Кика - разказ от Здравка Евтимова

Казваше се Екатерина, но й викаха за по-кратко Кика. Започвам с нея...

Яков ме обучаваше да свиря на кларинет. Не харесвах този тип. Не криех това.

Беше четвъртък, ден, потънал в зло.

— Мозъкът ти е тиня — каза ми Яков. — Схващаш бавно. По-глупав си от старите ми чехли. Нищо няма да излезе от тебе.

Отхвърчах до най-големия орех. Закатерих се към върха. Бях гущер, змия и маймуна едновременно. Стъпих здраво на два клона и надух кларинета. Музиката не ме интересуваше. Свирех това, което виждах. Свирех жегата, от която изгаряше тревата. Свирех гръмко и грозно. Бях гарван и грачех. Правех напук на Яков.

Свирех още по-отвратително в мазето. Там Яков ме държеше заключен, за да поумнея. Ако ми измъкнеше кларинета, ревях с цяло гърло. Дерях се. Бучах в онова мазе. Не затварях уста.

— Пропадаш — буботеше той. — Най-тъпото същество, което съм срещал - това си ти. Няма да подпиша документ, че си учил да свириш при мен. Ще гладуваш цял живот.

— Сигурен ли си? — попитах.

Пак беше четвъртък. В този ден ми се случват зли неща. Метнах се на ореха. Драснах нагоре, пълзях, дърпах към върха. Облаците станаха мои братя. На онова грамадно дърво бях свободен като слънцето.

Яков закрещя, че мелодията, която свиря, е боклук. Че кларинетът ми вие като пребита кучка.

Тук беше и онова момиче - Кика.

Имаше хубаво име. Екатерина.

Понякога тя се промъкваше до ореха, когато свирех. Свиваше се в сянката. Седеше толкова тихо, сякаш беше мъртва.

Слушаше.

Отначало мислех – преструва се, че харесва свиренето ми. Опитва се да ме опържи. Да ме купи с меки думи. Да ме преметне, че да сляза.

— Не те харесвам, Кика — казах ѝ. — Не ми пука за тебе. Не си достатъчно хубава.

Тя се махна, но след няколко дни я видях - отново се промъкваше към грамадното дърво. Оставаше в жегата права като кол, стърчеше и слушаше.

— Значи Кика е твоята любов — подхвърли моят учител Яков. — Че какво ли се чудя? Да. Кучето ми е по-красиво от нея.

Може би заради тези думи престанах да прогонвам Кика.

— Добре, стой тука — подхвърлих към нея. — Можеш да слушаш, колкото искаш.

И свирех на кларинета.

Свирех, защото беше горещо. Свирех, защото земята беше суха като костите на мъртвец . Свирех, защото сушата газеше пътеки и къщи. Пълзеше към небето и го изяждаше.

А Яков не беше доволен. Натискаше ме да свиря в мазето, където не усещах деня, не виждах вятъра и жилото на жегата.

— Ако не се упражняваш, няма да ядеш на обяд. Няма да ядеш и на вечеря — заплашваше ме той.

Не се упражнявах. Вървях му напук.

Опитвах се да подпаля всичко, което можеше да гори в онова проклето мазе. Изгорих старите му обувки. Дрехите му. Той държеше вратата заключена.

Кика.

Знаех, че е глупачка, да, такава беше, но ми донесе хляб и вода. Хлябът - паве, не струваше, но го излапах. Помня добре, Кика каза:

— Ако искаш, посвири за мене. Аз ще слушам. Ще ти бъде по-лесно.

— Ти пък коя си, че да свиря за тебе? — попитах. — Махай се.

Изчезна. Блесна ми в ума, че съм се държал като идиот. Макар че я нямаше, свирих за нея.

Свирех, а димът от тлеещите обувки на Яков се пъхаше под клепачите ми.

По едно време Кика почука на мръсния прозорец на мазето.

Зарадвах се, че е дошла.

— Благодаря ти, че свири за мен — каза тя.

— Не свирих за тебе.

— Ами…— измърмори тя. — Въпреки това беше хубаво.

— Не лъжи — пресякох я. Знаех, че се държа противно. - Не ми пука за тебе, Кика.

— Ами… — прошепна тя. — Свириш и виждам звезди по обяд. Виждам сняг през август. Да остана ли? Няма да преча. Никога не съм чувала такова нещо.

— Млъкни — казах.

Тя млъкна. Видях как си отива.

Дърветата не помръдваха, сенките им взеха да наедряват. Помислих си: „Дали е наблизо?“

Изсвирих нещо глупаво, леко като хвърчило, което се катери към небето, зелен скакалец, подскачащ в тревата. Надявах се тя да ме слуша.

