Шансът е 50 процента или почти...

Има такъв народ...а има и такава пиеса - "В очакване на Годо" от Самуел Бекет.

Докато чакат Михаля (Годо), двама абсурдни персонажи водят абсурден разговор помежду си. Този разговор илюстрира абсурда на съществуването ни.

В един момент двамата, които все чакат и все не дочакват Годо, започват да обсъждат кога тоя пуст спасител ще дойде. В този момент единият от героите произнася култовата реплика - "Шансът е 50 процента, или почти"...

Защо днес се сещам за Бекет? Знам ли, напоследък толкова сме закъсали във всяко едно отношение, че се опитвам да си обяснявам действителността с класиците.

Изборите за 45-о Народно събрание минаха. ГЕРБ са първи, но нямат мнозинство. БСП изпадат в ъндърграунд. Появяват се нови субекти, част от тях - създадени от стари играчи. И днес, в навечерието на новата политическа действителност, политолози, социолози, коментатори, наблюдатели и обикновени телевизионни кибици коментират ситуацията така -"Шансът 45-ото НС да доведе до кабинет е 50 процента. Или почти!".

Да, Бекет би бил горд да е жив днес и да види как неговата абсурдна драматургия се сбъдва. Ред по ред, буква по буква, запетая по запетая.

Отново очаквахме Годо. Отново Годо не дойде. Вместо него дойдоха Бойко, Христо, Мустафа, Корнелия, Слави и Николай, жертващия се за министър и депутат, Хаджигенов. Да виждате Годо в компанията? Аз лично не виждам.

Дойдоха новите спасители, огледаха се...и млъкнаха.

И ние пак зачакахме. Не знам кого зачакахме тоя път, но седим и чакаме. А вариантът да не дочакаме е 50 процента. Или почти.

Знаете ли, когато комунизмът у нас падна, бях на 18. Ходех често на театър. Гледах Бекет, Йонеско. И нанасях техните абсурдни трактовки на света върху абсурдната реалност, в която имах нещастието да съществувам. Тогава си казвах - "Ето, тоталитарният режим падна, шансът ни да живеем свободно сега е 99 процента!". Е, не бях прав. Още тогава шансът е бил 50 процента, или почти. И след това времето започна да ми го доказва. Почти написахме добра конституция. Почти направихме реформи. Почти имахме лустрация, почти инвестирахме в култура и образование. Създадохме почти здравеопазване, почти социална система, почти се погрижихме за достойните старини на майките и бащите ни. Изобщо, за тия шибани 33 години от 10 ноември 1989 създадохме почти държава. В която всичко е на 50 процента...Или почти.

Седя и слушам основните политически играчи днес. Те са до един нови и неопетнени... 50 процента, или почти. Слушам ги и се чудя - а сега накъде поемаме? Четох им програмите за управление. Гледах тъпоумните им остриета, които нямаха един смислен дебат в цялата предизборна кампания. Опитах се да бъда онзи наивен млад човек от 1989 г., който оптимистично гледа бъдещето. Справих се 50 процента. Или почти. Почти им повярвах, почти ги харесах, почти ги припознах. Само че от напън да ги харесам и да се заредя с оптимизъм често получавах позиви за повръщане. Е, не повърнах. Да е жив и здрав социализмът, научил ме е когато видя нещо гадно, да си стисна носа с пръсти.

Тия дни ще бъде конституиран новият парламент. Той ще има дълъг живот. Шансът за това е 50 процента. Или почти. А може да има и къс живот. Шансът отново е същият - 50 процента. Или почти.

В този парламент влязоха стари хиени, реанимирани политически трупове и обикновени самовлюбени комплексари. Има за всекиго по нещо. Шансът тези хора да произведат качествен продукт е...знаете какъв. 50 процента или почти. А после - после или ще поемем в посока на поредния гнусноват политически инцест... или ще идем на нови избори наесен. Шансът и за двете е 50 процента. Или почти.

Бертолд Брехт имал идея за допълнение на Бекет. Той смятал, че докато героите - отчаяните и смачкани бюргери - чакат Годо, на голямо платно зад тях трябва да се прожектират кадри - световни войни, нацизъм, концлагери, глад, протести. И в края на пиесата, когато един от героите произнася репликата "Спял ли съм, докато другите са страдали? Утре, ако ме попитат какво съм правил през целия си живот, какво да им отговоря? Че съм чакал Годо?" - да усетим, че докато чакаме поредния спасител, пропиляваме живота си, пропускаме реалността и сме негодни за употреба.

И ние така. Докато в неделя отидохме пред урните да повикаме Годо, пропуснахме всичко наоколо. Добре де, пропуснахме го 50 процента. Или почти.

Днес чета коментари, пълни с надежда. Коментари, пълни с упрек към "простите" избиратели. Коментари, пълни с тревога - "Ама ако статуквото го няма, как ще оцелеем?". Чета радостта на няколко самовлюбени хора от промоцията им за високи заплати. Чета започващите вътрешни скандали между други хора, които използваха народното недоволство да възкръснат и да влязат в големия политически цирк. Чета всичко това и си мисля, че животът ми премина в това да гледам спектакли. Спектакли на Бекет, изиграни от най-лошите актьори на света и поставени от най-скапаните режисьори от ДС.

Шансът да гледам тия спектакли до края на живота си е 50 процента. Или почти. Шансът някога някъде пиесата да свърши и ние да я аплодираме е далеч по-малък. А шансът Великия системен администратор да се погрижи за нас, преди да сме си казали мнението за случващото се, е повече от 100 процента сигурен.

Честита ви нова политическа пиеса, бедни мои сънародници! В крайна сметка какво друго ни остава, освен да седнем и да гледаме? При 50 процента позволена запълняемост на залата...Или почти...