Албена Алексиева: Може да не ме пуснеш с куче водач у вас, но на обществени места си длъжен

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Албена Алексиева е председател на фондация „Очи на четири лапи“ – организация с мисия повече хора с нарушено зрение в България да имат кучета водачи. Родена е през 1962 година в Бургас. Губи зрението си, когато е на тринайсет години, вследствие на възпаление на зрителен нерв, причинено след вирусен менингит. Тя е магистър по психология и радиожурналистика. В продължение на 24 години работи и като радиожурналист в „Експрес“ и „Дарик радио“. Поканихме я, за да разкаже за кучетата водачи и предизвикателствата в тяхното обучаване и ползване от незрящите.

Кога бе първата ви среща с човек с куче водач?

Бях студентка. В края на 80-те години Съюзът на слепите в България беше внесъл две овчарски кучета от Германия, също и една овчарка и едно коли от Русия. Целта бе да се пробват, като се дадат на български слепи граждани. Първата ми среща с куче водач беше с шотландско коли, което се казваше Дейзи, и аз се запознах с неговия стопанин, младеж на име Виктор. Може би е било към 1986 или 1987 година. Аз знаех за съществуването на кучетата водачи още в първите години след като ослепях. Аз съм късно ослепяла. Беше голям шок и за мен, и за семейството ми. Може би две-три години семейството ми се бореше да обърне нещата. Пробвахме различни лечения – медицински, народни. Накрая стана ясно, че това увреждане е дълбоко в мозъка и никой нищо не може да промени.

Семейството ми започна да търси начини да ми помогне за това животът ми да стане по-лесен, по-организиран, по-адекватен на новото ми състояние. Тогава започнах да уча в софийското училище за деца с нарушено зрение и научих за кучето водач. Трябваше да отида да живея няколко месеца в чужбина, без да знам съответния език, да се науча да ползвам кучето и да го платя. В този момент вече имах други житейски задачи. Трябваше да наваксам пропуснатите поради пътуванията по света и леченията години в училище. Така отложих кучето водач. И вече през 1999 година срещнах един мой приятел от Пловдив, който беше късметлия да ползва куче още от първата партида, внесена от съюза. Той бе запазил отношения със собственика на училището в Германия, където бе обучавана неговата немска овчарка.

След падането на Берлинската стена и обединението на Германия управителят на училището си направи частно училище. Моят приятел ми каза, че имам възможност да получа на преференциална цена куче водач от частното училище на Гюнтер Болтхауз. Така през 1999 година се снабдих с първото си куче водач, което си платих, защото такъв е принципът. Когато не си гражданин на страната, в която е училището, ти нямаш социална защита и като чужденец трябва да си платиш услугата и кучето. И първото ми куче бе немска овчарка с германски команден ред.

Тук ми бе обучението на място – три дни в Пловдив и осем дни в София. За една година кучето промени живота ми. Дадох си сметка, че не бих могла да продължа да живея без куче водач. Междувременно вече бях дипломиран психолог и радиожурналист. Работих в радио „Експрес“, а през есента на същата година се прехвърлих в „Дарик“. Реших, че си струва да приложа Всичко, което знаех и можех, за да създам българско училище за кучета водачи. Така през 2000 година регистрирах фондация „Очи на четири лапи“, тогава още по Закона за лицата и семействата, а от 2001 година по новия Закон за юридическите лица с нестопанска цел. Оттогава до днес нищо в плановете ми не се е променило, освен че се развиват и допълват. Училището е създадено през 2007 година и е в тази база, в която е и в момента.

Как започна обучението?

През 2005 година започнахме да обучаваме първите кучета. Още нямахме база и работехме в полеви условия. Кучетата живееха в приемни семейства. Треньорите ги взимаха, работеха с тях и ги връщаха. От 2007 година сме в базата, започнахме да развиваме собствена развъдна програма и да гледаме кучетата в самото училище. През 2012 година станахме членове на IGDF – Световната федерация на училищата за кучета водачи. По-късно включихме и допълнителни кучешки професии. Започнахме да обучаваме кучета асистенти на хора с двигателни увреждания и на количка и кучета асистенти за деца и хора с диабет.

Добавихме още и кучета асистенти за хора с аутизъм. В момента това са четирите вида служебни кучета за хора с увреждания. Опитваме също да създадем и методика за обучение на куче, което да работи с човек с тежка форма на епилепсия и да дава сигнал десет минути преди началото на припадъка.

Кога се разбра, че породите лабрадор ретривър и голдън ретривър са най-подходящи за кучета водачи?

Тези две породи са най-подходящи, защото са с мек темперамент и с нулева агресия като природно присъща характеристика. Разбира се, има и изключения, особено при голдъните, но в сравнение със западногерманските овчарки разликата е огромна. Много са социални, интелигентни, доверчиви... И са много лакоми, което улеснява обучението. Когато започнахме, опитвахме с различни кучета, но от десет години работим само с лабрадори. Спряхме да развъждаме и обучаваме дори голдън ретривъри, защото лабрадорите се оказаха най-рентабилната порода като успеваемост. Например на десет кучета от другите разновидности (овчарки, колита, кралски пудели) три-четири се дипломират и реално стигат до работа, докато при лабрадорите успеваемостта е 6-7 от десет. Поне при нас статистиката е такава.

Работата с обучаването на кучета водачи е много сериозна и отговорна. На практика кучето взима 80% от решенията на улицата и по този начин не просто води човека От точка А до точка Б, но и гарантира живота и сигурността му. Затова поведението и характерът на кучето трябва да са безупречни.

Колко струва обучението на кучето водач?

При последните изчисления, които съм правила преди година и половина-две, себестойността на кучето водач или асистент беше около 30 000 лева. Не съм я преизчислявала спрямо инфлацията и към новата валута. Заради много ниския стандарт на живот в България това е много евтино, защото себестойността на едно куче водач в Германия е около 30 000 евро. Това включва всеки цент, похарчен за това животно – от раждането му до дипломирането и предаването му на стопанина му. Но зависи с кого се съпоставяме. Например в Англия себестойността на едно куче водач е 80 000 паунда. Но там се включва и поддръжката на кучето до края на работния живот.

Английската асоциация за кучета водачи финансира храненето, ветеринарните грижи, всички процедури, свързани с финансови разходи на кучето, до края на работния му живот. При нас официално в себестойността се включват всички разходи до предаването на кучето в ръцете на човека. Нито в България, нито на други места, човекът плаща това куче.

Той подписва договор за безвъзмездно ползване и дава едно евро. Това е традиция по цял свят. Когато си отидат вкъщи, човекът вече си поема всички грижи за кучето независимо дали е водач, или асистент, включително ваксини, обезпаразитявания и т.н. В случаите, в които се налага скъпа диагностика или терапия на кучето, а ние сме наясно, че човекът не може да си го позволи, ние поемаме минимум 50% или понякога и 100% от разходите, когато човекът е само на една пенсия. А ако човек има сериозни финансови затруднения, ние осигуряваме и изхранването на кучето. Но това са изключения. Ангажиментът е на ползвателя.

Когато слепите работят или имат работещи семейства, те сами се грижат за тези неща. От 2012 година фондацията е с делегирана държавна дейност. Периодично се явяваме на конкурс като доставчик на социална услуга „Рехабилитация и реинтеграция на хора с увреждания с помощта на служебни кучета“. Засега никой друг не се явява на този конкурс, но би могъл. След като мине конкурсът, кметът на Столична община подписва договор с нас, но субсидията идва от държавата. Държавата използва този формат за всички услуги, които сама не може да предоставя. За това тя ни дава субсидия по единен разходен стандарт. Но ние можем да я харчим само за дейности, свързани с хората, за които работим. Да, можем да платим ток и газ, но не и храна и ветеринарни услуги за кучето.

Държавата вижда кучето в момента, в който то вече е при човека и той, след като е получил социална оценка, е подписал договор за ползването на тази социална услуга. Целият процес на обучение на кучето като помощник и средство за рехабилитация и реинтеграция си остава наша финансова грижа. И ние осигуряваме тези средства чрез дарения от спонсори и проекти. През последните десетина години имаме големи спонсори, също множество малки фирми и обикновени физически дарители. Никой не ми е обещавал да е лесно. Избягвам да се оплаквам, защото всеки си носи кръста. Съмнявам се, че ако това нещо мине в ръцете на държавата или на Съюза на слепите, ще оцелее, защото тук трябва на хората да им пука.

Знаем за случаи, в които все още се отказва достъп на хора с кучета водачи в някои обществени сгради. Какво се промени в законодателството ни, откакто вие давате гласност на проблемите?

Ако преди в девет от десет ситуации хората казваха „Не може“, сега го казват в една от десет ситуации. Законът съществува от 2005 година и аз имам лично участие в това тези текстове да влязат. Когато ремонтираха закона през 2019 година, успяхме да вкараме със същия статут и кучетата асистенти. Правата са на човека с увреждания. Те имат право да са във всички обществени места и да се движат във всички видове обществен транспорт, придружени от свои кучета водачи или асистенти. Това означава, че собствеността на общественото място няма значение.

Може да е банка, такси, държавна собственост. Ако мястото предлага обществена услуга, за която ти плащаш, или ако това е обществен парк, или общинска институция, ти имаш право да си с кучето си. Казано по друг начин, ти можеш да не ме пуснеш у вас, защото не понасяш кучета. Можеш да не ме качиш в своя частен автомобил, защото не понасяш косми или имаш фобия от кучета. Но ако си таксиметров шофьор, си длъжен да ме качиш, а ако си шеф на ресторант, си длъжен да ме пуснеш да вляза с кучето. Това е регламентирано в закона.

За радост, вече хората разпознават тези кучета по екипировката и формите. Когато съответните служители в институциите не са наясно и поради незнание предпочитат да кажат „Не“, има кой да се намеси и да помогне, независимо дали това е автобус, или опашка пред някоя институция. Ако никой не се намеси, хората, ползващи наши кучета, са инструктирани да ни се обаждат. Те звънят, дават координати и имена и ние чисто институционално започваме процедура по защита на правата им по закон и обикновено получаваме „Да“. В случаите, в които не сме получавали „Да“, се е стигало и до сигнали до Комисията за защита от дискриминация, съдебни дела и т.н.

Но никоя институция или търговски обект не може да се поставя над законите на държавата заради свои вътрешни правила. Това е принципно положение. Искам всички управители да си обучават персонала. Знам, че има текучество. Но трябва да го обучават за специалния статут на тези кучета. Трябва да има стикери, които сами да говорят на хората. Разбира се, ние сме много далеч от един идеален свят. Но разликата между времената, в които ходех с моето куче и всички ме ругаеха, и сегашния момент, е огромна.

Този материал е съвместна инициатива на OFFNews и блогът на Крис Григоров. Пълната версия на интервюто с Албена Алексиева можете да прочетете тук.

Следете новините ни в :