега буйстваха, а иначе живееха кротко и дружаха с местните. Тъкмо те превръщаха бавно и методично старата забравена римска Сердика в новата европейска София, която преди тяхното преселване още си беше един стар изоставен и прогнил ориенталски град.

Това, което майсторите каменари завариха, беше лабиринт от криви, тесни и най-вече кални подобия на улици. Каменарите много добре знаеха, че едно време тук е била важна част от Римската империя, чувстваха се донякъде както и в домовете си в Италия. Още повече, че на всеки ъгъл извираха римски останки и какво ли не като неоспоримо доказателство за онези славни времена. Където и да се копнеше за нов строеж – из темелите на бъдещите здания блясваха камъни, колони и цели улици от онзи тип култова архитектура, повлияна от римски, малоазийски и дори арменски и грузински течения.

На други места из центъра се намираха останки от епохата на кръстоносните походи, донесли архитектурата на далечни цивилизации. От италианците имаше и такива, които знаеха как майсторски се постилат павета и улични плочи, но общината все още нямаше такива планове, че и средства да започне поставянето им. Затова мъжете работеха всичко друго що е свързано с каменоделието по сградите.

С престоя си тук майсторите на мрамора узнаха, че дълго преди създаването на това ново българско княжество, в древния град всяка вяра си е имала своя собствена махала. Но към момента тия граници се бяха размили, стопили и даже изчезнали - християни, мюсюлмани, вярващите в Талмуда евреи или дори безбожниците живееха почти заедно. Всички имаха общи дворове с ниски огради, деляха етажи и входове, черпеха вода от едни и същи кладенци в дворовете си и простираха прането си на едни и същи въжета.

В търговските чаршии магазините им бяха залепени един до друг, занаятчиите ковяха, чукаха, работеха и съществуваха почти без да се конкурират и без да имат кой знае какви спорове. Така полека-лека се основа и се присъедини към съществуващите и една миниатюрна италианска диаспора. Това всъщност започна, когато постройката на католическата черква стана абсолютно завършена и албанските строители си заминаха, а общежитията им бяха съборени, за да не пречат на гледката от улиците.

Тогава семейните италианци останаха без подслон и подобно на Паоло се разпиляха по разни тесни и неугледни квартири около улиците „Леге“ и бул. „Ал. Дондуков“. Жилищата им трябваше обаче да са близо до новата им цел – строежа на храм паметника „Александър Невски“, където имаше работа за много години напред. Всички отново се хранеха заедно, пееха песните си пак така гръмогласно в „Lokanda alla ultima piastra” („Последен грош“) и в още една кръчмичка** някъде на ул. „Г.С. Раковски“. Вечер несемейните мъже посещаваха кафе-шантана „Орфеум Неапол“ пълен с атрактивни танцьорки и певици от Чехия, Австро-Унгария и даже съседна Румъния. Но в който впрочем нямаше нищо италианско освен името.

Италианските съпруги продължаваха да купуват продукти не само от двата пазара в града, но и от отворения малък специализиран магазин за вина и аперитиви в италиански стил пак на същата ул. „Леге“. Там се появи дори и италианска банка. Тя беше основана от двама финансисти - флорентинците братя Пезаро, които отпускаха малки кредити за благоустрояване на семейните сънародници. Всички можеха да си стъпят на краката. България беше една малка Америка, така казваха тези, които вече са били там. А банкерите не кредитираха само италианци - даваха пари и на предприемчиви българи, които правеха съвместни дружества и компании със сънародниците им и искаха да развиват търговия с родината, да внасят зехтин, маслини, сапуни и да изнасят български продукти като овчи и биволски кожи.

След време към италианската диаспора се присъединиха и няколко дузини работници от прекратеният строеж на линията София – Пирот (през Сливница). И те като другите майстори каменари също заживяха в София. Без да се конкурират едни с други, тези италиански страдалци взимаха без много да му мислят най-тежката и опасна строителна работа по високите покриви, която изискваше специализирани умения близки до котешката ловкост. Трябваше да се ходи по ръба на сградите и част от тези злочести черноработници падаха, някои загиваха, а оцелелите получаваха щедри помощи, които им се даваха от италианското дружество в града.

