Предчувствието

На 14 февруари 1915 година столицата беше обвита в гъста мъгла, покрила улиците като було. Снегът хрущеше под краката на минувачите, а светлините на уличните лампи трептяха на студения въздух. Александър - Алекс Велефф, известен пианист от Берлин, пристигна на софийската гара с влака от Букурещ късно вечерта. Турнето му го водеше през Балканите: Букурещ, Белград – с които бе приключил, а сега София.

Следващият концерт беше в градското казино, онази елегантна сграда на ъгъла на „ген. Йосиф Гурко“, в края на градската градина, където софийският елит се събираше за балове, театрални представления и концерти. Преди години, в същото това казино, някои от музикантите на гостуващият бенд на Уолъс Хартли, бяха наети да свирят на борда на новия най-голям презокеански лайнер „Титаник“. Те изсвириха репертоара си в казиното и заминаха за Ливърпул, за да се качат на борда на фаталния кораб за неговото първо и последно плаване през април 1912 г.

Пианистът Алекс Велефф беше почти на седемдесет години, с напълно побеляла коса и ръце с изпъкнали вени, чиито дълги пръсти докосваха клавишите на рояла без да поглежда партитурата. Умееше да свири всичко що човечеството знаеше или е чувало. Предстоеше му да запознае софийската публика с разширения си рецитал, който започваше с Клод Дебюси, Ференц Лист, преминаваше към Шопен и Ян Сибелиус. Накрая дори стигаше до модния за времето Рахманинов.

"Музикален вестник", скрийншот на автора

Гвоздеят на програмата му за столицата включваше и вариациите от Йохан Себастиян Бах на Готлиб Голдберг. Според популярната легенда, този талантлив клавирен изпълнител е разработил и увековечил едно от най-великите произведения за клавишен инструмент в историята на музиката по поръчка на някакъв граф, който страдал от безсъние и искал да слуша музика, която само да го успокоява и да развлича през нощта.

Изпълнението на всички музикални произведения за виртуоз като Алекс Велефф беше просто медитация, нещо като разговор с вечността. Но от няколко дни музикантът се чувстваше много зле. Сърцето му биеше неравномерно, гърдите го стягаха в обръч, а в главата му се въртяха мисли, които не можеше да прогони. Сънят му не искаше да дойде въпреки хаповете за спокойствие, които изпиваше по предписание на берлинския си доктор.

"Дали това не е краят?" мислеше си апокалиптично той, докато пиколото на хотела мъкнеше куфарите му към асансьора, за да го настани в стая 312 на хотел „Империалъ“.

На следващият ден, в навечерието на концерта, чиито билети бяха отдавна изкупени, хер Алекс Велефф даде интервю за изданието „Музикален вестник“. Журналистът, млад мъж с очила и ентусиазъм за поне трима, го попита за Бах – защо ще свири точно Голдберг вариациите в София. Александър се усмихна уморено и започна да разказва. Гласът му беше дълбок, с лек акцент.

- Искам гостите на концерта ми да изживеят времето на композитора. Знаете ли как са ходили на концерт на Бах през... ами, през бароковата епоха? Представете си Лайпциг, 1730-те или 1740-те години. Бах бил в черквата и сядал да свири веднага след службата. Намествал се там горе на столчето, протягал ръце към клавишите, краката му стъпвали на педалите и органът в „Свети Тома“ оживявал. Хората не ходели на концерт както днес – с билети или покани. Осъзнавали са, че се намират в единственото място на света, където винаги имат запазени места - на дървените пейки в църквата. Например, семейството на жена ми, а тя е от Берлин… са били типичните богати немски бюргери. Но след някаква криза, финансова вероятно, изпаднали от тази прослойка, защото много обеднели. Не до просешка тояга, но много обеднели. Наложило да се преместят в провинцията.

Майката нареждала на дъщерите си - още от вторник сутринта, да започват да се подготвят трескаво за неделята – да перат дрехи, да гладят. После да колосват одеждите, яките, маншетите, полите и дори бельото. Накрая баща им изваждал кесията си и вадел талерите*, подавайки им ги с наставления как да ги крият. А къде са ги крили – естествено в бельото си!

- Защо? – попита журналистът.

- Защото, пътувайки с каретата си, те минавали през гори и пътища, които гъмжат от разбойници. След като благополучно стинели до черквата, всички сядали на студените пейки. Някои дори си носели храна – малко хляб, сиренце, бутилки вино и калаени чаши. Концертът на Бах бил част от службата, нали знаете, но той не просто е свирел – той напълно е импровизирал. Свирил своите токати, фуги и прелюдии, които траели с часове. Бюргерите слушали. Музиката се леела – сложна, полифонична, като река, която се преплитала с океан. Трудно сега е да се опише, трябва да се чуе...

Журналистът поклати с глава, а Александър продължи, още по-сериозно:

- Ето ние днес седим в тъмната зала и се оставяме музиката да ни погълне. А тогава музиката е била част от живота. Бах е свирел за Бог, за хората, за себе си. Впрочем, Голдберг вариациите са написани за един граф, който страдал от безсъние. Свиренето през нощта е било единственото спасение от лутането на душата му между света на съня и будните. Музиката е била като молитва в тъмнината.

Журналистът кимна, че е успял да запише всичко. С това разговорът очевидно приключи. Текстът излезе във вестника на следващия ден, със заглавие „Световноизвестен пианист в откровение за великия Йохан Себастиян Бах“.

Но дори и интервюто не повдигна духа на музиканта. Алекс Велефф все още не се чувстваше никак добре. Сутринта, в деня на предстоящият концерт - 14 февруари 1915 година, той се събуди с остра болка в гърдите. Лекарят от хотела се качи да го прегледа.

- Само умора е това, господине, от пътуването, от гастролите. Почивайте си – каза той, прибирайки стетоскопа в чантата.

Но в ума на пианиста се въртеше нова хипохондрична мисъл: „Умирам. Това е сърдечна апоплексия. Не мога да свиря тази вечер.“

Той дълго лежа в стаята си, гледайки тавана. Спомняше си детството в София, преди да замине за Германия с родителите си, майка му, която го учеше на пиано, първите му концерти като дете, първия му ден в Градската консерватория в Берлин (Städtisches Konservatorium für Musik in Berlin).

„Ако умра сега, поне ще е в родния град“ – мислеше си той.

Импресариото му почука на вратата:

- Господин Велефф, залата е пълна! Елитът на София е там – генерали, министри, актьори от Народния театър. Днес има карнавален бал веднага след концерта, всички са там. Моля ви!

Александър бавно се изправи. Облече фрак, стегна колана си. Погледна се в огледалото - лицето му беше бледо.

„Не, няма да умра на сцената. Но музиката... Бах ме чака.“ - каза си той. После помоли пиколото да спре файтон, който да го закара до казиното. Така и стана.

Залата беше великолепна – кристални полилеи, позлатени стени. Беше пълна с хора - дами с перли, офицери с ордени, деца на висши чиновници. Миришеше на парфюм и силни пури, хубав, първокласен екстра тютюн.

Александър седна пред рояла – голям Steinway, докаран специално за него. Публиката утихна. Той започна с Голдберг вариациите. Нотите се понесоха – чисти, прецизни, като капки дъжд в лятна тишина през нощта. Вариация след вариация, музиката се извисяваше, преплиташе тонове. Получи се, стана точно, както той разказваше на журналиста от „Музикален вестник“.

Александър забрави болката в гърдите си. Ръцете му летяха по клавишите, душата му се сливаше с творбите на композиторите. Въпреки че залата нямаше добра акустика - публиката беше хипнотизирана, никой не кашляше, не шумеше, не смееше да мръдне. Дори онези, които бяха дошли само за бала с маски след това, седяха неподвижно.

Концертът продължи час и половина. Когато свърши с последната вариация - залата избухна в мощни аплаузи. Александър стана, поклони се няколко пъти, усмихна се леко. Премести се до клавесина – също осигурен за този концерт и постави ръцете си на клавишите.

„Не, не, не умирам“ – помисли си. - Още не. Няма да е днес!“

Свиреше докато не реши, че се е наситил и че публиката е окончателно задоволена. Стана от столчето, заглади косата си, обяви, че си тръгва и благодари на домакините. Отказа им да остане на бала. Не искаше дори да го водят в кръчмата “Дълбок зимник“, където го очакваше богата маса, отрупана с карабунарско вино, печено прасенце, ордьоври, салати и какво ли не още от гастрономическия потенциал на организаторите.

- Много съм уморен – каза на помощника и импресариото си, махна за последно с ръка на щастливата публика и излезе под ръкоплясканията.

Спря един файтонджия и му каза името на хотела. По пътя гледаше нощна София с маскираните хора по улиците. Карнавалът започваше. Но без него.

Прибра се в хотелската си стая, свали фрака и ризата и веднага си легна. Сега сърцето му биеше спокойно. Даже не усещаше ритъма му. Заспа дълбоко с мисълта за Бах и за онова старо време, когато концертите му над амвона в органната катедра траеха с часове, а хората седяха без дъх.

Късно през нощта силна експлозия разтърси града. Хотел „Империалъ“ и стая номер 312 се разтресоха, мазилката от тавана се посипа по леглото на пианиста. Той скочи и застана до прозореца. От гърмежа, който бе като от артилерийска стрелба, ушите му бучаха. Навън кънтежът бе последван от викове. Пианистът се облече бързо и излезе на улицата.

Хора тичаха по улиците, викайки: „Какво беше това….?!!“

От казиното се издигаше дим, а всички прозорци на сградата бяха счупени. След надошлите конни полицаи се появи и взвод войници, които застанаха на ул. „ген. Йосиф Гурко“, така че да препречат потока от любопитни хора да надзъртат към казиното. Алекс видя една конна линейка, която идваше от градината на казиното и после зави на другата страна.

Приближи се колкото може до пазачите, краката му стъпваха по счупени стъкла, изхвръкнали на тротоара – толкова силна е била експлозията. Видя и кръв по тротоара, а на снега носилки с тела. Чу шепота: „Бомба... по време на бала... има мъртви... дъщерята на генерала...“

Пианистът стоеше на улицата в студа и мислеше: „Ако бях останал... щях и аз да съм на парчета или на носилка. Знаех си, че нещо ще стане…. И това продължително стягане на сърцето… от толкова време. Това ще да е било!“

Умората го беше спасила.

-------------------

На сутринта взе един вестник от фоайето на хотела – пишеше за атентата: четирима убити, много ранени, хаос. София беше в шок. Нямаше и дума за неговият рецитал, но беше съвсем очевидно, че разтърсващата новина беше изместила фокуса от всички останали събития в столицата.

Алекс Велефф замина с първия влак към Белград, после за Виена. Но част от сърцето му остана София, Бах и оная нощ, когато смъртта беше минала на косъм покрай него, но беше взела други.

Години по-късно в мемоарите си, той написа: „В онази вечер в София свирих Голдберг вариациите като за последно. И може би беше така – за онези, които останаха в залата. Великият Бах винаги ще ми напомня, че животът е вариация върху една тема – крехка, но вечна.“

И все пак, до края на дните си Алекс Велефф носеше в себе си онази нощ като тиха, неизречена благодарност. Когато свиреше сам в берлинската си стая, понякога спираше на някоя вариация и затваряше очи – виждаше пак кристалните полилеи, които се люлееха от експлозията, чуваше виковете в студа, усещаше миризмата на дим и кръв под снега.

Не говореше често за София след това. Но всяка година на същата дата сядаше пред рояла и отново свиреше Голдберг – бавно, почти шепнешком, сякаш за да каже на онези, които влязоха в казиното и не се върнаха: „Аз помня. И свиря отново за вас.“

И музиката продължаваше да се лее, защото бе вечна.

*талер – основна сребърна монета в Германия и Свещената Римска империя, която е дала името си и на американския долар.

За атентата в градското казино

Той се случва на 13 срещу 14 февруари 1915 (1 февруари стар стил), по време на благотворителен маскен бал, организиран от артистите на Народния театър. Загиват 4 души, между тях синът на ген. Климент Бояджиев и дъщерята на ген. Иван Фичев, ранени са още 8 души. Истинските организатори са свързани с младотурците (Талаат бей, Наум Тюфекчиев и т.нар. „Червени братя“), с цел да повлияят на българския неутралитет преди влизането в Първата световна война. Първоначално съдът обвинява други, но истината излиза по-късно. Градското казино е унищожено от бомбардировките в края на Втората световна война, на негово място е построена по-късно Градската художествена галерия, която работи и днес.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews