София да помогне: Русия съди български гражданин за тероризъм, грозят го 25 години затвор

Марина Петранова е таврийска българка от град Приморск. От 2017-а година със семейството си живее и работи в България. Съпругът ѝ е в плен на руснаците, въпреки че е цивилно лице. На Денис Петранов са повдигнати различни фалшиви обвинения. Той е превозвал етнически българи от окупираните територии на южна Украйна към България. Марина е писала на всички възможни български институции, с молба да съдействат за освобождаването на съпруга ѝ. Действия към момента – няма.

- Как съпругът ви попадна в плен?

- Той работеше като превозвач. Преди войната караше хора от България към нашия край, Мелитопол, Приморск, Бердянск – там има много таврийски българи – и обратно. Много хора живеят в България. Много деца тук учат в университети. В Приморск имахме български лицей, където децата като завършат имаха право да учат безплатно в България. В момента, когато започна войната той спря да ходи там, защото през Одеса, Херсон, Миколаив, нямаше как да се мине. Много хора го познаваха и започнаха да му пишат, да го молят да отиде да ги вземе, да ги изкара от там. Моите родители бяха там, трябваше да им закара лекарства и други необходими неща, защото вече шест месеца бяха в изолация, нямаха нищо, нито продукти, нито лекарства. Те не бяха подготвени, че ще започне война. Събрахме необходимото за моите родители и другите хора и той замина. И от там насам докара едно семейство с деца, които сега са в София. После други хора му писаха, че искат да дойдат насам. И така тръгна. Шест-седем пъти ходи. Последният път на връщане не го пуснаха да излезе от Русия. Взеха го ФСБ (Федералната служба за безопасност). Това се случи на границата с Грузия. Закараха го в Крим. Там вече му повдигнаха обвинения две седмици, след като го задържаха. Обвиненията бяха за превоз на взривни устройства, сега вече го обвиняват в тероризъм, екстремизъм и предателство към родината, което е много странно, защото той не е гражданин на Русия.

- Той е украински и български гражданин.

- Да. Но му повдигнаха такова обвинение. И сега се чака присъда от 12 до 25 години. В момента вървят съдебни дела.

- Нали спрямо Женевската конвенция никоя страна няма право да взема цивилни в плен?

- Да. Те затова им повдигат обвинения, за да кажат, че ги съдят. Обаче има обмени, където ги разменят като пленници, заедно с военните. И в Украйна списъкът е един (на военните и цивилните, които са задържани), защото в Конвенцията нищо не е написано за цивилни пленници, а все пак трябва да се обменят някак. Има такива случаи. Има такива обмени.

- Обръщали ли сте се към българските институции за съдействие  за обмен на съпруга ви? Като български гражданин това е тяхно задължение.

- Да, навсякъде съм се обръщала. Навсякъде където може.

- Какво Ви отговарят?

- Че следят случая. Това е. Засега нищо не могат да направят. Той първата година беше в Крим, окупирана територия, а после от посолството имаше присъстващ на първото дело. И това е.

- Как се почувствахте, когато се върнаха от плен на хутите нашите моряци? Тогава държавата помогна.

- Аз постоянно гледам обмени. Когато се случват в Украйна търся мъжа си в списъка. Постоянно гледам. Разбира се, че се радвам, че поне някои семейства ще се срещнат. И това ми дава надежда, че и мъжа ми ще се върне. Турция скоро помогна за 10 човека с тежки обвинения като на мъжа ми. Това ми дава надежда. Значи е възможно.. Значи не е както ми казват: „Ооо, нищо няма да направиш“. Не, който иска – ще направи. Възможно е. Всички обмени гледам със сълзи на очите, особено, когато се обаждат на близките си. Защото близките им не знаят, че се разменят.

- Щом Турция може да върне кримските татари, би трябвало и България да може да върне бесарабските, таврийските и кримските българи в плен.

- Да. Обединените арабски емирства и Катар също съдействат за обмените. Даже синът ми предлагаше да пишем на Емирствата, може би те щели да ни помогнат.

- До омбудсмана писахте ли?

- Аз писах писмо. В него казвам, че в Русия Москалкова (техният омбудсман), а в Украйна Лубинец се занимават с обмените, те водят преговори и винаги присъстват при размяната. Мислех, че в България също омбудсманът е човекът, който може да води такива преговори. Но в отговора ми посочиха, че не е така, че само ако нещо се случва вътре в държавата, само тогава могат да помогнат.

- А до президента?

- Писала съм и на него.

- Да, затова питам подред.

- Пиша на всички, на президента, на Министерски съвет, на Министерство на външните работи. Навсякъде пиша. Аз съм обикновен човек, нищо повече не мога да направя. Да бях държавен служител, сигурно щях да мога да направя повече. Виждам, че другите държави намират начин. Турция намери начин. Виждам, че може. Затова пиша навсякъде. Стига да искат и от българска страна могат да съдействат.

- От украинска страна мъжът ви признат ли е за пленник?

- Да. Там с тези въпроси се занимава Координационният щаб. Там имам личен кабинет, където има всичката информация за мъжа ми. Имаме документ от Министерството за реинтеграцията, те са го признали даже не като пленник, защото е цивилен, като незаконно задържан. В Координационния щаб е пленник. В Украйна навсякъде е признат.

- Какво бихте казали на другите хора които чакат съпрузи, бащи, синове, братя от плен?

- Да не губят надежда и да правят всичко възможно. Да чукат на всички врати, както аз правя. Още никой не ми е отворил, но вярвам, че ще ми отворят. Който търси, ще намери. Както в Библията – почукай и ще ти се отвори. Сили и търпение да имат, какво друго да им кажа.

- Вие имате възможност да общувате с мъжа си. Ако може, разкажете без подробности какво си казвате.

- Казвам му само да се държи. Той също пише, че не се предава и вярва, че ще се срещнем скоро. Надеждата не умира. Не могат да ни вземат надеждата. Могат да затворят, могат да не дават храна, обаче надеждата няма да ни вземат.

- Част от българите смятат, че въпросът с военнопленниците не е наш проблем.

- Мисля, че всеки трябва да разбира, че тази ситуация не е само в Украйна. Засегна и други държави. И, ако искаме мир, а всеки казва, че иска мир, трябва заедно да се хванем в ръце и заедно да положим усилия за този мир. Всеки от нас. Не да стоим отстрани и да плюем, а да направим нещо.

- Как си представяте момента, в който разберете, че съпругът ви е на свобода?

- На нас ни е приготвен багажът. Дъщеря ми казва, че веднага ще тръгне от училище, ще седнем в колата и ще отидем. Само да разберем, че е обменен. Говорили сме как ще пътуваме. Много ще се радваме.

- А детето как понася това, че баща му е в плен?

- В началото беше много трудно. Стрес, шок. Сега като ѝ кажа, че има хора, които са по-зле и тя казва „Не е нужно да обезценяваш нашата ситуация“. И ѝ обяснявам, че не обезценявам, а наистина има хора, които са по-зле. Които три години дори писмо не могат да изпратят. Аз знам за какво става въпрос. Казвам ѝ да се моли да е така.

- Какви странни въпроси са ви задавали тук относно Украйна?

- Най-странният въпрос е дали са ни забранявали да говорим на български. Аз просто бях в шок. Защо да ни забраняват? Прабаба ми изобщо не знаеше нито украински, нито руски. Тя си говореше на български, на стар български. Никой не ни е забранявал. В Приморск имаше лицей, който сега е преместен в Запорожие. Български лицей. И на руски никой не ни е забранявал да говорим. Децата ми в училище учиха на руски език. Абсолютно никой нищо не ни е забранявал. И ми беше много странно какво си мислят хората. Даже ги попитах защо питат. Казаха, че някъде са чули, че забраняват. При нас имаше много националности – татари, грузинци, дагестанци, украинци – всички бяхме заедно и всеки говореше на езика, на който иска.

- Тук има мнение, че етническите българи в Украйна са на страната на Русия?

- Веднага мога да ви дам контакт на таврийския българин Иван Ангелов. Той може да Ви каже абсолютно всичко, което мисли за това изказване. Той може да каже колко от нашите хора воюват. (Иван Ангелов помага и на ветерани, и на воюващи и на българи, които живеят под окупация.)

Следете новините ни в GoogleNews