То бе основано преди време от господин Конт де Соннац, когото цялата италианска колония много обичаше. Като светец-закрилник той се отзоваваше с грижа за болните, онеправданите и страдащите. По онова време италианското дружество наброяваше и закриляше около 220 членове, без да се броят заварените италиански семейства на каменарите и техните деца.

Минаха много години, Паоло, който дойде неграмотен в Княжеството постепенно с времето се научи да чете и пише на кирилица и на родния си език с латинската азбука. Вече можеше да разчита сложни строителни чертежи. Той беше свидетел на разрушаването на всички стари къщи в центъра, изоставени от турците, на събарянето на еврейски хаври, на преобразяването на турската „Черна джамия“ (Коджа дервиш Мехмед паша джамиси) в „Свети Седмочисленици“, на построяването на десетки черкви и красиви сгради на мястото на сринатия стар град. Дори неусетно беше станал и главен маестро каменар, равностоен на колегите му от Адриатика. Всичко това бе скрепено със специална грамота, равна на най-високата диплома в бранша на италианските каменоделци.

Паоло смело ръководеше строежи на младите български архитекти - от основите до полагането на финалните орнаменти или релефни изображения, ползвайки най-доброто от скиците. Избираше само шедьоврите на местните софийски майстори и занаятчии.

Живя дълго и не се завърна в родната си Италия. В последните си години се занимаваше с поддръжка на паметниците в София. Обикаляше дори католическите гробища, за да поправя и почиства паметниците и многото статуи. Понякога посещаваше разни инициативи за строителство или реставрация на мемориали в провинцията.

В средата на 90-те години (ХХ век) отец Франц Нонов от Ордена на капуцините, които служат и до днес в католическата енория на „Свети Йосиф“ в София, разказваше, че когато се е завърнал през 1942 г. от учението си в Италия, същият този Паоло – старият маестро на камъка, вече много възрастен, е присъствал при ръкополагането на младия тогава послушник Франц за свещеник.

Две години по-късно, на 30 март 1944 г., сградата на черквата е била ударена с пряко попадение на авиобомба пусната от англо-американските бомбардировки над София и разрушена почти до основи изгаря. С нея са изчезнали красивите вътрешни стенописи. За жалост, нищо не се знае за семейството на Паоло от този период – нито за съпругата му Магдалена, нито за дъщеря му Мария-Сердика, която към това време трябва да е била над шестдесетгодишна.

Името или инициалите на Паоло също ги няма издълбани върху нито един камък по строежите, по които е работил. Не присъстват дори там, където се подписват каменарите реставратори в подножието на основата. Високият широкоплещест гигант е изчезнал завинаги от земния ни свят, но на нас единствено ни остава насладата когато влизаме в някой от храмовете, които е облицовал - да можем да усетим с всичките си сетива неговото присъствие. Тези камъни са постоянната му изложба. Благодаря ти, Паоло!

*Към това време улица „Леге“ в края на XIX век се е простирала от улица „Алабин“ до булевард „Дондуков“. Тоест, била е по-дълга с около 30-40 метра, но след бомбардировките от 1943-1944 година повечето сгради по ул. „Леге“, ул. Търговска“, както и „16-ти ноември“ не са възстановени и след като са съборени на терена се е появил днешният площад с шадраван.

** Според спомените на художника Александър Божинов в книгата му „Минали дни“, изд. "Изток -Запад"

*** От италианската брошура "Столиците на света - София", преведена от М. Сотиров и публикувана в сайта на „Стара София“ през 2009 г.

**** "Два месеца в България - бележки на един очевидец" Вико Мантегаца, (1886), публикувана на български език през 1899 г., публикувана в сайта на „Стара София“ през 2014 г.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews