Откраднатият лаптоп - разказ от Здравка Евтимова

Беше библиотекарка в библиотеката на градчето. Разделяше парите си в две отделни портмонета – в едното банкнотите, в другото монетите. Броеше ги бавно – преди време стотинките, сега центовете. Знаех, че не е истина. Такава беше мама.

Пътувам често с нощен влак София – Варна. Никога не ми е казвала – „Пази се“, нито „Внимавай“. Преди десет дни ми откраднаха лаптопа, случи се между гарите Горна Оряховица и Мездра. Още във Варна в купето с мене бяха две жени и един господин. Дамите слязоха на Горна Оряховица, аз се събудих в Мездра, бях сама в купето, случайно вдигнах куфарчето си – стори ми се твърде леко. Отворих го. Лаптопът, кабелът на лаптопа, зарядното на телефона и чантичката с пастата за зъби липсваха.

Не казах на мама. Щеше да ме успокои - „Имаме“. Беше стар лаптоп, купих го от заложна къща. Щяха да го продадат за 30 евро, дори това ми изглеждаше много. Но вътре беше романът, който пишех от години – прекъсвах го, но то историята се връщаше при мене. Вътре, сред файловете, беше и онзи разказ, който трябваше да допиша в петък сутринта. Не можех да го понасям. Разказите са лицата на хората - с някои се разбираш, работите, нещата се случват с лекота, срещате се случайно и е такава радост, с други, дори и да ти подарят нещо, денят тръгва наопаки. Рита те назад. Такъв беше този разказ. Не исках да срещам хората в него, нито да ги описвам. Но го бях обещала за едно дамско списание.

Надявах се мама да не попадне на него. Дано в библиотеката не се бяха абонирали за въпросното издание.

- Най-поразяващото оръжие на жената е женитбата – обръщаше се майката към дъщеря си в разказа, който трябваше да свърши в петък. – Ако не умееш да го използваш, го предоставяш на някого да ти отреже главата. Жените, които не се омъжват, сами се лишават от най-мощния си арсенал – това бях писала в разказа, заради който дните ми се движеха накриво и след полунощ. За да прогоня неприятностите, мислех за мама. За онова, които исках да напиша и да й го подаря на рождения й ден. Романът, който вървеше с мене от години, бе за нея и за баща ми. Той беше строител. Казвам беше, защото отдавна го нямаше. По-щастливи хора от тях двамата не бях срещала. Той й казваше „Имаме“. Тя се усмихваше. Не искам да си спомням времето без него. Видях как мама вдигна телефона и лицето й почерня. Дните с почернялото й лице продължаваха още, макар че баща ми си бе тръгнал преди седем години. Исках да напиша щастлив роман. Но щастието е дете, което се учи да ходи. Пристъпва бавно, несигурно. Години му трябват, за да дойде до тебе. Исках щастието да намери мама. Всъщност тя винаги беше щастлива в разказите ми. Само там.

- Ако е елементарна, жената забива оръжието на брака в собствените си очи. Така не вижда как я мамят и мачкат. Как ѝ се подиграват – разсъждаваше майката пред дъщеря си в хлъзгавия разказ, който мразех да дописвам. - Умната жена поддържа чара си готов за стрелба по всяко време. Затова получава света. Луксозни круизи. Малдиви, ски ваканции в Алпите. Чифт обувки с цена годишната заплата на библиотекар в малко градче. Вино на свещи.

Боже, защо пишех такива глупости. След тях нямаше да ми върви пет години. Как ще да изтрая тези нелепици в петък сутрин? Добре, че ми откраднаха лаптопа.

Мама носеше очила, виждам я - вечно с отворена книга в ръце, със заплата, която я беше отказала от вредния й навик да пуши. Готвеше като богиня – глупости, богините не готвят, те си имат домашни помощнички и придворни дами. Мама правеше чудеса с продуктите, които купуваше на промоция, за да осигури диетата на баща ми – висок, изтънял от болестта човек. Той престана да бъде строител. Искаше да затвори по-бързо света след себе си, за да не й е в тежест. Що за обич беше това - да разтрива дланите и стъпалата му всяка сутрин, всяка вечер. Да се усмихва, когато й дадеше да допие кафето от чашата му, да го хваща за ръка и упорито да го води на разходка половин час, кретайки до него като строшено детско камионче. Спомням си - баща ми я хващаше за ръка. Усмивка трепваше в погледа му „Благодаря.“ Полека изгуби способността си да приказва.

- Ще те запозная с достоен човек – разкри майката на дъщеря си, млада и амбициозна красавица, която в петъчния ми разказ възнамеряваше да направи кариера в корпоративния бизнес. – Човекът, когото ще срещнеш, е орбита - продължи майката. - Трябва да се движиш по нея, момичето ми. Ще вечеряте в Лондон. Животът е луксозен ресторант за умни хора. Любовта е луксозно меню. Избирай гозбите с изящния вкус, който изградих в теб. Ако не скочиш на тази орбита, ще бъдеш погребана в помещението за миене на мръсните съдове – след което възрастната дама в петъчния ми разказ изразяваше надежда: - Ти си красиво момиче, Лаура. Всичко е в твоите ръце.

Още не бях описала великолепния тип, с когото госпожата възнамеряваше да запознае дъщеря си, но вече не можех да го понасям.
- Ти си красиво момиче, Мария – каза мама веднъж . – Надявам се да станеш учителка в детска градина.
Беше измислила срещи с хлапета от градина „Звънче“, госпожата ги довеждаше, мама им четеше приказки. Заедно рисуваха. Преди да замина от родното си градче, я питах кога ще бъде следващата й среща със щурчетата. Правех невъзможни лупинги да се отбия точно тогава в библиотеката. Мама се усмихваше на дребосъците - точно така подаряваше доброто си, грейнало лице на баща ми. Затова исках да напиша роман за тях, двамата мои глупчовци, за баничките, които тя печеше в неделя, за библиотеката, за прашните книги и децата от детска градина „Звънче“.

Откраднаха ми лаптопа между гара Горна Оряховица и Мездра.

Мама остана сама в онова читалище, в чистия тесен апартамент с книгите. Пращах й пари. И беше празник, когато се прибирах в градчето – тя готвеше с всичко в хладилника, а аз си мислех, че е спестявала, за да ги купи продуктите за мене. Беше страхотна жена. Обичах всяка бръчка по лицето й. Слушай, казах й, ще имам дете, само за да го кръстя с твоето име. Няма такива хора като тебе и като баща ми.

- Всички хора са като мене и като баща ти - отвърна ми тя. Просто някои не са попаднали на техния човек. Такъв - висок и слаб като Васил.

Тогава си мислех – книгите са я повредили. И я обичах за това.
Години пишех този роман. Истината в романите е като дете, което е паднало още преди да се научи да ходи и после го е страх да направи следващата крачка. Бои се от земята, защото го е ударила зле при падането. Още го боли. Търси ръка, която го подкрепя. То не знае, че няма такава ръка. Болката те научава да ходиш.

Превеждах поредната книга, направила автора богат и знаменит. Започнах да подозирам, че зад знаменитостта не стоят честни думи. Вместо тях - долу, под повърхността - пълзи поредица от стъпчици - малки, пресметнати, коректни. Горкият писател ги ниже, напредва, знае как да се хареса. Става велик. Истината няма нищо общо с такъв човек. Болката също. Сигурно книгите са ме повредили. Оглупявам. Още си казвам наум – има книги. Те помагат на човечеството да запази човечността.

Превеждах и много ми се искаше да завърша превода на книгата в петък. В петък приключват нещата, които човек трудно понася, по-скоро въобще не понася. Телефонът ми издрънча. Непознат номер.

Вдигнах.

- Ало – започна телефонът с непознат глас.
- Да?
Известно време електроните мълчаха. Реших да затворя. Поредните телефонни измамници.
Телефонът изригна: -
- Какво стана…. – експлозията заглъхна, след което отново писна в ухото ми. – Онова нещо …женитбата е оръжие. Какво стана с оная… на срещата? Да знаеш. Майка й е резачка.
Гласът беше грапав, торба с тръни. Бодяха.
Глас за петък сутрин. Човекът беше прочел – хайде де, кой чете днес? Но говореше за „женитбата е оръжие“ и за майката като резачка. Как бе отворил файла? Как е налучкал паролата ми? То пък една парола -123. Направо да се гръмнеш.
- Здравейте - казах.
- Здрасти.
Очаквах да ми поиска „възнаграждение“, но телефонът мълчеше.
- С какво да ви възнаградя, че сте намерили лаптопа ми? – това е тъпа стъпка, осъзнах го още преди думите да изсъхнат във въздуха. Книгите наистина ме бяха повредили.
- Лаптопът е боклук – констатираха електроните. – Стотарка. В три следобед, на „Попа“. Не закъснявай.
- Разбрах – казах. Мразех се за това. Бях червей. Виждала съм такива, когато с мама разкопавахме лехи за пипер. Червеите се гънеха, розови, грозни, безпомощни.
- Ей – събуди се телефонът. Уплаших се, че ще поиска повече. Тъкмо щях да изтърся – „Нямам“ – поредното малоумие, когато тръните отсреща се поинтересуваха:
- Какво се случи на срещата с оня? Мамичка направи ли заварката… Малдивите, Алпите. А?
Навън – зад прозореца - трещеше юли. Жега. Отвъд думите, отвъд библиотеката, където мама очакваше хлапетата от детска градина „Звънче“, аз превеждах онзи роман с тихите, коректни стъпки за червеи и награди.
Гънех се. Лазех. По дяволите.
- Готина ли си? – поинтересуваха се тръните.
Висока съм като баща си. Приживе беше строител, светло му небе.
- Да, много – казах.

Изправих рамене.
Навън, зад прозореца, бушуваше юли. Страхотна жега.

Следете новините ни в :