Истината като условие за избор

Две седмици преди парламентарните избори изглежда, че както политиците, така и избирателите нямат нужда от „истината, истината и само истината”.

Тя е като чистия кислород – без него не можем да живеем, но само с него умираме за няколко минути. Разчитаме на някаква комбинация от полуистини и откровени лъжи - като въздуха, който дишаме. Въпросът е къде се намира границата на поносимост, отвъд която започваме да се задушаваме.

Натрупването на полуистини образува сложна паяжина от фалшиви обяснения и неистински доводи. Това се вижда най-ясно в политическата пропагандна, но има преките си измерения в публичния живот на всички равнища. Освен целенасочената пропаганда, в разгръщането на тази паяжина участват още много субекти, поради своя конформизъм или просто заради духовна леност и неграмотност. Тази „кукувича прежда” обгръща публичното пространство и вече изкривява представите за житейските перспективи на следващото поколение.

На пръв поглед изглежда, че в българското политическо пространство се образува ново принципно разделение – "за" и "против" Русия. Ако съдим по политическото говорене, изглежда, че дори споменаването на Руската федерация е достатъчно, за да бъдат мобилизирани всевъзможни доводи в двете посоки. Изглежда, че политическите ориентири на българския дебат се изчерпват с това дали сме за или против една единствена страна. Точно затова, изглежда че истинският дневен ред на България се размива в спорове за това дали да следваме линията на Кремъл или не.

Всъщност това не е истински политическо разделение. Огромната част от онези, които са готови с нездрав блясък в очите да спорят в подкрепа на Кремъл, нямат никаква представа от онова, което се случва в Руската федерация. Това не им пречи да налагат разбирането, че руските интереси съвпадат с българските и дори да се определят като патриоти, работейки в полза на интересите на чужда страна. Докато това беше поведение, характерно за периферни политически субекти, като че ли нямаше сериозни основания за тревога. Но в хода на тази кампания основни политически партии агресивно започнаха да налагат интересите на Русия в българския дневен ред.

Няма такъв дебат. Руската външна политика беше ясно очертана и последователно провеждана през изминалите години. Тя има своите аргументи и в известен смисъл, поне от гледна точка на Москва, няма алтернатива. Удържането на властта налага ескалация на външнополитическата активност по всички линии. Огромните проблеми пред Руската федерация могат само да бъдат отлагани и пренебрегвани дълго, но разрушителният им ефект е налице. Всичко това засяга единствено и само руските граждани. Те определят как ще живеят и в какво ще вярват. Това е техен, а не наш проблем. Доколкото част от доктрината "Путин" обхваща страните от Югоизточна Европа и конкретно България, ние имаме необходимите средства да неутрализираме агресивните руски претенции. Проблемът е другаде.

Основният източник на разделение и противопоставяне не е Русия сама по себе си. Доктрината "Путин" успя да слее образите на Царска Русия и Съветския съюз, така че когато се говори за режима в Кремъл, да се говори само за някаква абстрактна и митична „Русия”. Когато режимът има интерес да се представя чрез своята имперска история или чрез руската култура, царизмът няма значение. Когато предпочита да говори за „своите сфери на влияние”, предпочита историята на СССР. Всъщност доктрината "Путин" успя да докаже нещо, което цялата Студена война не успя – това, че никога Съветският съюз не е бил основан на някаква лява идеология, още по-малко на наследството на Маркс. Именно режимът на Путин доказва всекидневно, че по отношение на имперските си амбиции и политическа култура, няма разлика между Царска Русия, Съветския съюз и „суверенната демокрация”, която твърди че развива Кремъл. Имперските рефлекси остават същите, а за съжаление България продължава да бъде възприемана като бивша колония.

Проблемът е в българския обслужващ персонал на доктрината "Путин". Именно тези хора, бранейки все по-агресивно и безогледно позициите и доходите си от обслужването на руските интереси, налагат псевдо-разделението "за" и "против" Русия. Сегашното състояние на българското общество е резултат от влиянието на тези корпоративни интереси. Самите те в малка степен се интересуват от онова, което се случва в Рускита федерация, стига да успеят да задържат контрола си върху политическия и стопанския живот на България.

Както и преди, техните „изконни интереси” са съсредоточени в енергетиката и сигурността – двете основни сфери на влияние на съветския неоколониализъм, реализиран чрез механизмите на Съвета за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор. Най-влиятелните кланове и корпорации, заинтересувани от налагането на фалшивото противопоставяне "за" или "против" Русия се борят за собственото си оцеляване. Залогът е огромен, ако се съди по яростта, с която всички техни щатни и нещатни сътрудници се опитват да поддържат фалшивата реалност, в която българските граждани трябва да направят своя избор.

През изминалите месеци се оказа, че са активирани всички „бойни линии” на тази пропагандна война. Всички, които по някакъв начин са били свързани със системата за разпределение на позиции и привилегии, създадена по време на съветската колонизация, са в пълна мобилизация. Те налагат на българския дневен ред фалшивото противопоставяне между Изток и Запад, между Брюксел и Москва. Именно те са ангажирани всекидневно с компрометирането на европейските принципи и норми. Това са най-ярките „критици” на европейските ценности и неуморно громят „двуличието на Европа”. В изкривената реалност на пропагандната война, те ще продължават да служат на чужда страна, проглушавайки ушите на всички със своя „патриотизъм”.

Натрупването на полуистини върху лъжи създава устойчива амалгама от илюзии. Проблемът с пост-истината не се свежда само до създаването на фалшиви новини. Страничните ефекти на тази пропагандна война срещу здравия разум са свързани с компрометирането на истинските факти. Все по-трудно изглежда да бъде доказана истината, защото изглежда, че вече няма значение кой какво казва. Доказването на истината изисква все повече време и усилия. Това се превръща в траен проблем на българската публичност, доколкото твърде дълго позволихме полуистините да прикриват причините за собствената ни мизерия.

Публичният интерес налага дългосрочни усилия за възстановяване на истината, докато корпоративните интереси, налагащи фалшивата реалност на политическия ни живот, имат съвсем краткосрочен хоризонт. Той се скъси още повече от залога, който представляват за тях предстоящите парламентарни избори. Ако не успеят да постигнат целите си, ако не успеят да задържат още малко в състояние на дезориентиран скептицизъм българското масово съзнание, тези корпоративни интереси рискуват да изгубят водещата си роля. В тази битка всяко депутатско място има значение. Загубата на всеки процент подкрепа има реални финансови измерения. Всяко колебание в достоверността на фалшивата реалност, която изграждат, може да коства влиянието им в цели сектори на икономиката.

В тази пропагандна война, истината не е условие за политически избор. Основната цел е разколебаването на избирателите, които искат да подкрепят ясна политическа кауза и, едновременно с това, мобилизирането на конформисткия вот. Хиперболизираните лъжи, с които все по-агресивно бива изпълвано публичното пространство, имат за цел да откажат от участие в избори онези, които не са готови да вярват на всяка поредна полуистина или откровена лъжа. Това е техника на „зомбиране” на избирателите, която изглежда, че вече дава резултати.

В оставащите по-малко от две седмици до парламентарните избори ни предстои нова офанзива в пропагандната война. Истината ще продължи да бъде жертвана в името на запазването на българския олигархичен модел. Гражданското общество изглежда все така стъписано от агресията на войната срещу истината. Ако дебатът за истината не може да бъде спечелен в хода на предизборната кампания, остава само да се надяваме, че „специалните ефекти” на пропагандната война ще изгубят значението си на прага на изборното помещение, където всеки ще гласува за самия себе си, а не за онези, които живеят добре за негова сметка.