Deep Purple и вечността

Преди концерта си говорим, че от времето на първите концерти на Deep Purple са минали близо 60 години. По-точно 58.

Напоследък все по-често си правя следното рокматематическо упражнение за първи клас: Колко равноотдалечен е един рок албум или песен от нас и от времето преди издаването си. И излиза, че първият албум на Пърпъл е толкова отдалечен от нас, колкото от 1910 г., която е дълбоко в историята.

Не знам кой поред ми е този концерт на Пърпъл, сигурно съм бил на поне 10, ако се броят и разклоненията им. И всеки път е като поклонение. Поклонение пред себе си, ме задява жена ми. Сигурно е права - ние израснахме с тая група. Може би сме дошли за пореден път да се уверим, че под тая музика премина животът ни.

Помня далечната 1985 г., тогава съм бил трети клас и за пръв път чух, че имало една много стара група, която току що е възкръснала и е издала нов албум, който е по-хубав даже от старите. Тогава са пръв път чух Perfect Strangers (Напълно непознати), после научих всичките им песни наизуст, издрасках си чина с пълната им дискография и с химикалка си нарисувах на ръката вплетените DP. 

Сега си давам сметка, че възкръсналата тогава много стара група всъщост е прекъснала само за 9 години - толкова са между 1975 и 1984 г. Сега 9 г. ми изглеждат кратко мигване, сайтът ни е на много повече.

Концертът

Арена 8888 е пълна, което ме изненадва приятно. Повечето хора са от 50 нагоре, има и такива към 80-те, но за моя приятна изнанада има и много млади хора. Пърпъл са олицетворението на легендата за феникса, изглежда освен да регенерират себе си имат способност да регенерират и публиката.

Всеки път на концерт на мои идоли от младостта се притеснявам дали няма да се разочаровам. Давам си сметка, че Йън Гилън и Роджър Гловър са прехвърлили 80-те, а Йън Пейс и Дон Еъри ги наближават. Новият китарист Саймън МакБрайд е направо младок със своите няма и 50 г., но още не съм го виждал на живо, та и за него ми е тръпкаво дали ще може да доближи класата на Ричи Блекмор.

С първата песен въпросителните падат. Тя, както на всички концерти наспоследък е легендарната Highway Star. Йън Гилън знае, че гласът му не е като през 1970-та и е обрал най-трудните извивки, но е в страхотна форма - ако човек за пръв път я слуша (дали пък изобщо има такъв човек?), пак ще каже "каква невероятна песен!".

Истинският тест обаче е Into the Fire - с едно много трудно и характерно изпяване на основния рефрен, което никой не може да го пее като Гилън. Той го изпява много метълски и дрезгаво. Не е като преди, но пак е себе си - намерил му е цаката. Оттам нататък някак си става ясно - тези хора не са дошли да си вземат пенсионните осигуровки. Дошли са да изживеят магията.

В сетлиста от стари хитове са вмъкнати няколко нови парчета, които не дразнят, макар да не са от класата на вечните класики. С изключение на едно, което вероятно се казва Sacred Land, никога досега не съм слушал по концерти, но е великолепно.

Останалата част от концерта бих разделил на две групи - песни, които са точно такива, каквито знаем и каквито би трябвало да бъдат. Lazy e със същата заигравка като в началото на 70-те, Space Truckin' е еманацията на виртуозност, Smoke on the Water е финалът, за който знаем, че не е финал, защото ще има бис. Приятна изненада е, че групата не играе театрото със слизането от сцената и извикването на бис, а направо си изкарва трите парчета, които са предвидени за биса - сред тях са Hush и Black Night съвсем за финал.

Но лично за мен по-интересни бяха парчетата, в които имаше новини. Разбира се, трябва да споменем заигравката с публиката на Дон Еъри, който включи мотив от химна и от народната песен "Мори бабо гърбава, имаш мома хубава". Но гвоздеят на концерта бяха Sometimes I Feel Like Screeming и Perfect Strangers.

Sometimes I Feel Like Screeming не е песен, която всеки би включил сред 10-те си любими. Тя се появи в един по-късен момент през 1996 г., когато Ричи вече го нямаше. Но във вторник Гилън я изпя по-хубаво от всеки друг път. Не знам дали мога да го обясня. При останалите песни се радваш, че не ги пее по-лошо от едно време. Тази сякаш специално е отлежавала 30 г., а гласът на Гилън е зреел и е чакал да стане на 80 г., за да й дойде времето. Малко по-ниско от оригинала, с дълбочина и топлота, която я няма в албума, това лайв изпълнение беше като историческо откровение, на което имахме щастието да станем свидетели.

Но най-хубавото, гвоздеят на програмата, беше Perfect Strangers. Имам слабост към тази песен, струва ми се, че и самите Purple са развили много специално отношение към нея. Преди 42 г. с нея са се завърнали на сцената, възкръснали са от пепелта. Предполагам, че вече всеки концерт им е като възкресение. Няма значение дали тази песен е изпята през 1984, 2026 или 2602-ра. Пърпъл я пеят така, сякаш живеят във вечността. 

Тия дни много си мисля какво е общото между мене и онова дете, което съм бил, когато преди близо половин век за пръв път съм чул Пърпъл. Или какво е общото между мен и ония ескимоси, които предупредили музикантите, че ако не свирят Пърпъл, по-добре да си тръгват, за да не им се случи нещо (виж тук за какво става дума). И ми се струва, че някакви късчета се отделят от времето и заживяват във вечността. А ние, смъртните, сверяваме часовника си с времето, а душата си - със вечността.

Запис на целия концерт - вижте тук: