Градски чешити и особняци в униформи

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 05 ноември 2021 в 16:44 5322 0

Снимка Личен архив

София, Хюговата апаратна в централната поща, 20 март 1924 г.

По разкази на любимата ми леля, към средата на тридесетте години на ХХ век, в столицата се появил един интересен маргинал. Тя го нарече колорит и екстравагантен небрежняк. Но пък и малко прошляк: зиме и лете, навлечен в несъразмерно дълъг до петите, изтъркан, стар военен тренчкот, който бил пристегнат на кръста с колан и катарама от някакъв немски политехнически институт. Надолу обут с износени и разпадащи се кожени ботуши с изтъняла подметка. Както леля каза: ако вземе да стъпи на монета с тия ботуши - ще познае ези ли е или тура.

Цялата композиция на излинeлия дрескод завършвала с нахлупен до веждите, оръфан по периферията цилиндър. Представям си го досущ като чичо Скруч или като Гоголевския персонаж Плюшкин от „Мъртви души“ - стиснатото човече, облечено със стари, кърпени дрехи. Вечен паметник на цициите и скръндзите.

Новий Пушкин

Този истински натурал от 30-те години наричал себе си „Новий-Пушкин“ и непрекъснато киснел в приемната на Комитета на руските бежанци на улица „Искър“ за специално удостоверение. В жадуваната хартийка, задължително подпечатана с червено клеймо, искал да запишат, че в него се бил вселил духът на поета Александър Сергеевич Пушкин.

На това искане от кантората му отговаряли, че ще му издадат такова удостоверение, но първо трябва да доведе трима свидетели, които да потвърдят вселяването. А като второ условие „новият“ Пушкин трябвало да посочи кои произведения е написал напоследък и кога са излезли от печат. „Наследникът“ на Пушкин все не успявал да намери подходящите свидетели. Освен това творбите на истинския Пушкин са писани под влиянието на сатирата на Волтер, поезията на Байрон и трагедиите на Шекспир, които „новия Пушкин“ едва ли изобщо е разгръщал през живота си, така че не е имало как дори да имитира оригинала и словореда му.

Заветната тапия с червен восъчен печат така и не станала негово притежание. Всичко продължавало до следващия път, когато след дълго месечно отсъствие екстраваганта „Новий-Пушкин“ пак се появявал в канцеларията със същите претенции. Получавал и същите условия за признаване.

Ловкият келнер с монокъла

Спомням си, че леля ми беше разказвала и за други софийски чешити, които са били истинско зрелище за съгражданите си. Един от спомените ѝ е за ловкия сервитьор на стария ресторант, който се намира под сградата на „Славянска беседа“.

Въпросният келнер бил доста възрастен, попрехвърлил вече средата на 80-те си години, но го държали като атракция само за момента, когато клиентите поискат сметката. Когато настъпвал моментът за разплащане, старият се появявал до масата и връчвал елегантно сметката с дясната ръка. В същия момент с лявата отключвал синджирчето от малкия джоб на елека си, изваждал монокъла, подхвърлял го във въздуха... и ловко го приземявал право върху лявото си око. Този циркаджийски номер предизвиквал бурни аплодисменти от масите.

Съдържателите на ресторанта оставили възрастния келнер в заведението да забавлява публиката, а той изкарвал бакшиши както за себе си, така и за останалите от персонала. 

Снимка: личен архив

Учителят Саша Висонов

Друг интересен индивид от онова време, за когото си спомни леля, бил преподавателят по литература в приюта за сираци, където тя попаднала като дете. Интернатът бил разположен съвсем близо до Орлов мост, на улица „Н. Гогол“ до днешното „Цариградско шосе“.

Учителят по литература се казвал Саша Висонов, бил всеизвестен пияница, вечно губещ картоиграч и винаги ходел без пукната пара в джоба си. Повечето сутрини ставал направо от игралната маса, за да отиде на занятия. На работа обаче винаги идвал с чисти дрехи, спретнат и най-важното - с лъснати обувки. Единственото, което издавало безпорядъчния му начин на живот, били зачервените очи и рошавата коса.

Когато преподавал световна литература, никога не изпитвал учениците си, а като истински педагог оставял децата сами да проявят интерес към произведенията. Те трябвало да положат допълнителен труд за домашните и да поровят в библиотеката. Успявал да постигне впечатляващи резултати и да спечели похвали за методите си на работа дори от инспекторите от Министерството на образованието.

Руска класическа литература изобщо не преподавал. Вместо това разказвал истории за живота на писателите. Освен че говорел сладкодумно, Висонов цитирал дословно цели пасажи от произведенията. Преди да емигрира от Руската империя, бил близък с много от съвременните творци. В часовете разказвал на децата за приятелите си писатели като за живи хора, а не като за сухи образи от страниците на учебния материал.

Представял ги с техните слабости, привички, гениалност, помпозност или пък дивотии. Познавал се е лично с Антон Чехов, с поета Сергей Есенин. Няколко месеца е работил в имението на великия писател Лев Толстой и влязъл в ограниченото общество на твореца. Учителят с рошавата прическа и лъснатите обувки разказвал на децата как е спорил многократно с поета Владимир Маяковски, който според него е бил истински хулиган. Според Саша Висонов литературата винаги е имала нужда от подобни калпазани, внасящи безпорядък.

Пазачът Геле

Друг интересен образ от спомените на леля ми е пазачът Геле - самотният униформен пазител в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той не бил облечен със стандартната синя полицейска куртка, а носел някаква парадна униформа, наподобяваща гвардейската. Калпака с перо заменил с офицерска фуражка. На пагоните имал специално избродирани със златна тел дебели букви „Д.У.“, тоест Държавен университет.

Леля разказа, че този необичаен образ бил пръв приятел и закрилник на повечето студенти. Играели на карти в малката му стаичка в сутерена и пушели скришом цигари, а той им помагал за всякакви изпити. На някои от по-мързеливите, заради многобройните отсъствия, тайно подсигурявал достъп през нощта, за да четат и наваксват пропуснатото в университетската библиотека.

Взел под крилото си и вечно липсващите заради почасова работа студенти – вписвал им собственоръчно задължителната присъствена заверка в книжките. С други думи - щамповал страниците с матричния печат на факултета, съдържащ факсимилния подпис на съответния професор, а после парафирал и с канцеларския печат, за да изглежда всичко както си му е редът. Аферата се разминавала, без някой непосветен в нея да разбере, а студентите се стараели да изкарат изпитите, въпреки отсъствията си.

След преврата на 9-ти септември 1944, „рейнджърът“ на университета продължил дейността си полулегално. Никой от новата управа не знаел с какво се занимава, каква е длъжността му и какво точно охранява с наперената си гвардейска униформа. Комунистическата власт направила чистки и реформи из всички полицейски управления, и уволнила царските кадри. Други пък осъдили или интернирали в провинцията.

Когато дошло време университетският пазител да бъде натирен, студентите се застъпили за него и не позволили да го махнат. Управниците не мислили дълго, съгласили се и преквалифицирали стария полицай в милиционер. Наложило се да облече друга униформа и да прати в запас гвардейското си мундирче на рафта в гардероба. Единствено махнал пагоните „ Д.У.“ и ги пришил върху новата си милиционерска униформа. Така карал чак до пенсията си през 60-те години.

Човекът-информация от Централната пощенска станция

Подобна съдба сполетяла и обичайните пощенски раздавачи. Макар и стабилизирани до пенсия като държавни служители, след преврата на 9-ти септември ги съкратили като полицаите. Изчезнали пъргавите пощальони, с тях и вечния въпрос: „Има ли нещо?!“.

Единствения, когото оставили, бил информаторът в Централната пощенска станция. Сградата и до днес си е на същото място - на улиците „Дякон Игнатий“, „ген. Й. Гурко“ и „Стефан Караджа“. Човекът-информация седял на едно по-високо бюро в залата на пощенската спестовна каса. Кестенява, дълга брада като на владика, щръкнал мустак, главата без униформена шапка, а косата сресана на път по средата. Копчетата с пощенското тромпетче блестели тържествено на благородната осанка, облечена с типичния тънък шаяк, както колегите му разносвачи отвън на улицата. В едната ръка винаги държал дълго перо с мастило, а другата била свободна, за да прелиства вестника си. Работата му била вежливо да насочва неориентираните клиенти.

Седейки помпозно на високото си място, той имал вид на важен началник на салона. Носела се шегата, че бил толкова любезен, че не отказвал дори да изплези езика си и да намокри подадената от посетителя пощенска марка, за да бъде залепена на плик. Това е само легенда. Или пък не е?

Последните изчезнали униформи от онова време са на пъргавите момци от офиса на бюрото „ХОП“, намиращо се под Осигурителното и застрахователно дружество „Балканъ“, което и до днес е на бул. „Кн. Ал. Дондуков“. Всеки гражданин е можел да потърси бързоногите куриери на този адрес, за да възложи дребна поръчка. Били нещо като светкавична градска поща за онова време.

Характерните отличителни белези в униформата на тази кантора били червените, високи като цилиндри шапки, но със закачена твърда козирка и увесена металическа табела, надписана с интересен шрифт - „ХОП“. Панталоните - с широк двоен златист кант, като на истински генерали. Малката армия на най-бързите куриери използвала всякакви средства за придвижване - от файтон, за по-добре платените поръчки, до велосипед или трамвай за не толкова спешните.

Всичко това е отдавна изчезнало и напълно забравено. Винаги, когато вървя по същите софийски улици, се оглеждам за подобен особняк като колоритния пазач на университета с извезаните със злато букви „ Д.У.“ на пагоните. Уви, не срещам нищо подобно. На ъглите се обръщам назад, за да видя същите сгради, които стоят стабилно и тежко. Овехтели, но устояли на времето, наблюдават живота, който тече покрай тях. Колкото и да са остарели, Те са единствените оцелели свидетели. Гледам ги като за последно, защото се носят слухове, че ще ги събарят. Другият път като минавам може и да не ги заваря.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови