Довиждане, Анкъридж! Краят на илюзиите за нова сделка с Кремъл

Политиката понякога има особено чувство за символика. Само няколко дни след последната си среща с украинския президент Володимир Зеленски в Киев почина американският сенатор Линдзи Греъм – един от най-разпознаваемите и последователни привърженици на твърдата линия срещу Кремъл. На 28 и 29 юли Вашингтон се прости с политика, който в продължение на близо три десетилетия бе сред най-влиятелните фигури в американската външна политика, а на 30 юли той ще бъде погребан в родния си щат Южна Каролина.

Но политическото наследство на Греъм няма да приключи с погребението му.

Напротив – именно сега то започва да придобива реални измерения.

Законопроектът за нов пакет санкции срещу Русия, който сенаторът внесе преди смъртта си, вече премина две процедурни гласувания в Сената. На 28 юли той получи подкрепата на 86 сенатори срещу 12 гласа „против“, а ден по-късно – на 84 срещу 12. Така инициативата продължава към същинските дебати, след които трябва да бъде подложена на окончателно гласуване, преди да бъде изпратена в Камарата на представителите.

Тъй като долната камара на Конгреса излиза в традиционната августовска ваканция, окончателното приемане на закона вероятно ще остане за септември. Това обаче едва ли ще промени политическия сигнал, който вече бе изпратен. Рядко законодателна инициатива получава толкова убедителна двупартийна подкрепа още в началния етап от своя път. Във Вашингтон все по-ясно се оформя консенсус, че досегашният санкционен режим не е достатъчен и че натискът срещу Москва трябва да бъде значително засилен.

Предложеният пакет далеч не се изчерпва със символични политически декларации. Законопроектът предвижда задължителни санкции срещу руския президент Владимир Путин, представители на най-висшето политическо и военно ръководство, водещи руски бизнесмени и членове на техните семейства. Наред с това се предлага въвеждането на мита до 100 процента за компании, подпомагащи руската отбранителна индустрия, както и за държави, които продължават да купуват руски енергийни ресурси.

Тези мерки имат не само икономическо, но и силно политическо значение. За първи път санкционният натиск се насочва толкова категорично не само към руската държава, но и към международната инфраструктура, която ѝ позволява да смекчава ефекта от вече наложените ограничения. Посланието е ясно: цената за сътрудничество с Кремъл ще нараства независимо дали става дума за руски компании, чуждестранни посредници или държави, които продължават да финансират руската икономика чрез покупката на петрол, природен газ или уран.

В този контекст едва ли е случайно, че през последните седмици в руските медии усилено се спекулираше с възможността Доналд Тръмп и Владимир Путин да проведат среща в Анкъридж. Подобен сценарий никога не получи официално потвърждение от американска страна, но самото му обсъждане подхранваше надеждите в Москва, че след завръщането на Тръмп в Белия дом може да започне постепенно размразяване на отношенията между двете държави.

Ако законопроектът бъде приет в сегашния си вид, подобни очаквания изглеждат все по-нереалистични.

Не става дума просто за поредния пакет санкции. Става дума за законодателен механизъм, който значително ще ограничи възможностите на всяка бъдеща американска администрация да смекчава натиска върху Кремъл единствено чрез политическа воля.

Колкото и внушително да изглеждат предложените мерки, реалното им въздействие не бива да бъде надценявано. Русия живее под различни форми на западни санкции повече от десетилетие, а след началото на пълномащабната война срещу Украйна през 2022 г. ограниченията достигнаха безпрецедентен мащаб. Москва постепенно преструктурира икономиката си, пренасочи значителна част от външната си търговия към Азия и Близкия изток и изгради паралелни канали за доставка на технологии и финансови услуги.

Именно затова най-същественият ефект от новия законопроект не е икономически, а политически.

Вашингтон вече не се стреми единствено да ограничава руската икономика. Целта е да се повиши цената за всяка държава, компания или финансова институция, която продължава да подпомага Кремъл – независимо дали чрез покупки на енергийни суровини, доставки на технологии или участие в схеми за заобикаляне на санкциите.

Това е качествено различен подход. Вместо санкции, насочени само към Русия, американската стратегия все по-ясно придобива характера на глобален механизъм за възпиране на всички, които подпомагат руската военна машина.

Най-коментираната мярка е възможността президентът на Съединените щати да налага изключително високи мита върху руски стоки и върху държави, които продължават да купуват руски петрол, природен газ, втечнен газ или уран. Именно тази част от законопроекта предизвика най-силни реакции както в Москва, така и сред международните търговски партньори на Русия.

На практика обаче възможностите за прилагане на подобни мерки зависят не толкова от закона, колкото от политическата воля на американския президент.

Дори и без нов закон Белият дом разполага с широк набор от инструменти за икономически натиск. Ако администрацията реши да засили санкционния режим, тя може да направи това и със съществуващите си правомощия. Ако предпочете по-гъвкав подход, законът също оставя достатъчно пространство за политическа преценка.

Затова истинската стойност на документа не е в отделните проценти на митата.

Тя се крие в друго.

За първи път Конгресът се опитва да превърне санкционната политика срещу Русия в дългосрочна държавна стратегия, която да не зависи изцяло от личните предпочитания на конкретния президент.

Това е особено важно в контекста на управлението на Доналд Тръмп.

През последните години той неведнъж демонстрира желание да остави отворен канал за диалог с Владимир Путин. Именно затова около всяка възможна среща между двамата лидери неизменно се пораждат очаквания за ново „рестартиране“ на отношенията между Вашингтон и Москва.

Новият законопроект обаче може чувствително да ограничи подобна свобода на действие.

Дори американският президент да поиска политическо разведряване, приет от Конгреса закон ще се превърне в сериозен институционален фактор, с който всяка администрация ще бъде принудена да се съобразява.

От тази гледна точка законопроектът носи много по-сериозно послание от поредния пакет санкции.

Той показва, че отношението към Русия постепенно престава да бъде предмет на тактически политически спорове и все повече се превръща в елемент от трайната стратегия на американската държава.

В Москва това със сигурност се разбира много добре.

Неслучайно официалната руска позиция отново определя американските санкции като „нелегитимни“ и „неефективни“. Подобни квалификации отдавна са част от политическата реторика на Кремъл. Те обаче съдържат очевиден парадокс. Ако санкциите действително бяха лишени от значение, едва ли всяка нова законодателна инициатива във Вашингтон щеше да бъде следена с толкова голямо внимание от руските власти и медиите.

Не по-малко показателно е, че новият законопроект не се ограничава единствено до Русия. Документът предвижда и удължаване на действието на американския закон за санкциите срещу Иран до 2031 г., като същевременно разширява възможностите за икономически натиск върху Техеран. Това не е случайно. Във Вашингтон все по-ясно се налага разбирането, че Русия и Иран вече не могат да бъдат разглеждани като два отделни геополитически проблема.

След началото на войната в Украйна военното сътрудничество между Москва и Техеран придоби съвсем ново измерение. Иранските безпилотни летателни апарати, технологичният обмен и задълбочаващото се партньорство между двете държави постепенно ги превърнаха в елементи на една и съща стратегическа ос, срещу която Съединените щати и техните съюзници започват да изграждат обща политика на възпиране.

Именно в този контекст трябва да се разглеждат и украинските удари срещу плавателни съдове, използвани за превоз на военни товари между Иран и Русия в Каспийско море. Макар официалният Киев първоначално да не коментира операцията, впоследствие президентът Володимир Зеленски потвърди, че украинските сили са постигнали „добри резултати“ при удари с голям обсег срещу цели, свързани с военната логистика на противника. По-късно и Службата за сигурност на Украйна съобщи за атаки срещу кораби, които според украинските власти са участвали в доставката на военни товари между Иран и Русия.

Тези действия имат значение, което далеч надхвърля непосредствения военен ефект. Те показват, че Украйна все по-активно се стреми да прекъсва логистичните вериги, чрез които Русия компенсира загубите си на бойното поле. Ако досега основната цел бяха военни обекти на руска територия или в окупираните украински райони, днес Киев очевидно разширява географията на своите операции към транспортните маршрути, които поддържат руската военна машина.

Реакцията на Иран не закъсня. Техеран обвини Украйна в нарушение на член 2 от Устава на Организацията на обединените нации, който забранява употребата на сила в международните отношения. Подобна позиция обаче неизбежно поражда въпроси. Иран многократно е отричал пряко участие във войната, но още през 2022 г. официално призна, че е доставял безпилотни летателни апарати на Русия. Междувременно международни разследвания и данни на западни разузнавателни служби продължават да сочат, че военното сътрудничество между Москва и Техеран се е задълбочило значително след началото на конфликта.

На този фон трудно може да се поддържа тезата, че Иран е страничен наблюдател на войната. Независимо от официалната реторика, той се превърна във важен фактор за поддържането на руския военен потенциал, а това неизбежно го поставя сред основните адресати на западния санкционен натиск.

Показателно е, че почти паралелно със законодателната инициатива във Вашингтон Европейският съюз също започна подготовката на нов пакет санкции срещу Русия. Макар американските и европейските механизми да се различават, политическото послание е сходно: Кремъл трябва да бъде изправен пред все по-висока икономическа и дипломатическа цена за продължаването на войната.

Тъкмо тук се очертава най-важната тенденция. Доскоро Вашингтон, Брюксел и Киев често изглеждаха като партньори с различно темпо и различни приоритети. Днес действията им все по-често изглеждат координирани. Законодателната инициатива в САЩ, новите европейски санкции и украинските удари по военната логистика на Русия вече не изглеждат като отделни епизоди. Те се вписват в една по-широка стратегия, чиято цел е постепенно да бъдат ограничени както военните, така и икономическите възможности на Кремъл да води продължителна война.

Б. ред. - Проф. Михаил Станчев е известен учен историк от Украйна. Той е етнически българин, роден в Казахстан по време на репресиите на Сталин срещу нашите сънародници в СССР. Основната част от научната дейност на проф. Станчев е свързана с град Харков. Там той продължава да преподава в Харковския университет. Във висшето училище дълги години Михаил Станчев ръководеше катедра „Нова история“. Автор е на голям брой книги и монографии, част от които са преведени и на български език. Сред тях са „Третата световна. Битката за Украйна“ (в съавторство в Юрий Фелщински), „Д-р Кръстю Раковски – държавник, политик, дипломат“ и други.-

Следете новините ни в :