— Глупак такъв — отряза Яков. — Онази дъска ти е оплела ума. Но знаеш ли какво? Аз ѝ платих да идва и да ти носи хляб. Платих ѝ да казва, че музиката ти е велика.

Погледна ме и се ухили.

— Кика не може да различи мучене на крава от музика. За пакет масло ще каже всичко, каквото поискам.

На следващия ден се покатерих на онзи орех и надух кларинета.

Кика се промъкна наблизо. Чувах стъпките ѝ, но не я виждах — шумолеше в сянката.

Беше топло, вече късно, следобед.

Тя превръщаше сянката в живо същество с очи и уши. Това някак ми харесваше. Никога преди не бях обръщал внимание на сенките.

Когато Кика стоеше под ореха, всичко беше различно.

— Кика! — извиках.

Тя си проби път през листата на ниските клони.

— Кика, вярно ли е, че Яков ти е платил да дойдеш и да кажеш, че музиката ми е хубава?

— Да, плати ми — каза тя. — Но го казах, защото наистина е така.

— Яков твърди, че си грозна като кучето му — изсъсках.

Тя замълча. Беше дребна и тиха. Трябваше да я накажа. Беше взела пари от Яков.

- Да. Не си по-хубава от кучето му — добавих.

Тя трепна. В палещата жега изглеждаше още по-дребна. Обърна ми гръб — тясно парче избеляла памучна рокля.

Яков дойде при мен и изтърси:

— Искаш ли да знаеш защо ѝ платих да лъже за музиката ти?

Не му отговорих. Знаех.

Искаше да ме превърне в посмешище.

Равнината се простираше пред мен, суха като ръжда; и небето беше ръждиво — сиво и остро. Не можех да го гледам.

— Платих на Кика да се умилква около тебе, защото свириш странни мелодии — каза той. — Аз ги копирам. Разбира се, не струват нищо, но ти не можеш да ми плащаш за обучението. Затова копирам мелодиите ти. Повтарям: всички са боклук, но поне вземам нещо от теб.

— А, така ли? — казах. — Копираш мелодиите ми? Прибираш огризките ми. Като бездомно куче. Като червей, който яде тор — казах и го погледнах право в очите. — Браво на теб, Яков.

Лицето му почервеня. От устата му хвърчаха пръски.

— Никога не съм мислил, че си добър с кларинета — казах. — Но никога не съм вярвал, че си толкова нисък - червей, който яде тор.

— Изрод! — изкрещя той.

Лицето му беше червено като месото на одрана крава — кръвта блъскаше в него, а заедно с нея и срамът.

Той грабна камъни и ги запрати по мен.

— Няма да ти подпиша никакъв документ — викна той, размахвайки ръце. — Никога няма да видиш свидетелство, че си музикант. Ще гладуваш. Ще си просяк!

— Няма да ми дадеш документ. И какво от това? Плюя на твоя документ — казах му.

Беше ми приятно да гледам как кръвта рита в лицето му.

— Искаш ли да видиш моя документ, Яков? Искаш ли да го видиш сега?

Той изтърва камъните и ме зяпна с увиснала уста.

Вдигнах стария кларинет и го размахах пред лицето му.

— Ето го, Як. Това е моят документ. Огледай го добре. Гледай го внимателно и си набий в главата, че не ме интересува твоето свидетелство, червей такъв.

Той се наведе да вземе нещо от земята.

— Ако докоснеш още един камък, Яков, ще ти счупя врата! — изписках аз.

Той се разтресе от главата до сандалите. Протегна ръка, наведе се, но не посмя да вземе друг камък.

— Така е много по-добре — казах. — Запомни думите ми, Яков. След една година ще бъда богат. Всички хора по хълмовете и всички хора в ждрелото ще уважават името ми. Ти ще бъдеш мой прислужник, Яков. Ще миеш краката ми и ще пиеш от водата, с която си ги мил. Няма да те принуждавам да я пиеш. Ще я пиеш по собствено желание, защото ще ти плащам.

— Плъх! — изсъска той. — Гад!

Беше горещо, вятърът биеше остро. Планината беше гола — пустош от скали и нажежен червен пясък. Лицето му беше потъмняло, сивата му коса приличаше на купчина прах.

Не посмя да каже нито дума повече. Не посмя да направи и крачка към мен.

Никога не бях помислял, че ще бъде толкова лесно.

И тогава изведнъж нощта запя.

Мракът беше плътен и тежък, и ми беше хубаво да слушам песента.

Това беше една от моите мелодии — майка ми я пееше, когато бях малък. Песен, която свирех на кларинета.

Познах гласа и се зачудих защо никога не бях забелязал колко дълбок и ясен е той.

Беше прекрасен глас.

— Твоята кучка — гракна Яков. — Тя е като тебе.

Кика беше накарала нощта да запее.

— Тя е кучка, но не е моята кучка — казах.

Вече не го поглеждах.

Не слушах и Кика.

Засвирих.

В кларинета ми имаше страх, че няма да получа свидетелство. В мелодията ръце се свиваха в юмруци, защото исках да строша някого като орех, да го бия до черно, да го блъскам, да налагам, да газя.

Бях ядосан, че тя пее песента на майка ми. Кларинетът пищеше, изливаше злост като градушка.

На сутринта свирех на площада за пари.

Баща ми дойде и каза, че се срамува от мен.

— Нямаш свидетелство — каза той. — Никоя група няма да те наеме. Трябва да знаеш, че аз не мога да те храня.

— Не искам да ме храниш — отвърнах.

Не исках да го слушам. Продължих да свиря.

Дойдоха двамата ми по-големи братя и хвърлиха няколко монети в краката ми — дребни пари, от които ми причерня.

Минаваха и други хора. Познати. Те също пускаха дребни монети в шапката ми.

После мина майка ми.

— Свириш хубаво, сине — каза тя и се усмихна. - Ето, вземи това - и остави бутилка мляко в краката ми. - Не вярвах, че моят син може да свири толкова хубаво.

Беше дребна жена. Посивяла. Искаше ми се да я целуна. Искаше ми се да спечеля много пари и да ѝ ги дам всичките.

Мразех, че става посред нощ, за да полива градината и да готви за нас.

После тя си отиде.

Дойдоха момичета и ми се усмихваха.

Дойде и Кика.

- Ето — каза тя и остави някаква торба до бутилката с мляко на мама. — Яж, докато е още топло.

Изпих супата, която беше приготвила и продължих да свиря. Свирих цял ден, свирих до полунощ, а парите, които бях събрал, не стигаха и за половин хляб. Бях гладен като куче.

На следващия ден отново свирих на площада. Никой не ми даде пари. Майка ми пак мина — дребна и посивяла.

— Свиреше още по-хубаво — каза тя.

Този път не се усмихна.

Лицето ѝ изглеждаше уморено и аз знаех, че е станала посред нощ, за да полее. Иначе пиперът щеше да изгори до корен.

Мразех се.

Не можех да ѝ дам нищо. Виждах колко дълбоки са бръчките около очите ѝ.

После дойде Кика. Донесе хляб и нещо в бурканче.

Боб яхния.

И до днес я помня.

Изгълтах я пред нея, нападнах хляба.

- Донеси ми още хляб — казах ѝ.

Тя отвори старата си торба и ми даде още един комат.

Изядох го. Не й казах „благодаря“.

Бях толкова ядосан, че не съм спечелил пукнат петак.

Това означаваше, че кларинетът и музиката ми не струват нищо.

Означаваше, че мелодиите ми са боклук.

— Хубави са — каза Кика. — Хората нямат. Затова не ти дават пари.

— Върви си — казах ѝ.

Тя не си тръгна.

Видя всичко.

Видя хората на Яков. Бяха седем-осем мъже. Видя как ме ритат, как скачат върху гърдите ми. Видя кръвта ми да се смесва с праха и кафявия пясък.

Тя беше единственият човек, който се опита да ги спре.

Един от тях я ритна.

После вече не виждах.

Така започна всичко.

Първо залових онзи, който беше ритнал Кика.

Накарах го да пие собствената си кръв.

Бях намислил да направя същото и с втория, когото хванах, но той зафъфли:

— Не ме бий. Ще ти платя.

За минути сритах човек и спечелих повече пари, отколкото баща ми и двамата ми братя изкарваха за месец.

После хванах още един от групата. И той плати.

Изкарах добри пари.

Следих ги дълго. Залових и седмината.

Накрая хванах Яков.

Той ми предложи всичките си кларинети, акордеон и гайда.

— Не ми даде свидетелство за музикант — казах му. — Защо сега да вземам кларинетите ти?

Кръвта му се смеси с кафявия пясък.

Тогава отново чух онзи ясен, дълбок глас - пееше в сянката.

Кика.

Никой друг нямаше такова чудо.

Вятърът и нощта й пригласяха, и аз си помислих, че лятото ще се върне.

Това беше онази песен - майка ми я пееше, когато бях малък.

Красива и тъжна. Бездънно нещо.

Спомних си моя стар кларинет. Бях го захвърлил под леглото.

После си спомних, че имам списък с типове за пребиване.

Че за един ден печеля повече пари, отколкото братята ми за година.

— Млъкни! — изкрещях на сянката, която пееше. — Млъкни веднага!

Щеше ми се да не беше престанала. Щеше ми се да слушам до края на песента.

Исках богатият ѝ глас да стои с мен и отново да мога да свиря на кларинета.

Нощта млъкна.

Кика си беше отишла.

Сега съм богат.

Сега разполагам с пари, мога да запалвам пурата си с горяща банкнота, стига да имам желание за това.

Майка ми умря.

— Не искам нищо от убиец — каза ми тя, преди да издъхне. — Не се връщай тук.

Платих. Направиха ѝ богат гроб с мраморен паметник, скъпи цветя около него. Плащах на най-добрата й приятелка да ги полива.

Не можех да забравя песента, която ми пееше като малък.

Тя беше във виното, което пиех и в бедните улици на градчето.

Имах жени. Имах и съпруга.

Тя ми роди синове.

Най-малкият намери стария ми кларинет. Опита се да засвири на него.

Ударих го толкова силно, че китката му посиня.

Яков е мой слуга.

Всяка вечер ми мие краката.

Веднъж пи от водата, с която току-що ги е мил, защото му платих щедро.

Имам много домашни помощници, които искат да мият краката ми, но позволявам само на Яков да го прави. И само на Як позволявам да изяжда храната, която съм изоставил в чиниите си.

Той стана много тлъст.

Един ден го чух да свири на кларинет и го ударих.

Беше лято. Кръвта му попи в кафявия пясък.

Жена ми не може да пее.

Някога танцуваше, но сега е дебела. Вече не танцува.

Имам пари. Газя пари.

Синовете ми разполагат с най-хубавите дрехи, с най-добрите учители. Ядат най-скъпа храна.

Аз съм богат и щастлив човек.

Купувам си всичко, което поискам.

Една нощ чух сянката да пее.

Гласът беше ясен и дълбок, толкова огромен, че спрях да дишам.

После се чу кларинет.

Онзи, който свиреше, хич не го биваше.

Жалката мелодия се клатушкаше и залиташе, пълзеше и се разбиваше в камънак, който не можеше да заобиколи.

После гласът започна отново — по-парещ от жегата, по-силен от вятъра, по-огромен от парите ми, по-висок от тримата ми синове и дебелата ми жена.

Познавах този глас.

Всички наоколо знаеха какво ще се случи с човека, който посмее да свири на кларинет близо до мене.

По мое разпореждане бяха приготвили два чувала прах, за да попие кръвта на глупавия кучи син.

Мразех идиотите, които свирят на кларинет.

Мразех ги до последната клетка на костите си.

Хората ми се втурнаха към сянката, която беше станала песен.

Яков бе първият, който потъна в нея.

Познавах тази песен.

Не беше песента, която пееше майка ми.

Беше мелодията, която аз свирех – покатервах се на стария орех и виждах голия планински хребет. Нямаше дървета, нямаше гущери, нямаше трева — само остри камъни, които трещяха в ушите ми.

Не можех да дишам.

Тази песен в сянката беше бездънна. Беше огромна и ме удряше право в гърдите.

Затичах натам. Видях я.

— Кика! — извиках.

Видях роклята ѝ в светлината на фенерите.

Евтина.

Лицето ѝ беше дребно. Уморено.

До нея стърчеше момче, тънко като летва.

В ярката светлина на фенерите панталоните му изглеждаха по-големи от него. Момчето свиреше на кларинет. Бавно, накъсано, търсейки верния звук, който идваше трудно, но хлапето продължаваше да свири.

Изгуби мелодията, намери я, опита се да я задържи.

Не успя.

Мелодията изчезна съвсем — остана само сляпа тишина, като кученце, което не знае накъде да тръгне.

— Вземай дребния и се махай! — викна Яков на жената.

Не можех да помръдна.

Мелодията, по-голяма от голия планински хребет, бучеше в ушите ми.

В ушите ми звучаха несигурните звуци, които момчето изтръгваше от кларинета.

Яков блъсна жената.

В светлината на фенерите момчето изглеждаше по-малко от своя кларинет.

— Изчезвайте! — кресна Яков. Блъсна момчето.

Стиснах врата на Яков.

Разтърсих го толкова силно, че изведнъж мелодията и кларинетът замлъкнаха.

Слушах.

Слушах.

Песента, по-голяма от планината, беше изчезнала.

Следете новините ни в :