От нашия избор зависи в каква държава ще живеем

Чували сте, навярно, сентенцията: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно“? Неин автор е легендарният британски историк лорд Актън. В самия край на живота си - между 1894 и 1902 г. той решава да събере в един цикъл лекции всичко, което е разбрал за историята. След като ни представя деянията на император Петър Велики в Русия и на Фридрих Велики в Германия, Актън ни предлага следното обобщение:

„Държавата, такава, каквато те я разбираха, е интелектуалният водач на нацията, двигател на благополучието, снабдител на знанието, пазител на морала, организатор на общия напредък на човека. Това е огромната власт, подкрепяна от милиони щикове, която се оформи в Петербург и бе доразвита от по-големи умове в Берлин; и това е най-голямата опасност, с която на англосаксонската раса предстои да се сблъска“.

Две непримирими схващания

И този сблъсък не закъснява: Първа световна война, Втора световна война, Студена война, а днес – Украинска война. Човешките грешки и слабости, довели до тези войни, са различни. Явлението, обаче, е едно и също. Сблъскват се две напълно непримирими схващания относно това що е държава и каква е нейната роля в живота на човеците. Днес, за разлика с отпреди век, има реален шанс този цикъл да бъде най-сетне спрян; но за да го спрем, трябва да го разберем.

Еманципирането на държавата от външни ограничения е най-важният политически процес, протичащ в Европа между Ренесанса и Френската революция. През Средновековието не си никакъв крал – и нямаш никаква държава – ако не си одобрен от Папата. Легитимността ти идва от това негово одобрение.

Появяват се обаче ренесансовите републики, чиято легитимност е другаде: че работят в полза на гражданите си. Тук държавата престава да зависи от религията. Този процес се задълбочава с разцеплението между католици и протестанти. Все по-трудно става на кралете да апелират за подкрепа по религиозна линия. Тяхната легитимация се развива както в посоката на републиките („Подкрепяйте ме, защото работя за вас“), така и в посоката на династичността („Подкрепяйте ме, защото съм законен наследник на короната“).

Държава, която не подлежи на ничий контрол

По принцип, изчезването на религията като фактор, легитимиращ държавата, е нещо добро, защото отваря възможност за връщането към държавната легитимност, наследена от античните времена: държавата е легитимна, когато работи за благото на всички свои граждани. Доста цивилизовано… Не тази възможност обаче е реализирана, защото се появява друга, чисто нова легитимация на държавата (поне за Европа – в Китай не е така). В Италия Макиавели пише трудове, според които държавата няма нищо общо с морала, с благото на всички или с династична легитимност. Тя е съвсем отделен фактор, никому не се обяснява, от никого не зависи, с нищо не е обвързана и с никого и с нищо не се съобразява: „суверенна“ е.

Това е доста богохулно, тъй като в така описания смисъл единствено Бог е „суверенен“, т.е. независещ от нищо, което е външно Нему. Но точно Божи служител, а именно кардинал Ришельо, играещ ролята на министър-председател на Франция, въвежда този принцип като официална легитимация на френската държава. Тя е суверенна, самодостатъчна, не подлежи на ничий контрол и прави каквото си иска, без да е длъжна да се обяснява комуто и да е. Така се стига до известната сентенция на Луи XIV „държавата – това съм аз“. Ще рече: държавата - това не са някакви закони, не е някаква история, не е някакво схващане за доброто, не е и машина за подобряване живота на хората си. Държавата – това са моите прищевки и настроения.

Държавата като "свръх-човек"

Ако цялата работа се беше спряла тук, пораженията върху Европа щяха да бъдат доста по-малко, отколкото се оказаха. Щеше да има тук-там по някой като Луи или като полковник Кадафи, който да тръби, че само той е държавата. Голяма работа, луди бродят всякакви. Обаче работата не спира дотук, а продължава по посока на онова, което описва лорд Актън. И в Русия, и в Прусия новопоявилите се императори (с бащи – прости крале) „ъпгрейдват“ концепцията за суверенната и независеща от никого държава в посоката на държава, която единствена носи закон, ред, напредък, знание, морал. Ако нея я няма – то и тези неща няма да ги има. Населението ще се върне в предишното си дивашко и варварско състояние.

Какъв е проблемът с тази концепция за държавата - и днес видима в политическата мисъл на страни като Русия и Китай? Проблемът е, че самата идея за държавата като свръх-човек, който е застанал над останалите и ги влачи напред към светлите бъднини, е дивашка и варварска.

Държавният апарат не е населяван от някакви свръх-хора, доведени от специален развъдник (макар французите понякога да твърдят точно това). Чиновниците и функционерите са набирани сред същите тези обикновени хора. Е, как така, веднъж хванали държавна служба, те стават свръх-човеци, единствените знаещи и можещи? Това е манталитетът на старшината, който всяка вечер строява войниците на плаца, за да им обясни как стоят нещата с живота, философията, историята, политиката, международното положение, модата и футбола. Той знае повече от тях за всичко, защото има нашивки на пагона, а те – не.

Англо-саксонците не тръгват по този път

Концепцията за просветената суверенна държава, локомотив на прогреса, е донякъде плагиат от китайците, но е най-вече израз на манталитета на онези прусаци и руснаци, които са били извеждани от колибите си из блатата, изкъпвани, слагани в униформи, обучавани и вкарвани в съответните победоносни войни. „Бре“, си казвали те на съответните езици по времето на Фридрих, Петър и разните там Екатерини, „това държавата е голяма работа. Без нея никога нямаше да напусна родното блато“.

„Англо-саксонците“, както с пяна на уста и до днес ги наричат наследниците на Фридрих, Петър и разните там Екатерини, не тръгват по този път. Опитват се, но не успяват, тъй като обществата им са прекалено сложно устроени, за да търпят чак толкова прости политически конструкции. Чарлз I се опитва да въведе положението „държавата – това съм аз“, но пък британският парламент не е съгласен и му отсича главата. После републиканците на Кромуел се опитват да въведат народна диктатура, но тъй като в Англия не живее само „народ“, а още десетки класи, прослойки и общности, те не са съгласни и си връщат монархията. Накрая се стига до онзи компромис, който в следващите три века предпазва британците от революции, граждански войни, диктатури и други неприятни случки. А техните братовчеди, американците, от самото начало си подреждат властта така, че тя никога да не може да доведе до държава от типа, предлаган от подобните на Фридрих, Петър и разните там Екатерини.

От време на време някой от техните наследници пита някой англо-саксонец: „Абе, след като държавата при вас не върши всичко, кой тогава го върши?“. И получава очевидния отговор: „Хората го вършат“. След което питащият поглежда себе си, оглежда себеподобните около себе си и се провиква: „Лъжете! Не може да е така! Криете нещо, гадни англо-саксонци перфидни!“.

Поуката от историята

И така – до днес. Има, наистина, напредък. Войната е в Източна Украйна, а не – световна. Наследниците на Фридрих този път играят в отбора на „англосаксонската раса“. А наследниците на Петър и разните там Екатерини са в откровен съюз с китайците, разкривайки къде в крайна сметка са корените на концепцията за суверенната свръх-държава, двигател на всичко: в степите между Пекин и Каспийско море.

В тази история има поука. След края на войната в Украйна, в която англо-саксонците отново ще разбият свръх-държавистите, на победените трябва да бъде обяснено по начин, по който да разберат: „Няма такова нещо като суверенна свръх-държава, двигател на всичко. Това е дивачество и варварство, което е възможно само там, където няма общество, а блатно-степна човешка маса. Направете си максимално сложно устроено общество, за да могат хората да движат нещата, подпомагани от една скромна държава, която е техен слуга. Можем да ви помогнем да направите това“.

Дойче веле 

Следете новините ни в GoogleNews