Писмо от Евксиноград

Късната есен на 1913-та се беше спуснала тихо над Черноморието. Морето, още ненапълно успокоено след летните бури, биеше срещу скалите под двореца с мек, почти приспивен ритъм. В градината на Евксиноград големите назъбени листа на младите чинари бяха променили цвета си в яркожълто и кафяво. Някои вече бяха окапали, създавайки красив есенен килим по алеите, а вятърът носеше тези шарени вълни по алеите, сякаш искаше да избърше следите от миналото красиво лято.

В една от ъгловите стаи на втория етаж, с прозорци към залива, седеше млада девойка. Косата ѝ беше прибрана в плитка, а върху бюрото пред нея лежеше отворена тетрадка с дебели, кремави листове. Перото в ръката ѝ трепваше леко, докато мастилото се стичаше върху хартията:

„Драга моя Елисавета,

пиша ти от Евксиноград, където въздухът мирише на сол и мокра трева, когато вали дъжд. Тук всичко е така различно от София – няма го шума на улиците около Двореца, няма го звъна на файтоните по „Раковска“. Не се чуват викове на амбулантни търговци. Няма го и онзи постоянен шепот на кликата от придворните, който ти толкова добре познаваш. Тук има само море, вълни и шум от вятъра, брулещ клоните на парковите дървета. Рядко вечер иде тишината, когато вятърът най-накрая се наиграе и се съгласи да заспи, па макар и за кратко.

Знаеш, че дойдох тук с майка още в началото на октомври. След като и тази пуста война най-накрая свърши и границите отново се разместиха, Негово Величество пожела да прекара няколко седмици край морето, преди зимата да ни прикове в столицата.

Майка ми, като стара придворна дама, бе поканена да придружи царицата*, а на мен ми наредиха да остана с малката княгиня**. Но мама замина с г-жа Елеонора – знаеш, че царицата е много заета с милосърдна дейност и грижа за ранените и осакатените по болници и лазарети. А царят май предпочете да се затвори в Евксиноград и да страда. И аз съм сега сам-самичка.

Заседнах тук. Ала ще трябва да издържа, защото последвах обстоятелствата – не можех да остана сама в голямата къща на „Оборище“. Дойдох тук с маминка, която (както ти писах) за нещастие замина и ето, че се тъй тъжно разделихме.

Знам, че младите княгини Евдокия и Надежда често пътуват с татко си или го придружават в резиденциите. Но понеже и двете вече навлизат в девическата си възраст, съвсем скоро ще им зачислят по-възрастни и опитни придружителки. Те ще са отбрани от „стари придворни дами“, а не като мен – младата и никому непознатата.

Аз изглежда съм им по-скоро приятелка. Ще им трябват обаче други, които да служат за техни компаньонки, инак казано – възпитателки, които да съблюдават строгия дворцов етикет. Затуй знам, че ще съм за кратко тук, така ми е било писано, мила Елисавето. И сигурно ще ми е много мъчно като ме натирят обратно в столицата.

Но стига съм те тревожила.

Първите тук дни бяха спокойни. Разхождахме се из парка, беряхме късните рози, които все още цъфтяха покрай оранжерията, и слушахме как вълните разказват нещо на скалите.
Вечер свирех на пианото в голямата зала – малки валсове, които помня от уроците при мадмоазелъ Dubois. Апропо, и тя си замина. Всички слушаха любезно, а царицата преди да тръгне дори ме похвали веднъж.

Но, мила моя, не всичко остана така тихо.

Лозя край Евксиноград, снимка: личен архив

Случи се нещо друго. Преди около десет дни пристигна младият мичманъ Борис Карарадев. Той е от флота, служи на някакъв героичен миноносец от войната, който сега е закотвен край Варна. Дойде с донесения за Негово Величество и трябваше да остане само два дни. Остана повече.

Първия път го видях в градината. Стоеше на входа на беседката, пушеше сигарета и гледаше към морето. Когато минах, той се обърна и ме поздрави с онази сдържана учтивост, която притежават само хората с мундир.

После се случи втори път – в библиотеката. Търсех книга с френски стихове, а той разглеждаше навитите на рула лоции***, които монархът държи там за бърза справка при нужда.
Разговорихме се. Приказвахме за Париж, за който и двамата мечтаем (той също не бил ходил), за музиката, за това как след войната всичко изглежда по-далечно и по-скъпо. Жалко, че не ме чу как свиря, когато царицата беше тук. Щеше да му се хареса.

На третия ден той ме покани да се разходим покрай брега. Мъчно ми бе, че я нямаше мама - да я измоля, че да се съгласи на тази любезна покана за излизане с кавалера.
Но намерих веднага друго решение: придворната дама госпожа Станкова склоних да излезе с мен на тази разходка. Тя дойде с нас. Вървяхме тримата бавно.
Той разказваше за морето – как понякога нощем, когато корабът е далеч от брега, звездите сякаш се сливат с водата. Аз слушах и се страхувах да вдигна поглед, защото знаех, че ако го погледна по-дълго, ще издам нещо, което все още не смеех да назова.

….

Вчера, веднага след вечерята, той ми подаде малка бележка, скрита между страниците на една книга: „Утре сутринта при старата чешма. Ако пожелаете.“

Откъде ли знаеше за това място? Или е идвал и друг път? Учудих се как и отде ли знае за чешмата - намира се скрита в дебелите сенки в закътаната част на парка. Място тъмно и малко страховито, до останките от бившия манастир, сред вековните дървета. Наистина, най-уединено място за тайни разходки и скришни разговори извън стените на двореца. Отидох.

Той беше вече там и чакаше. Не каза много. Пушеше своите сигарети. Само рече, че след два дни заминава обратно към флота и не знае кога ще може да се върне. Щеше да ходи и до София. Кога – не знаеше и не каза. Но искаше да се видим пак. Може и там, може и тук. После взе ръката ми – леко, почти плахо. И я целуна. Не както целуват дамите в салоните. Иначе.

Седя тук и пиша, а сърцето ми бие така, сякаш сега се е събудило. Не знам дали това е любов. Може би е само трепет, една мимолетна искра в края на тази трудна година. Но за първи път от месеци се чувствам… някак жива.

Елисавета, ти, която живееш отколе в самия дворец и виждаш толкова много, пиши ми – дали е глупаво да се надявам? Дали е позволено на едно момиче като мен, което е на служба при Негово Величество (макар и временно) да мечтае за нещо повече от тихи разходки и учтиви погледи?

Утре той заминава. Ще отида, дори само да му пожелая щастлив път. После ще се върна тук, ще гледам морето и ще чакам.

Целувам те силно.

Твоя Мария

P.S. Ако някой ден се срещнеш с него в София – Борис Карарадев е висок, с тъмнозелени очи, няма мустаки и сигурно ще е с парадна морска форма – кажи му, че писмото ми още не е изпратено, но тъй или инак вече е написано.“

Мария сгъна листа взет от резиденциалните бланки**** за свитата с надпис „Palais d'Euxinograd”, сложи го в плик с и го залепи внимателно. После стана, отиде до прозореца и дълго гледа към морето. Долу, по алеята, се виждаше фигурата на поручика. Той вървеше към портата.

Тя се усмихна едва забележимо, взе шала си и тихо слезе по стълбите.

Източници и пояснения

*“Царицата“ - преди обявяването на Независимостта (1908 г.) Елеонора фон Ройс-Кьостриц пристига в България с титлата „Княгиня“, но към 1913 г. тя вече официално е Царица на българите като съпруга на Н.В. Цар Фердинанд.
**малката Княгиня – е Княгиня Надежда (14-годишна) по това време, сестра ѝ Княгиня Евдокия е 15-годишна през 1913 г.

***лоции - специални навигационни наръчници за Черно море
**** Хартията за свитата и поканените гости на комплекса са използвали т. нар. „резиденциални бланки“ - върху тази хартия обикновено в горната част е имало красив релефен надпис в курсив: „Евксиноградъ” или „Palais d'Euxinograd” на френски език.

Следете новините ни в :